Важни писания

Показват се публикациите с етикет престъпници. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет престъпници. Показване на всички публикации

сряда, 12 юни 2013 г.

Третият път - ІІІ част

Комунистките красноречиво мълчаха, десебарката мислеше. Направо чувах как щрака мозъкът й. Тази трафаретна фраза съм я чел в десетки книги, но Бога ми, в момента мислех, че е вярна. И великият мъдрец Питагор е чувал музиката на небесните сфери. Накрая тя взе думата:
- Казах Ви, че ще попитам Иван Костов за всичко това. Виждаме се периодично.
- Аз десет години вече живея в Драгалевци и досега не съм го видял нито един път, при всичкото ми желание.. Едва ли и Вие ще го видите, макар и активистка на смешната му прокомунистическа партия.
- Не знам защо всички го мразите. Толкова злоба никога не съм виждала. Явно имате нечиста съвест всичките антикостовисти.
Този път ме ядоса. Преподавал съм психология, чел съм книгите на малоумния педераст Фройд -  при това повечето от смешните му творения  за чийто авторство се е съдил със съавтора и любовника си (или по-точно истинският им автор), бил съм в и политиката, и в администрацията, и в казармата, чел съм и ученикът и после враг на Фройд, Карл Густав Юнг и даже любимият на другаря Ленин - Густав Льобон с неговата "Психология на тълпата", а това е страхотна книга. Даже съм прилагал наученото, успешно бих казал. Дори не бих могъл да изброя всичко което съм чел, учил и правил за контрол на поведението и емоциите. Включително прекрасният наръчник "Как да излъжеш детектора на лъжата". И все пак при явна глупост, или несправедливост, или арогантно демонстриран идиотизъм направо издивявам от гняв. Понякога го приемам твърде лично при все, че не ме засяга пряко. Почервенях от ярост, но се опитах да говоря спокойно. Забивах думите като пирони в ковчег - бавно и с уважение към работата.
- Госпожо ще Ви го кажа в прав текст. Да, мразя Иван Костов.  Силно и от все сърце. Даже го презирам, като се замисля. Ненавиждам го, дори навремето, си мислех да го убия, за да спася България от този злодей. Жалко, че не го направих. Имах поне на два пъти възможност, мотив и средство, както знаете от тъпите американски криминални филми. Не знам дали изразявам достатъчно ясно мислите и чувствата си?
- Да прекрасно ги изразявате господин Долев - каза десебарката - продължете! Подигравка ли усещах в думите й, или провокация, или респект - другото име на страха? Не от друго, а от истината, която предстои да чуеш, а не си подготвен. Или обратното -  подсъзнателно си я подозирал, и със смес от нетърпение и нежелание я очакваш, като нещо непредотвратимо, но желано.
- И знаете ли защо го мразя, толкова?
- Не, Вие ми кажете.  Секцията беше замряла в очакване на развръзката. Добре, че нямаше избиратели. Взех си кафето в ръка и се заразхождах бавно напред - назад в класната стая. Така правех, когато съм нервен, или като мисля по важни проблеми, които трябва да реша, когато говоря по мобилния, или като диктувах навремето на секретарките си важни писма в кметския кабинет. Явно ми остана навикът.
- Бях кмет на район "Южен" в Пловдив от има няма два-три месеца. Мажоритарно избран на балотаж. През ноември 1995 г. Няма да забравя датата на балотажа - 8-ми ноември. Денят беше мрачен и облачен. В началото заваля дъжд, а на обяд премина в сняг.  Впрочем това беше най-дългата зима в Пловдив, която помня. Първи сняг на 8-ми ноември 1995г., а последният падна на 5 май 1996 г. Шест месеца зима, представяте ли си? Ужасно отвратителен и студен ден беше 8-ми ноември - денят на балотажа. Водех на първи тур само с две хиляди гласа разлика. Победата ми беше на кантар. Срещу мен беше една комунистка - известна и обичана в квартала. А аз неизвестен и непознат. И въпреки, че бях кандидат на една шестпартийна коалиция - СДС-ВМРО и четири малки десни партии, не бях сигурен в победата. Добре, че във ВМРО имаше секция на "старите" както им казвахме. Възрастни бежанци от Македония, повечето от тях бивши комунисти, но и патриоти - странна комбинация наистина. Преди винаги бяха гласували в червено. Но този път аз бях техният кандидат. Нашето момче - македонче. Дядо ми беше бежанец от Егейска Македония - село Загоричане, Костурско. Впрочем селото на Димитър Благоев, с когото сме рода, но не се гордея с този факт. Това е дълга тема. Сега селото е преименувано - Василиада, от окръга на града Кастория.  За това са виновни главно комунистите с безобразната им  предателска антинационална, просъветска, просръбска, прогръцка, слагаческа политика. Гледах изпитателно комунистките. Те слушаха мълчаливо и не смееха да възразят. Виждаха пламъчетата в очите ми.
- Та "червените" наши македонски преселници обърнаха работата на балотажа. Гласуваха за мен, а не за предателската Ви просъветска партия - БСП. Плюха на идеологията, защото кръвта им - яркочервената българска - арийска кръв проговори. А тя е по силна от всякакви идеологии и митологии, с които комунягите им бяха промивали мозъците половин век. Победата ми беше с по-малко от две хиляди гласа разлика, но беше честна и законна. Хората излязоха в отвратителното време и дадоха гласовете си за мен. И докато обикаляхме секциите по училищата в снежния и мразовит ден на балотажа, с колата на един приятел, и двама съратници от щаба ми, комунягите се  опитаха да ме убият. Бяхме паркирали пред училище "Константин Величков" и всички влязохме да видим застъпниците си. Обиколихме секциите, говорихме си с хората и после се качихме в колата. Моят приятел даде газ и в един момент, докарал до 80 км в час, в ужасното снежно време по плъзгавия асфалт усети, че лявото предно колело се разбалансира и е на път да се откачи. Как спряхме  в снежната киша по хлъзгавия асфалт, как не се откачи колелото, та да се преобърнем, и да се избием всички, не знам. Явно е Божията милост, която се явява спасителката ни. Слязохме и видяхме, че някой беше развил четирите гайки на колелото под таса наполовина. Достатъчно, та да се откачи при висока скорост и кишавото време. Но и моят приятел - шофьорът си беше виновен с тази идиотска скорост.  Извадихме кръстачката и завихме гайките. Потеглихме бавно и внимателно. Това ми беше за урок.... Както и да е отплеснах се,  друго щях да Ви кажа. Та станах кмет на района на 8-ми ноември 1995 г.  И през  януари ли беше, февруари ли, на 1996 г. кметът на Общината  Спас Гърневски ни вика на оперативка. Само петимата "наши" районни кмета.  Шестият - на район "Източен" не беше поканен, защото беше комунист. Влизаме в голямата зала на Община Пловдив на втория етаж и там депутатът Иван Костов. Още не беше никакъв - само водач на листата на пловдивските депутати. Жан Виденов беше премиер, Петко Царев - областен управител. Но Пловдив си беше синя крепост. И в един момент Иван Костов. Ако за другите колеги той беше в момента някаква икона, за мен не беше. Даже ми пречеше в изборите. Бях правил цяло лято  кампания в "Кичук Париж", за да ме изберат за кмет на района. Обиколих квартала със своите кандидат районни съветници, хора от щаба, приятели, помагачи и коалиционни партньори. И навсякъде се сблъсквах с омразата към бившия им, мажоритарно избран през 1990 г., в квартала депутат от ВНС - Иван Йорданов Костов. А влизахме във всяка кръчма и кафене, всеки магазин, всеки вход на блок, във всеки двор  и си говорехме с хората. Убеждавахме ги да гласуват за нас, раздавахме брошури и дипляни, плакати. Ходехме в парковете при седящите на пейките пенсионери или разхождащите се майки с бебешки колички и ги убеждавахме да гласуват за коалицията СДС-ВМРО и другите малки десни партии. И много пъти ми казваха случайни хора: "Иван Костов ни излъга". А беше още само 1995 г. ?!! Даже имах малък морален проблем. В разгара на изборната кампания правехме митинг на централния площад пред пощата. И там разбира се дойде да ни "подкрепи" Иван Костов и Надежда Михайлова, която от трибуната каза: "Във въздуха мирише на победа!". Та там една съкварталка ме запозна за пръв път с депутата Иван Костов. Ръкувахме се и от любезност му казах: "По Вашите стъпки в "Кичука" вървя господин Костов. Там Вие за пръв път пробихте преди пет години. Хората в квартала още Ви помнят". Мислех да добавя в последното изречение "... и обичат" или "...и уважават".. Но щеше да бъде груба лъжа. Не можеше да ми се обърне езикът чак толкова. Още не се бях научил да лъжа добре. По дяволите, това беше първата ми политическа кампания и бях само на 33 години. Но пък и възпитанието ми пречеше да бъда и искрен. А хората в квартала не обичаха Костов. При това - не знам защо, това си беше някаква интуитивна, нерационална нелюбов, още не беше омраза. Като ги питах, защо не го харесват, не можеха да ми дадат разумни аргументи. Но аз като се сблъсках с грубата политическа реалност, започнах да си задавам някои въпроси. Но нямах още отговорите. Те ми дойдоха по-късно.
Както се разхождах из класната стая с пластмасовата чашка в ръка се усетих, че съм изпил кафето. Осемте души от комисията пазеха гробно мълчание и захласнати ме слушаха. Имал съм такива моменти като учител, като администратор, и като политик. Случвало се е много пъти да овладея с думите си малка, средна, че и голяма аудитория. Най-голямата беше един огромен митинг пред катедралата "Свети Александър Невски" в зората на демокрацията през 1990 г. в София. Но тогава беше друго времето. Не знам дали другите хора са изпитвали някога същото усещане. Когато владееш аудиторията. Както владееш красива влюбена в теб жена преди сексуален акт. А тя те гледа захласнато и очаква следващия ти ход или дума безмълвно и с трепет. Една театрална актриса ми беше казала нещо подобно, че на сцената е усещала, как държи изцяло залата с триста души интелигентна публика. И с мълчанието си преди репликите е казвала много повече и е имала къде, къде по-силна връзка  с хората долу, отколкото с думите си. Една невидима сребърна нишка на разбирателството и съпричастието. Пак се отклоних.
Колегите мълчаха и ме гледаха. Усещах, че владея ситуацията. Можех да продължа да разказвам, можех да се разхождам мълчаливо, можех да направя каквато си искам простотия. Вниманието им беше мое. Бях ги спечелил не знам с какво. Заради любопитството им, с искреността си, с гневността ми, с бушуващите ми емоции и излъчване, напаснали се на техните емоционални вълни. Все ми беше едно, бях свикнал. В такива случаи правех проверка доколко владея ситуацията. Попитах ги: 
- Докъде бях стигнал, че се замислих и се отплеснах, както винаги. - Лъжех, отлично знаех къде спрях, и какво щях да продължа да им казвам. Просто ги проверявах. Доколко са мои духом. Повечето се огледаха учудено. Много внимателно ме слушаха, но не си спомняха нищо от думите ми. Работеше емоцията, а не разумът, подсъзнанието, а не съзнанието. (Има дебели книги по този въпрос. Например "Утрото на маговете". Там е обяснен феноменът Хитлер.) Това беше показателно. Депесарката обаче се обади, за пръв път през деня:
- До оперативката с Иван Костов в  залата на Общината,  или до митинга на площада. Не знам откъде ще продължите. 
Изгледах я, тази явно беше извън схемата. Трябваше да й обясня нещо за Ахмед Доган явно, за да я подставя на мястото й, в тълпата на площада, а аз да си остана на трибуната.
- Да, та да се върна на оперативката. Сядаме петимата районни кметове, кмета на Общината Гърневски, шефа на Общинския съвет Красимир Обретенов и другарят политкомисар Иван Костов, който повтарям, беше никакъв. И Гърневски с едно кратко встъпление му дава думата на другаря Иван Костов. И тоя като започна:
- Ето, господа кметове вече сте избрани. Това е една голяма победа за Пловдив и демокрацията... Сега ще трябва да бъдем умни... Да пазим победата... Ще трябва да слушате  кмета на града Гърневски. Ще съгласувате всяко свое действие с него. Ще бъдете един екип. Да няма никакви самоинициативи... За всичко ще го питате... Ще назначите хора в своите районни администрации, които той Ви каже и са съгласувани с Координационния съвет на СДС. Никакви еднолични решения.... Трябват ни верни хора...
Може и да не са много подготвени, но да са верни...
Започнах отново да крача нервно из стаята под влияние на спомените: 
- Вие разбирате ли, аз съм избран мажоритарно от хората в квартала, и избирателите ми очакват компетентно, професионално и честно управление. Заложил съм родовото си име. А тоя калъф, който беше никакъв, някакъв си тъп депутат, избран от нас, да защитава нашите Пловдивски и национални интереси, да ми обяснява на мен - кмета на района, да съгласувам всичките си действия, и да питам кмета Гърневски, какво да правя. Тоя същия Гърневски, който си нямаше хал-хабер от община, администрация и управление. И в предизборната кампания, аз му казвах кога да говори и кога да мълчи и отговарях вместо него на компетентните въпроси за управлението на по-интелигентната публика. И да назнача в администрацията, която дава лицето, гарантира провала или успеха на управлението, случайни хора, определени от някакъв си партиен некомпетентен орган като КС на СДС. Или по-точно посочени от Гърневски, по незнайно какви критерии. Може би зето-шуре-баджанакистки, както пишеше бая Захария Стоянов. Та това е подмяна на институциите! Това е заговор срещу демокрацията! Аз бях мажоритарно избран и отговарях за обещанията си пред квартала. И ми трябваше компетентна и честна администрация. А не партийни мекерета и послушковци, с каквито бяха пълни всички партии. Побеснях! Опитах се да се овладея. Взех думата и започнах много деликатно:
- Скъпи приятели и съмишленици, уважаеми г-н Костов. Благодаря за съветите Ви. Ние всички тук сме в един окоп във войната срещу комунистите. Спечелихме битката за Пловдив, но войната за освобождението на България предстои. Трябва да съборим комунистите и да махнем Жан Виденов. Но затова трябва да сме умни и компетентни. Не искам да Ви обиждам, но на тази маса не виждам никой, който да разбира от общинско управление и администрация, колкото мен. (При тези думи Иван Костов стана виолетов, но мълчеше намръщен, защото беше вярно.) И това е лошо. Аз досега работех в една синя община - "Родопи". Тръгнах от главен специалист и стигнах до началник управление. Но я загубихме от глупост и некадърност. Сега там управлява БСП. Взеха изборите с огромна разлика. И за това сме виновни ние - десните. Не искам това да се случи с Пловдив. Искам след четири години пак да сме ние тук. Но затова трябва компетентна, подчертавам, компетентна администрация. Не партийни кадри, не "наши хора", не роднини и познати, така правеха комунистите. Трябват ни млади, образовани и почтени хора, работещи за обществените интереси. Ще ги търсим с конкурс и по образование, отговарящо на длъжността. Да, ако има такива от нашите активисти, добре. Ако няма - външни хора, били те и безпартийни. Или дори и комунисти, ако спазват законите. Защото провалът на управлението идва от некадърната, партийно обвързана администрация. Това трябва да избегнем. Нашите предизборни обещания ще се изпълнят само от умни и грамотни хора. Това трябва да направим!
Гърневски и колегите районни кметове бяха онемяли. Някакъв си хлапак, дори не от СДС, а коалиционен партньор, случайно станал кмет, да им натяква колко са некомпетентни и да дава акъл на самото "слънце" - Иван Костов.
Иван Костов мълчеше и мислеше напрегнато какво да отговори. Такава дързост едва ли беше виждал. При това бях любезен и възпитан. Накрая, сменяйки виолетовия с морав цвят на бузите си, започна да ми отговаря. Бавно и внимателно. Като че ли стъпваше на прогнили дъски и внимаваше да не пропадне. 
- Господин кмете, всички искаме това.






.

събота, 25 май 2013 г.

Реквием за Иван Костов

“Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било. Сигурен съм, че няма да се превърнете в най-голямото разочарование на живота ми като си оставите каруцата в калта”, обръща се Командира към последователите си."


Така Иван Костов се раздели с политиката след загубата на парламентарните избори на 12 май 2013 г. Най-после! Отдавна очаквано, но когато го направи вече никой не се интересуваше от това.
Нямаше да се занимавам с този политически труп, ако не беше наглата му фраза: "Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било." Ако второто изречение е към съпартийците му, които правилно са поставили въпроса, че лидерството на Иван Костов ги дърпа като чугунена тежест към дъното, то те са явно умни хора, макар, че това са си техни вътрешнопартийни работи. Друг е въпросът, кой нормален, интелигентен и честен, дясно мислещ антикомунист е бил в костовисткото СДС и после в ДСБ. Защото там такива нямаше. Там имаше Мартин Заимовци и Прошко Прошковци.  Асен Аговци и Добрин Митевци,  Христо Бисеровци и Евгений Бакърджиевци, Йордан Цоневци и Иван Чомаковци и хиляди подобни на тях. По време на управлението на Костов той толерираше и издигаше такива като Лиляна Павлова и много други подобни "десни". Но за сметка на това не направи нито един антикомунистически акт. Бившият президент Петър Стоянов наскоро каза нещо вярно за Костов. Но твърде, късно, твърде половинчато и вече безмислено. Да го беше казал, като беше президент. И не само да го беше казал, да беше взел в свои ръце управлението, и да беше изритал Костов, като го е знаел какъв е, и го е виждал какво прави. А че Иван Костов е най-мразеният политик в България след Ахмед Доган и преди Бойко Борисов е безспорен факт. 
Задавал съм на стотици хора въпросът, защо го мразят. Отговорите бяха главно два: "Окраде България!" и второто "Разсипа дясното". Задавал съм и на себе си същия въпрос - защо го мразя? По-скоро го презирам. Някои твърдят, че мразиш онзи от когото се страхуваш. Не е вярно. Омразата е лошо чувство, но тя в повечето случаи е производна от гнева, а не от страха. Особено от справедливият гняв. Никога не съм се страхувал от този демон, дори като беше министър-председател и цялата власт беше в ръцете му. 
В разгара на "зрелия костовизъм" бях на една среща на районните кметове от СДС от София, Варна и Пловдив в Министерския съвет с премиера Костов и вицепремиера Бакърджиев. Поводът беше едно протестно писмо, което бяхме написали трима от районните кметове в Пловдив до Иван Костов срещу Спас Гърневски - тогава кмет на Общината. Иван Костов веднага събра всички районни кметове да "затяга гайките". Два часа стоях в залата на Министерския съвет и слушах удивителни работи от устата на "антикомунист № 1" и заместника му Бакърджиев. Но това заслужава отделно писание. Върнах се като болен в Пловдив.  Приятелите във ВМРО не можеха да ме познаят. Аз им казах само, че съм ужасен от това, което ни готви режимът на Иван Костов.  България бавно си отива при такова диктаторско управление, каквото вече беше почти направено и ако Костов повтори мандата си и доизгради необолшевишкия си режим, народът ни ще загине. Тогава се затворих в няколко поредни съботни и неделни дни в кметския си кабинет и написах "Трактат за българското управление" в което разобличих режима на Костов и го качих в интернет през август 1998 г. А тогава бях кмет на район "Южен" в Пловдив избран от ВМРО в коалицията със СДС. Започнах  битката с костовисткия "путинизъм", не само с перото, но и с меча. Оглавих "анти-костов" вълната. Поведох дясната националистическа и антикомунистическа организация ВМРО в Пловдив, чийто председател на регионалния комитет бях, в неравностойна битка през 1999 г. на местните избори. Въпреки, че върху нас се стовари цялата мощ на държавата ние пробихме двупартийния модел СДС - БСП в Пловдив и вкарахме шест съветника в Общинския съвет. Станахме третата политическа сила в града.  През 2003 г. ВМРО вече без мен (защото се преместих в София) отново вкара съветници и Славчо Атанасов стана кмет на район Тракия. А през 2007 г. той спечели кметската надпревара и беше избран с 56% на първи тур за кмет на града. Тоест ВМРО нанесе първият удар по костовисткия режим след което Царят с НДСВ през 2001 г. го довърши със замах. Така че, никога не ме е било страх от този зъл корумпиран диктатор. 
От 2001 г. се случи така, че се преместих да живея в Драгалевци. За щастие на два километра по-нагоре и по-нависоко от Иван Костов в посока към Бояна. Десет години живях там и нито един път не го видях в квартала, нито в Църквата, нито в Драгалевския манастир, нито в магазините, нито в заведенията. Не видях един човек там, който да го обича и уважава. Да, признаваха, че оправил училището и отчасти пътя през мандата си на премиер, но само това. Един единствен път жена ми го беше видяла спрял с депутатската си служебна кола до един магазин за дървени изделия на долното площадче на квартала. Според нея, защото бил приятел със собственика. Веднага хукнах натам за да го видя в очите този "антикомунист", но той вече се беше прибрал в дома си. Ако го бях заварил, щях да си поприказвам с него. И ако не ми отговореше на някои въпроси щях да му забия един в черната физиономия право в устата с виолетовите му венци. Въпреки охраната му. Имам опит с такива като него в казармата. Бях младши сержант в "же-пе войски" и командвах точно същите такива тъмни субекти с черна кожа и виолетови  венци. Но никой от моите войници не стана премиер. Работят си в "чистотата" или лежат по затворите за кокошкарски кражби и до ден днешен. 
С една дума Костов живееше като затворник в къщата си в собствения си квартал. Даже от време на време го съжалявах. 
  
(следва откъс от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната")
  

"Третият път"

През 2005 г при извънредните кметски избори бях заместник-председател на Секционна Избирателна Комисия в 36-то училище "Максим Горки" в София. Председател беше един много културен и ерудиран доктор от Военна медицинска академия  от "Атака". Оказа, се че и той бил в политиката, даже един мандат е бил депутат от друга партия.  Беше посещавал Индия и дори ходил при Сатия Сай Баба. Даже той му материализирал от въздуха един зрял банан. Обикновено той материализираше часовници "Ролекс" и ги подаряваше на гостите си, но в случая беше направил по-трудното - реален плод. Доктора го опитал, истински бил, дори си взел обелките за спомен. Опитал се да анализира чудото, но нямаше логично обяснение. 
Разговорихме се за национализма и дясното. Стана дума разбира се и за Иван Костов. Питах го вярно ли е, че е бил болен от левкемия и е щял да умре както пишеха във вестниците през 1998-99 г. И че точно във ВМА са го излекували. Той ми отговори: "Това не се лекува. Да, беше си отишъл. На смъртно легло и положението му беше неспасяемо. Медицината не може да помогне в неговия случай."
- Добре, а как тогава оцеля и продължи да убива българския народ в услуга на комунистите?
- Имаше една много известна и успешна екстрасенска и  лечителка. Отиде при нея. Тя го спаси. Той й даде 15 000 долара за благодарност.

- Вие познавате ли я?
- Да, аз редовно пращах при нея неизлечимо болни, на които медицината не може да помогне. Някои от тях тя връщаше от оня свят. Даровита жена. Но тогава и се скарах. Казах й, че е спасила един демон, който съсипа българския народ и тя носи вината за това споделена с него. (за първи път чух това определение за Иван Костов от този лекар и старателно го запомних.) Че е променила съдбата на България към лошо. Че е предизвикала гнева на висшите сили.
- А тя?
- Тя не разбираше какво е направила. Беше аполитична. Но после знаеш ли какво стана? Дъщеря й загина при особено трагични обстоятелства. И тя не можа да я спаси.
- От какво загина?
- От левкемия. Върна й се злото, което причини на българския народ. Поврага й 15-те хиляди долара. Струват ли колкото живота на дъщеря й? Направеното зло се връща като бумеранг към създателя му.
Замислих се. (Баща ми ми беше разказвал една подобна случка. В началото на демокрацията през 90-те години политически активисти от СДС и от БСП главно пенсионери се събираха в градската градина на пейките около фонтана на Арнолдо Цоки (който впрочем плаче за  реставрация) и водеха люти политически спорове. И един ден баща ми там присъства на следния дебат. Един свещеник  се хвалел на седесарите, че навремето спасил живота на някакъв комуняга, като го укрил в олтара на църквата. Жандармеристите не влезли там, защото не предполагали такава скверност и си отишли. Баща ми му казал "Браво, осквернил си "Светая  светих" с присъствието на един безбожник и богохулник!"  Свещеникът спорел, че трябва да се помага на всяка заблудена овца от стадото. Друг един от слушателите се заинтересувал от селото в което става това и от името на спасения. Отецът му ги казал и другият задал уточняващ въпрос за биографията на комуниста. Като се убедил, че става дума за едно и също лице му казал: "Отче ти си спасил един убиец. Жандармерията го е търсила за убийство на полицай. А след 9-ти септември, тоя същия мръсник, само в моето село уби 73-ма души, включително и жени и деца. И околните села пропищяха от него. Така, че иди и се покай". Баща ми разказваше, че свещеникът се изчервил, веднага си тръгнал и повече не се явил на тези политически сбирки.)
- Добре, тя го е спасила и Бог я е наказал. А какво би станало, ако някой убиеше Иван Костов през 1998 г. примерно?
- Ти нали си православен? попита ме докторът - Не можем да вършим убийства. Кои сме ние да вземаме живот - даден от Създателя? Ами, че това нарушава Божествения план за човека и света.
- А връщането към живот на демон, съсипал страната си, не го ли нарушава?
Докторът помълча и започна да обяснява. А аз се върнах назад със седем години в 1998 - ма: "Пред вратата на залата в НДК имаше един костюмар с вид на типична горила. Толкова беше зализан и безличен в тъпия си сив костюм, че сякаш крещеше "Аз съм ченге!". Помислих, че ще претърсва влизащите. Не видях обаче рамков металотърсач монтиран на вратата. Всъщност залата беше наета, но може ли да се събира управленския елит на СДС и държавата в неохраняема зала на НДК? Забавих стъпки и се чудех дали горилата няма преносим металотърсач. (Такъв бях видял за пръв път на конгреса на ВМРО в Петрич през миналата 1997-ма година. С него ни проверяваха при влизане на вратата на читалището. Повечето делегати тогава оставихме пистолетите си в хотела, което никак не беше умно, но за щастие нямаше сакатлъци.) Може би горилата имаше такъв и щеше да проверява влизащите в залата. Преди мене влезе Евгени Бакърджиев. Не видях да го претърсват или проверяват с металотърсач, но все пак това беше вицепремиерът и членът на НИС на СДС. След него влязоха още двама непознати за мен. Охраната или някакви малоумници - активисти на синята партия? Изглеждаха толкова тъпи, че можеше да бъдат и едното и другото. Рискувах и прекрачих след тях. В най-лошия случай щеше да има следния диалог: 
- Имате ли оръжие?
- Естествено!
- Оставете го на пропуска!- Добре!" - и щях да го оставя. Можех да свърша работата и на излизане. Нали щяха да ми върнат „ютията”. Ще си я взема, след това ще седна на барчето в предверието на залата и ще го чакам да излезе.  След това ще тръгна уж за автограф. И като го доближа...

Стигнах до вратата. Попитах горилата небрежно: "Това ли е зала № 48?" - и извадих поканата.  
"Няма нужда - заповядайте"- каза зализаният. Не ми поиска нито паспорта, нито оръжието, нито поканата. Сигурно отвътре има други, които ще го свършат. 
Прекрачих смело и се озовах в просторна, но тъмна зала. Отвътре нямаше нито охрана, нито металотърсачи. Учудих се. 
Залата приличаше на правилен трапец. На наклонените му страни  бяха прозорците - доста големи витрини гледащи в посока към Софийският университет. Между тях беше малката основна стена с някакво тъпо пано. Пред нея беше разположена дълга маса покрита със син плат зад която вече заемаха места Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев, Екатерина Михайлова. В десния й край беше катедрата с микрофона. Микрофони имаше и пред Евгени Бакърджиев и до него пред празния стол на който вероятно щеше да седне „командира”. Костов не беше влязъл, одеве го бях видял да говори с областния управител на Пловдив Андон Андонов в предверието. Към голямата основа на трапеца бяха разположени осем редици столове, групирани в три блока по двадесетина стола на ред. Значи общо имаше около 500 места. В залата вече влизаха тълпи от депутати, кметове, областни управители и министри - целият син елит. Учудих се като видях бившия кмет на Кричим, който не беше от СДС. Зад него крачеше депутата Методи Андреев. Той ме видя и дойде да се ръкува с мен. "Как си кмете? Да знаеш, че ние перущенлии сме по-големи войводи от вас „Вемероистите”! Впрочем какво правиш тук като не си от нашите?"
Като се позамислих той беше прав. Отговорих му нахално: "Покани ме Иван Костов, ако искаш иди го питай защо!" В това време въпросният вече си сядаше на централното място на масата. Отляво му беше Бакърджиев, отдясно Христо Бисеров. Значи това са заместник-командирите. Поне засега.
Методи се засмя нервно и тръгна да си сяда на мястото. Явно те си имаха някакви постоянни места. Огледах се дали не съм заел нечие чуждо място. Колкото и да се озъртах не видях никой от колегите районни кметове от Пловдив - нито Хаджипетров на „Централен”, нито Коста Костов на "Север", нито Панов на „Тракия”, нито моя бивш приятел д-р Генчев на „Западен”. Или бяха закъснели, или нямаше да дойдат или просто не ги виждах в трапаната. За сметка на това четири реда пред мен на първия ред на моя блок седнаха Спас Гърневски и Андон Андонов. Гърневски беше надянал слагаческата си усмивка и гледаше предано към Костов. Оня нямаше как да не го види - кметът на Пловдив явно нарочно беше седнал на първия ред на централния блок. И аз бях тук, но чак на петия изцяло празен ред и седях в левия край. Моите мотиви естествено бяха други...."
Докторът като че ли четеше мислите ми. 
- Не може да се извършва убийство!
- Докторе, знам отлично шестата Божия  заповед, но когато Родината ти загива, може би трябва да се направят някои жертви... Включително нарушение на Божиите заповеди...
- А защо не приемеш, че това е едно изпитание...
- Отлично го знам и съм го издържал. Иван Костов е жив и здрав до ден днешен... А, можеше да не е... Не мога да кажа същото за България.... Впрочем и аз да ти разкажа нещо за Иван Костов. Нарочно говорех малко по-високо. Стаята беше празна, нямаше нито един избирател във времето между  14.00 и 16.00 часа. Исках думите ми да ги чуят представителката на  ДСБ в СИК и разбира се - двете комунистки - едната беше леля на Иво Инджев. И следващата година на президентските избори попаднахме с нея в същата секция, но тогава умният доктор вече го нямаше, а аз бях станал председател на секцията. Тъкмо бяха уволнили Иво Инджев от ченгеджийската телевизия БТВ  (впрочем, продадена от лицето Иван Костов на долнопробния постови от УБО Красимир Гергов под фасадата на поредната телевизия на Рупърт Мърдок) и си говорехме с нея. Но за това по-нататък. Да се върнем на 2005 г. 
Докторът се заинтересува. Започнах да разказвам и забелязах, че всички в секцията наостриха уши.
 - Та, стана по време на местните избори през 1999 г.  Това беше вече времето на зрелия костовизъм. - Комунистките се усмихнаха доволно. Десебарката помръкна. Продължих садистично:
- То след всеки разцвет идва и загниването и смъртта. Така беше и с развитото социалистическо общество (РСО) Учих го в университета. Имам шестици на всички идеологически дисциплини. Тоест съм добре "идеологически подкован". Комунистките, възрастни - приятни и възпитани женици, се чудеха как да реагират.
- След него дойде катастрофата и дворцовия преврат на БКП срещу Тодор Живков на 9-ти ноември 1989 г." Комунистките  посърнаха. Десебарката - една достолепна дама реститутка се обнадежди. Едната комунистка възрази: "Промяната беше на 10-ти ноември!"
Това и чаках, усмихнах се - Да Ви обясня нещо скъпи госпожи.- натъртих на "госпожи". Аз съм историк и знам какво става под повърхността и зад кулисите.  - "Превратът", натъртих на думата - беше на 9-ти ноември, но го обявиха официално на 10-ти за да не се помрачава "светлата дата" 9-ти септември. Заради девятката, но това е една дълга нумерологична тема. Най-кървавата в нашата история дата впрочем.
Забавно ми беше да им гледам израженията на лицата. Как комунисти и десебари, че и седесарката изопваха лица при всеки обрат на мисълта ми. А аз бях едва в началото на садистичния си разказ. Режех ги бавно и мъчително на малки парченца. И не им оставях никакво поле за маневриране. Само докторът се усмихваше доволен.
- Та на местните избори през 1999 г., ВМРО излезе самостоятелно против шайките на СДС и БСП едновременно. Аз водех кампанията в Пловдив, но зад мен бяха цялата организация на ВМРО, националистическите партии БНРП и БНДП, други малки десни партии и левите "Защита" и още някои други - общо 14 организации - всички срещу диктатурата на Иван Костов. И както във всяка предизборна кампания търсехме истината за враговете, за да им я плиснем в лицето и отвратим от тях избирателите им. Сега на това му казват "компромат", но аз като историк им казвам "факти"...
- В случая имахме предимството във ВМРО да има цяла секция от шестдесетина бивши военни и полицаи, уволнени и съкратени в процеса на "реформите". А с нас беше и "Защита". Та бях в едно барче с част от предизборния щаб на "защитниците". Да съгласуваме действия. След като свърши деловата част, минахме на общи теми. Използвах момента и им казах:
- Господа офицери един важен въпрос. Повечето от Вас са летци. Кой може да ми каже нещо за Вашия колега Иван Костов?
Забелязах погледи пълни с недоумение. Продължих: - Никой от Вас ли не чете вестник "Капитал"? - Поясних им - Знаете ли, че премиерът, другарят Иван Костов е бил в школата за селскостопански авиатори в Кременчуг  -  Украйна в братския СССР?
- О, така ли неговата мама - изригна един бивш пилот - полковник от запаса.- Ние военните пилоти си давахме живота за армията и Родината и умирахме по на 40 години при катастрофи и разни аварии... А той, връзкарчето с партийни протекции в школата за селскостопански авиатори... - Изумлението му беше истинско. В Пловдив живеех до един военен квартал. Имаше няколко блока с офицери, един от тях само с авиатори. Там действително имаше  непрекъснато некролози на капитани, майори, полковници и дори генерали от авиацията по на 30 - 40 години. Бързо получаваха чинове и бързо ги погребваха. С "передовая"-та съветска авиационна техника. Наистина "летящи ковчези" имаше в тогавашната армия.   
- И какво г-н полковник - подтикнах го да разкаже.
- Знаеш ли, всички партикоси се бореха за селскостопанската авиация. Първо не си под пагон, второ си с безопасен самолет и  да аварира във въздуха, може да кацне лесно с планиране, трето - заплатата същата, че и по-висока и ред други предимства. А ние не си знаехме времето и семействата.  И ни скъсваха от учения и полети, а докато завършим пилотското - ставахме луди. А връзкарите се бутаха в Кременчуг. Само, че знаеш ли какво, там за да те приемат, се изискваше препоръка от Окръжния комитет на партията.
- Е  да, как няма да получи такава Иван Костов, нали майка му е била дъщеря на АБПФК - "ятак" на пиринския "партизански" отряд.  За да ги подразня, продължих с разясненията. 
- И, господа офицери, знаете моите десни убеждения - това "партизаните" и "ятаците" - признайте си, бяха съветски агенти и шпиони, вдигнали оръжие против Отечеството си. И, не разбирам какво имате против другаря - премиер Костов, че той е Ваш човек и работи за Вас комунягите... - пренавих пружината. Офицерите, макар и до един бивши комунисти, бяха честни и свястни хора. Изхвърлени от армията и полицията след "реформите", си бяха останали патриоти, макар и с ляв и просъветски уклон. Но любовта им към България ги доведе в "Защита" и после естествено в съюз с ВМРО. Това не пречеше да се шегуваме и да си правим груби политически закачки. Както и този път. Повечето от тях разбираха, че се шегувам и ги дразня нарочно, някои усещаха инстинктивно и истинността на думите ми, а други  скрито се дразнеха вътрешно. Но не го показваха. Един бивш полицай обаче вметна: 
- Абе, той май не е бил точно авиатор в Кременчуг. Едни години му се губят в Киев ли, в Москва ли.  А там имаше едни други по-специални школи.
Това ми и трябваше. И аз го знаех от едно друго място. Натиснах грубо с лоста.
- Какви точно школи г-н майор от ІІ-ро главно? Стрелях напосоки, но улучих. 
- Не бях от ІІ - ро главно, а от ІІІ -то, а то не беше главно. Беше си управление.
Показах се вещ по въпроса. - Имаш предвид военното контраразузнаване - ВКР, нали господин майор? А то верно си беше ІІІ-то управление на ДС? Както и ГлПУНА (Главно Политическо Управление на Народната Армия) - политотдела в който бяха ЗКПЧ-тата на армията се оказа отдел на ЦК на БКП? Нали!
- Браво бе момче, ти много знаеш!
- Нали съм историк. И ние десните поназнайваме това-онова за Вас комунистите. И в София като студент бях приятел с един колега, чийто баща беше генерал и работеше в отдел "Социална и национална сигурност" на ЦК на БКП.  Не шефа на отдела - генерал Велко Палин, друг беше, но няма значение, все едно няма да Ви го кажа. Така, че дай да си говорим като "комунист на комунист"...
- Знаехме си, че си наше момче - върна ми го тъпкано един капитан, който беше ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) преди да го уволнят през 1990 г. Беше отказал да напусне БКП, тоест да се деполитизира. - Затова сме заедно в битката срещу Иван Костов. 
Аз не му останах длъжен. -  Не г-н капитан, заедно сме в битката срещу Вашия човек - подставения комунист Иван Костов, не за друго, а защото обичаме България. По-своему, но я обичаме. Аз като десен, Вие като леви, но Родината ни обединява. Дочух одобрителни възгласи.

неделя, 28 април 2013 г.

Борисов в прокуратурата

Не съм говорил такива работи...
Борисов, Кокинов и Найденов ги привикаха в прокуратурата да си признаят дали са говорили такива работи описани в стенограмата от СРС-тата. 
По този повод един стар виц за времето на другаря Сталин. 
Някакъв нещастен московчанин го арестуват и го водят в НКВД. В подземието му поставят ръката в едно менгеме и бавно завъртат ръчката. При всеки оборот го питат: "Ти говорил ли си такива работи за другаря Сталин?"
Човекът при първия оборот отрича: "Не не съм говорил".
Щрак, второ завъртане, "Ти говорил ли си такива работи за другаря Сталин?" - "Не не съм говорил". Щрак - трети оборот: "Ти говорил ли си такива работи за другаря Сталин?" - "Не не съм говорил". Идва четвърти оборот, палачът бавно завърта ръчката и човекът не издържа и вика "Признавам, говорих такива работи!".
Палачът - "А, не трябва" и завърта докрай ръчката - щрак, щрак, щрак, щрак.
Та Бойко внимавай в прокуратурата. 
Снимките тук.

вторник, 23 април 2013 г.

В помощ на пловдивчани

Йорг Золфелнер - гербаджия
Време беше и това да излезе. Да, шефът на ЕВН - Йорг Золфелнер - гербаджия. Или гербераст. Или гейбераст ако предпочитате... Та какво казал на подчинените си в Хасково:

“Добре е да се знае, че е хубаво да се изберат хора, с които досега сме работили и са от града, като Делян Добрев и новия служебен министър. Ако искаме да вземаме заплати, трябва да се гласува правилно!”
"Правилно", разбирай за ГЕРБ. И как не, нали ГЕРБ и правителството им им държаха чадъра над трите ЕРП-та. Даже в борда на ЧЕЗ бат, Бойко постави шофьора на приятеля си - мутрата Румен Николов Пашата. 
Митко каратиста на събрание на ГЕРБ
Та тази другата мутра - бордовак - Димитър Стефанов – Митко Каратиста "...ръководи компанията, срещу която през последните седмици има масови протести заради надписани сметки за ток...."
И до момента нито ЧЕЗ, нито бившето правителство, нито ДКЕВР, не казаха що дири тази мутра в енергийната компания. 
А иначе хората плащат солени сметки. Ако си мислим, че в ЕВН и в Енерго Про не е същото герберастко мутрафонско сборище, много се лъжем.
 Та Йорг Золфелнер агитира за ГЕРБ. Сега в Хасково, утре в Пловдив, скоро и в други градове, както се казваше в една стара реклама. И така до Бургас докъдето му е феодалния домейн. Та ако повече баламурници гласуват за ГЕРБ, положението с тока и сметките да остане същото, даже да им повишат цените от първи юли. Но тогава изборите вече ще са минали. Ще са останали само герберастите на власт  и монополите. Или четирите М-та.  Милиционери, Мутри, Монополи, Мафия!

"Гарантирано от ГЕРБ!"

"Имаме воля!"



петък, 19 април 2013 г.

В помощ на варналии

Влюбената двойка
"Дядото на Л. Павлова – Георги Павлов е висш функционер на БКП (член на ЦК), министър на химическата промишленост и личен приятел на Тодор Живков, а баба й Лиляна (на която е кръстена министър Л. Павлова)  дълги години е първи заместник –  завеждащ отдел „Организационен” на ЦК на БКП. Според спомени на съвременници, тя е била твърда привърженичка на Сталин и на неговите методи на управление. За лични заслуги към Т. Живков, на Г. Павлов дори е била отпусната сумата от 20 000 лв. (По спомени на Дамян Дамянов, син на Райко Дамянов)  За времето си, това са огромни пари – за сравнение, масовите заплати са под 150 лв, нова лека кола струва под 5 000 лв, а тристаен апартамент в София – 8 000 – 9 000 лв.
Вероятно, точно от тях двамата (баба и дядо) министър Л. Павлова е наследила и луксозния апартамент в София, който според някои информации, също е получен от сем. Павлови от ЦК на БКП.
Бащата на министър Л. Павлова – Павел Георгиев Павлов е завършил висшето си образование и е защитил аспирантура през 1983 г. в СССР – в Московския енергетичен институт. Преди ноември 1989 г. е работил в ЦК на БКП и в БАН. От 1998 г. е шеф на катедра „Публична администрация“, а от 2000 г. е заместник – ректор на (нали познахте?!) Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Впрочем, той е бил и редовен доцент в......"

И нещо още по интересно от биографията на таткото. "Проф. Павел Павлов не е много популярен във Варна. И все пак през 2009 г. медиите пишат за него. Защо? Отговорът е прост - заема важна позиция. Оглавява районната избирателна комисия на вота за европейски и български парламент. Това бе лятото, през което ГЕРБ разби БСП, възцари се Борисов. Партията имаше вече 3-годишна история. На коя политическа сила, мислите, бе представител Павел Павлов?
ГЕРБ? Грешка. БСП го издигна
"Червените мотивираха номинацията с факта, че професорът е публична личност и не е обвързан с политически партии", пише тогава вестник "24 часа". Правилно - тогава никой не подозира, че един ден дъщеря му ще е зам.-министър и министър, продължавайки славната семейна традиция (бащата на Павел Павлов е одумваният дядо на Лиляна - Георги Павлов, член на ЦК на БКП, министър).



Аз лично съм виждал един - единствен път  Лиляна Павлова, като беше заместник - министър на регионалното развитие при министър Плевнелиев. И никак не съжалявам за това, че съм я виждал само веднъж, защото тогава на изнесеното заседание на парламентарната комисия по регионално развитие в Новотел "Пловдив" тя се държа като истеричка. В момента, в който попитах, защо МРРБ отхвърли проекта за Стария град на Пловдив на стойност 5 200 000 лв. тя избухна в истерия и крещя по микрофоните двадесетина минути. Предполагам, защото "безпогрешната" електронна деловодна система на министерството беше входирала проекта ни в 17.15 часа, уж 15 минути след крайния срок и затова не беше допуснат. Но когато зададох въпроса, аз показах разпечатка от същата тази система, как подадени последващи проекти подадени след нашия са входирани в по-ранен час. Е, вярно на гербаджийски общини, а ние тогава бяхме вемероистка "вражеска" община. Но нали при европроектите нямаше Ваши и Наши? Или имаше? Явно тогава тя си изпусна нервите. Даже съжалих министъра, който ми се стори възпитан и благ човек. После бях и в кабинета му в София и така се и оказа.  Бяхме там с кмета на града Славчо Атанасов и аз като заместник-кмет дадох на министъра входящия номер на жалбата, която пуснахме от Община Пловдив срещу електронната им система и искахме проверка.Такава уж беше направена и жалбата ни я отхвърлиха. Но повече по тази тема друг път ...

А на варналии шапка им свалям за протестите и за това, че си свалиха кмета мафиот. От друга страна се чудя, защо го избираха четири пъти? И да не вземете сега да изберете Лиляна Павлова за депутат? Ако се колебаете дали да гласувате за ГЕРБ да Ви припомня изказването на Бойко Борисов, че Варна си остана село... Ако сте го забравили вижте го. И на 12 май умната....


"Добрите новини идват бързо"

Имам воля да коля!
"Това е една добра новина"

"Софийската градска прокуратура образува досъдебно производство срещу директора на ГДБОП Станимир Флоров с постановление от петък, съобщиха от прокуратурата...."

Ето така ще бъде в периода на изборите. Вчера Цецо физкултурника, днес приятеля му Станимирчо вифаджията.... 

Утре Цветлинчо Йовчев... Шута в гъза, който му заби президента Плевнелиев, макар и мек е само началото. Не само защото милиционерстваше като началник на кабинета на президента. Изнасяше информация към медиите - примерно за неподадените в срок декларации на служебните министри, които накрая подали с фалшифицирани дати, което си е престъпление. Слухтеше какво става в президентството и го изнасяше на Цецо и Бойко, изобщо държеше се като нещо средно между милиционер и доносник на ДС, умен като милиционер и почтен като десар. Та казахме, това е само началото. Защото истинският шут ще му дойде след прокурорската проверка в ДАНС... А тя вече започна....

С една дума всички по списъка...

Списъците са интересни. Даваме два за размисъл. Какво е общото между Румен Николов пашата, Алексей Петров, Младен Михалев Маджо, големия и малкия Маргин освен, че са мутри?  Правилно - българомохамедани са. Което не е лошо, пак са си българи. Лошото е, че са мутри.

А какво е общото между Цветан Цветанов, Станимир Флоров и Цветлин Йовчев, освен, че са мутри, пардон полицаи? Правилно - български власи са. Което не е лошо, пак са българи. Лошото е, че са мутри.

Трети списък за размисъл. Какво е общото между Тодор Живков, Ахмед Доган и Иван Костов, освен, че са мутри, пардон политици. Правилно - сещате се .......

четвъртък, 18 април 2013 г.

Преглед на печата

Познавате ли го?
Така му се викаше навремето. Но сега вече печата е електронен и виртуален, с една дума всичко е Интернет. Та да прегледаме печата. Темите са две и са на тема антикомунизъм. 

Комунистите от "Поглед инфо" питат следното с "писмо на читател":
"Уважаема редакция,

Днес в сайта "Поглед.инфо" беше публикувана биографична информация за Иван Костов, в която се твърди, че той се е обучавал в периода 1982-1984 г. и защитил дисертация в Института за повишаване на квалификацията в Москва.

Вероятно става дума за Института за повишаване на квалификацията на преподавателите по обществени науки при Московския държавен университет "М. В. Ломоносов".

Курсът на обучение в този институт беше пет месеца /един семестър/ - септември- януари и февруари-юни и не включваше обучение в аспирантура/докторантура/, както и защита на дисертация.

Много от някогашните колеги на Иван Костов /тогава млади асистенти по политическа икономия/ сме завършили този институт именно по описаната схема.

P.S. Въпросът, който си задаваме, е какво е правил през тези две години в Москва Иван Коств /1982-1984 г.- според биографията му/, при условие, че, според учебния план, това обучение е продължавало само пет месеца? Можем само да предполагаме!?"

Това дето те сега го питат ние го питахме навремето, ама не за друго, а защото знаехме отговора. Школата на ГРУ разбира се, какво друго. И сега никак не е честно така да топят своя човек. Той толкова услуги им свърши. Запази комунистите след 1997 г. като стана премиер. Продаде най-големите фирми на червените и съветски другари Петър Манджуков, Борислав Дионисиев, Валентин Златев и други такива. Скри досието на Първанов за да може да стане президент. Издигна комуниста Мартин Заимов за подуправител на БНБ, а впоследствие и за "син" кандидат-кмет на София и т.н. и т.н и т.н...  А сега тези за които работеше го топят, че бил техен човек.  Хич бива ли такава черна неблагодарност?

Другият  пък днешен медиен герой е  "антикомунист". Казва се Бойко Борисов и взел, че казал: 
"Партията на Станишев е убила много хора. Кога са били те демократи, когато имат 45-и конгрес? И ако беше истинска демокрацията в България, отдавна да ги бяха забранили, а не да си празнуват 40 и някой си конгрес", каза той.

"Станишев управлява партия, която е убивала хора и е взривявала църкви. И той да си позволява да говори в Брюксел за демокрация – това е срам за България", каза още бившият премиер."  



И това го казва приятелят на съветския олигарх и настоящ капиталист Валентин Златев, който май няма българско, а руско гражданство и е консултант на руската страна по АЕЦ "Белене". Другият му приятел е Цеко Минев - червен банкер и природоунищожител, заради който правителството на Б.Б. преправи толкова закони, за да узакони безобразията му в планините. Това го казва лидерът на партията, чиято организационна конструкция се крепи на ченгетата от ДС Цветан Цветанов, Константин Гребенаров, Коста Базитов, Иван Луков, Данчо Симеонов, Павел Димитров, списъкът е безкраен... партията, която издига за министър и сега кандидат депутат внучката на съветски агент и шпионин и Живков министър Лиляна Павлова, която се гордеела с произхода си.
Това е приятелят на Румен Николов Пашата и на безброй други създадени от ДС мутри. Който за четири години не си мръдна пръста да разследва предходните управляващи макар, че им се канеше. Беше обещал и да направи "Институт за изучаване на комунизма", който да извади наяве мръсотиите му. Явно ще го прави другия мандат...
Та членът на БКП, Бойко Методиев Борисов, който се оплакваше, че не можал да завърши милиционерската академия във факултет "Държавна Сигурност", защото не го допуснали, се сетил, че е антикомунист.
Народът е казал: "Късно е либе за китка".
А приятелят на Цецко физкултурника, другия физкултурник от ВИФ - Станимир Флоров, дето бил разработван, защото го хванали да взема подкупи от арабски наркотрафиканти, хич не ни е интересен. Толкова е тривиален, като всички останали приятели на Ц.Ц. и Б.Б. От физкултурници, какво можеш да очакваш... 











"Кой продаде България на Сталин?"

"Салфетката на Чърчил"

На 5 септември 1944 г. Сталин без всякакви основания обяви война на Царство България. Единствено Великобритания реагира бурно чувствайки застрашени имперските си интереси. Настъпващите съветски войски могат да стигнат до Бяло море (върнато на България от германците) откъдето впоследствие съветския флот може да застраши британските морски пътища (търговски и военни) през Средиземноморието. Да не забравяме, че тогава Британия още е велика колониална империя и няма никакво намерение да се разделя с териториите си.
Съветското нахлуване в България противоречи и на тристранните американо - британо - съветски договорености да не се влиза в невоюващи страни.  Докато американците мълчат, в британския парламент има бурни дебати. Сега със задна дата се твърди, че Чърчил “подарил”  или "поднесъл върху салфетка" България на Сталин по време на срещата им в Москва на 9 октомври 1944г. Колкото и красиво да звучи това не е вярно. Действително Чърчил пише в мемоарите си за тази среща следното: ...Моментът беше подходящ за делови разговор и аз казах: “Нека уредим нашите проблеми на Балканите. Вашите  армии са в Румъния и България. Ние имаме интереси, мисии и  агенти там... как бихте погледнали на това да имате деветдесет процента преобладаващо влияние в Румъния, ние да разполагаме с деветдесет процента подобно влияние в Гърция, а в Югославия влиянието ни да бъде поравно - петдесет на петдесет процента?” Докато всичко това се превеждаше, аз написах на малко листче хартия:
Румъния
Русия - 90%
останалите 10%
 Гърция
Великобритания (заедно със САЩ) - 90%
Русия - 10%
 Югославия - 50-50%
Унгария - 50-50%
България
Русия - 75%
Останалите - 25%
 Аз подадох това листче на Сталин, който междувременно бе изслушал превода.
Настъпи кратка пауза. Тогава той взе един син молив, драсна една отметка върху него и ни го върна.”[1] Само въз основа на тези “самопризнания” на британския политик, сега се твърди, че Великобритания е виновна за съветската хегемония в България. На Запад пък битува друга една митологема, че Източна Европа била предадена на Сталин на конференцията в Ялта. Това обаче е само половината от истината. Следващите редове имат за цел да кажат другата половина от истината, а защо тя и досега  е неприятна и за кого е неприятна, читателят нека отсъди сам. Както всеки сам ще забележи, “джентълменското” споразумение между Чърчил и Сталин е от 9 октомври 1944г., а България е окупирана месец по-рано. От 9 септември нататък съветската армия и българските й комунистически лакеи безчинстват на спокойствие и убийствата без съд и присъда са в ход. Следователно Чърчил НЕ Е “ПРОДАЛ” България, а просто се е съгласил да признае едно реално съществуващо положение. А кой всъщност  продаде България и кога, ще стане ясно по-долу.
През май-юни  1943 г. започват сериозни  разногласия между англичаните и американците по отношение на военната стратегия и следвоенното устройство на света. Президентът Рузвелт има маниакалната идея да ликвидира империята на английските си съюзници и френската колониална империя, за да настанела ера на “Свободата и равноправието”. Разбира се надеждата му е  по този начин в новоосвободените страни да нахлуят американските корпорации, а Америка да бъде гарант на “Новия ред”. Търсейки съюзник за реализацията на плановете си, той решава да спечели Сталин и империята му на своя страна. Американският президент е смятал да направи международна организация (ООН), но с големи правомощия вкл. да разполага с международни въоръжени сили и да бъде нещо като световно правителство. Във върховният й орган да влязат САЩ, СССР, Китай и Англия (нещо като утешителна награда заради старата й слава). Тъй като англичаните естествено ще се съпротивляват на такъв “Нов ред”, Рузвелт се е надявал да спечели за каузата си освен СССР, още и Китай, за да може да диктува условията си над “съюзниците” англичани. Подразбирайки плановете му, британския премиер Чърчил започва отчаяни опити да предотврати американо-съветското сближение. Ябълка на раздора се оказва идеята за откриване на Втория фронт в Европа. Англичаните искат десантът на англо-американската армия да бъде на Балканите, за да предотврати заграбването им от СССР. Рузвелт - обратно. Той е склонен десантът да се извърши във Франция ( т.нар. операция “Овърлорд”), защото това е искане на Сталин. Удовлетворявайки искането на съветския диктатор, американският президент се е надявал в замяна да получи от него друго. През лятото на 1943 г. Рузвелт предприема енергични мерки за сближаване с Москва. Той назначава за посланик там ( на 18 октомври 1943 г. но подготовката за това започва още през лятото) патологичният съветофил Уилям Аверил Хариман. На 10 август 1943 г. на съвещание на началник щабовете си Рузвелт казва, че англичаните са опасяват да не би Балканите да  попаднат под съветско господство и за да го предотвратят искат да направят там съюзния англо-американски десант.  Той обаче не споделял това мнение, не вярвал, че  СССР искал да наложи там своето владичество. По негово мнение СССР искал просто “братски отношения с другите славянски народи”??! След това президентът им нарежда да защитават американската позиция за десант във Франция. Така и става.

Съветско-американският блок срещу Англия

Между 14 и 24 август в Квебек - Канада (тогава британски доминион) се провежда англо-американски среща на делегации на най-високо равнище. В историята тя остава под името конференцията “Квадрант”. В жестоки спорове американците налагат становището си за нахлуване във Франция  вместо Италия или на Балканите, както настояват британците. Това на практика би обрекло цяла Източна Европа на съветско робство. Че американците не са си правили никакви илюзии за Сталинските намерения личи от следния меморандум: “Доколкото Русия безусловно ще заема господствуващо положение в Европа след войната, то още по-важно е да се  поддържат и развиват най-дружески отношения с нея”. Това е връчено на Рузвелт от личния му съветник Хари Хопкинс, като официална насока за американската политика. Въпросният Хопкинс е бил изключително омразна за американците личност и Рузвелт не е смеел да му поверява официални постове. КГБ обаче го е смятало за свой агент, защото с изключително просъветските си  възгледи и тайната си интригантска дейност Хопкинс им е вършил неоценими услуги. Дълго време той е поддържал тайни връзки с Ахмеров - Вашингтонския резидент на КГБ. Благодарение на Хопкинс става назначението на Хариман за посланик в Москва и уволнението на антисъветски настроените държавни служители като Лой Хендерсън и държавния секретар (външния министър) Кордъл Хъл.
На 20 август Хопкинс разговаря с Хариман и двамата се съгласяват, че е жизнено важно за САЩ да спечелят за съюзник Русия с чиято помощ да воюват с Япония и да уреждат световните дела след войната. На 7 октомври Чърчил прави отчаян опит за десант на гръцките острови Лерос, Кос и Родос, с тайната цел при успех да разшири военните операции в континентална Гърция и на Балканите. Така би поставил американците пред свършен факт. Затова той моли в писмо Рузвелт да отпусне на британската армия 9 десантни кораба (от наличните 500). На 8 октомври Рузвелт категорично отказва, защото разбира, че това е британски опит да осуетят десанта във френска Нормандия и да воюват на Балканите. Затова Рузвелт настоява за тристранна срещу  със Сталин в Техеран за да направи американо-съветски блок срещу Чърчил.
Тримата външни министри заминават на конференция в Москва - 19-30 октомври 1943 г. за да подготвят Техеранската среща. Там Хариман зад гърба на шефа си Хъл прави сондажи с Литвинов за единодействие срещу англичаните. Британския министър Идън пък получава инструкции от Чърчил да се стреми да провали десантът в Нормандия  (операция “Овърлорд”) за сметка на операции на Балканите. Идън среща съпротивата на руснаците. Кордъл Хъл пък не желае да признае на руснаците заграбените територии преди войната. ( В договорен съюз с Хитлер, Сталин в периода 1939-41г заграбва източна Полша, Естония, Латвия, Литва,  румънска Бесарабия и част от Финландия.) По-късно това му становище ще му струва  поста на държавен секретар. По съвет на Хопкинс Рузвелт го заменя с безличния и сговорчив Стетиниъс. Хариман е въодушевен от разговорите си с Литвинов и пише на генерал Айзенхауер (бъдещ президент на САЩ от 1952 до 1960г.): “Изглежда съветите са настроени да играят с нас...”
Американската делегация пътува за Техеранската конференция на борда на крайцера “Айова” На съвещанията там Рузвелт провежда инструктаж и открито говори за ликвидирането на  френската и британската колониална империи. Заявява и че американците  няма да се ангажират на Балканите и в Италия. На съвещанието от 19 ноември той казва дословно: “Ние сме длъжни да стигнем до Берлин. Тогава нека Съветите вземат територията на изток от него.” Началник-щабът генерал Маршъл допълва: Ние считаме въпроса за Балканите изчерпан. Те не са ни нужни.”
На предварителната среща в Кайро британската и американската делегации имат големи разногласия. Шърууд пише:" У американските началник-щабове,  нямаше никакво съмнение в това какво означава всичко това. Те вече добре знаеха, че всеки път когато упорития министър-председател заговореше за Родос или за това да свие надясно от Северна Италия, значи му се иска да проведе стратегически диверсии в Югоизточна Европа, по далече от Северна Франция. Те се подготвяха за боя в Техеран, в който американците и руснаците щяха да излязат в единен фронт."[2]
На самата Техеранска конференция на “тримата големи” Сталин, Рузвелт и Чърчил, президентът непрекъснато подкрепя съветския диктатор срещу  британския премиер. Така окончателно е решено англо-американските армии да воюват във Франция. Това вече развързва ръцете на Сталин армиите му да стигна до Виена. Освен това той получава обещание от Рузвелт да признае на СССР заграбените територии в Прибалтика, Полша, Финландия и Румъния. Когато Сталин в двустранната среща на 1 декември го пита дали САЩ ще признаят на СССР заграбените през войната полски територии и Прибалтийските страни, Рузвелт казва: "В америка има шест-седем милиона граждани от полски произход и  като практичен човек  аз не бих искал да загубя техните гласове...Аз споделям идеите на маршал Сталин  и се надявам, че той ще разбере защо не мога публично да участвам  в решаването на този въпрос тук в Техеран или дори през пролетта на следващата година... В Съединените щати има и много литовци, латвийци и естонци. Аз зная, че Литва, Латвия и Естония и в миналото и доскоро са били част от Съветския съюз и когато руските армии отново влязат в тези републики, аз няма заради това  да тръгна да воювам със Съветския съюз."[3]   Двамата договарят и и търговско-икономическо сътрудничество след войната. Сталин на свой ред  подкрепя плановете на Рузвелт да ликвидира колониалните империи, да създаде Международна организация под техен контрол, да воюва с Япония и др. На техните срещи  зад гърба на Чърчил двамата се разбират отлично. Дори Рузвелт казва, че след като се отнеме Индия от англичаните  там трябва да се въведе тоталитаризъм по съветски образец, защото парламентарната демокрация не била подходяща за тази страна. ( по-късно Индия ги опроверга с образцовия си парламентаризъм.) Друг интересен момент в конференцията е, че  американската делегация отказва английското гостоприемство и се настанява  в сграда на съветското посолство. Естествено тя е екипирана плътно с подслушвателни уредби, а и последният камериер е поне майор от службите. Избягалият в Англия служител на КГБ Олег Гордиевски пише за тази конференция: "Приютена в сграда, която е съветска собственост, обслужвана от хора на НКВД, постоянно подслушвана от своите домакини, делегацията на Съединените щати е осъдена да практикува нещо като публична дипломация по време на първата среща на високо равнище със съветски лидер."[4]  Впрочем сигурно службите са били  разочаровани от подслушването, защото не са чули нищо антисъветско от американците.
Така и на тази конференция англичаните бяха изиграни и американо-съветския блок стана факт. На 6 юни 1944г. започна англо-американският десант в Нормандия. Сталин получи възможност да стигне до Берлин и Виена. На 9 октомври 1944г. Чърчил се съгласи със завоеванията му, но успя да спаси Гърция. Разбира се не от някакъв алтруизъм, а за да затвори изцяло Средиземно море, като не допусне до бреговете му СССР. Даже се стига дотам, че "освободителната британска армия" стреля срещу гръцките патриоти, които с оръжие в ръка са воювали срещу германските окупатори, но не желаят и британците на територията си.
Между другото не само американските интереси налагат на Рузвелт да води просъветска политика. Американските историци са доста критични към личността на президента си. Д.Крокър пише за него: "Очарован от самото начало от всичко руско, Рузвелт представляваше зрелище, което може да се нарече само жалко... него го лъжеха при всеки удобен случай, той можеше само да изрича безмислени щампи и да се впуска в празни комплименти в присъствието на диктатора."[5]
 На Ялтенската конференция в Крим (4-11 февруари 1945г.) “тримата големи” узакониха фактическото разделение на Европа. “Желязната завеса” се спусна за 45 години. И нека горните редове служат за предупреждение на онези нещастници, които и сега търсят "големия брат” този път зад океана. Защото в политиката братя няма. Има само големи и малки държави.
Бележки
[1] Churchill, W.S. "Triumph and Tragedy", с. 190
[2] Р. Шервуд,"Рузвельт и Гопкинс глазами очевидца" т.ІІ Москва 1958г. с.467
[3] "Техеранската конференция" сборник документи, С.1984г. с 183-184
[4] Кристофър.Андрю, Олег Гордиевски, "КГБ. Поглед отвътре." т.І, С.1992г. с.343
[5] цит. по С.Сосинский,"Акция Аргонавт", Москва 1970г. с.4 

"Йон компютърс" - Монтана

"Йон компютърс" - Монтана
Компютърен магазин и сервиз

Последни новини

powered by Surfing Waves