Страници

събота, 28 юни 2008 г.

Вестник "Дневник" се оказа "толерантен" към неграмотността и малоумието

На сайта на БГО "Джемини" е публикувана похвала за екипа на вестник "Дневник" - част от групата на "Капитал" и лично към главния му редактор Васил Атанасов. Авторката някаква си Петя Кирилова - Грейди (или може би Петър Кирилов) пише:
"
Г-н Атанасов,

Пиша ви във връзка с публикувания материал "В Калифорния бяха сключени първите бракосъчетания между хомосексуалисти" във вестник Дневник от 17.06.2008.

Благодаря Ви, че отразявате събитията около легализирането на гей браковете в Калифорния. Съдебното решение е от историческа важност и ще промени живота на гей хората не само в Калифорния, но и по цял свят.

Въпреки това бих искала да изразя възмущението си от некоректното заглавие на материала във вестника. "Хомосексуалист" е дума, която носи негативен смисъл и отдавна е отхвърлена от гей активисти и гей общноста в България като политически некоректна. Бихте ли написали "хетеросексуалист" на страниците на вестника си? Предполагам не...звучи като медицинска диагноза. За да звучи правилно, въпросното заглавие би трябвало да бъде редактирано по следния начин: "В Калифорния бяха сключени първите бракосъчетания между хомосексуални".

Знам, че възражението ми звучи тривиално и по всяка вероятност то би могло да се приеме за такова, ако климата в България беше климат на равноправие и толерантност. В дни, когато младежката организиция на АТАКА мобилизира членовете си, за да организират различни действия срещу "лудостта", "болните мозъци" и "извращенията" на хомосексуалните хора в България обаче, е изключително важно уважавани медии като Вашия вестник да направят всичко възможно да отразяват проблемите на гей общността колкото се може по-внимателно и ПРАВИЛНО.

***

По данни на непреватилествени организации, в България има около 400 000 гей двойки. Обръщам се към Вас с молба да редактирате заглавието на материала, за да премахнете обидата към 6% от българските граждани...много от тях, вероятно, са читатели на Вашия вестник.

С уважение,
Петя Кирилова-Грейди"

Не е странно, че многоуважаемия г-н Атанасов веднага чинно и коленопреклонно е изпълнил поредната прищявка на обратните в името на "политическата коректност":
"Уважаема г-жо Кирилова,

Промених заглавието както препоръчахте. Извинявам се на всички, които са се почуствали засегнати от него."

Обърнете внимание на думата "непреватилествени" или на "гей хората" (каквото и да значи това) и още повече на идиотското заглавие: "В Калифорния бяха сключени първите бракосъчетания между хомосексуални". Всъщност и на "Дневник" е идиотско: "В Калифорния бяха сключени първите бракосъчетания между хомосексуалисти".
Къде е проблема ли? Проблемът е в чистотата на българския език.
Не може да се каже "сключени бракосъчетания." Правилното е "сключени бракове" или "извършени бракосъчетания". Другото е неграмотност.
За неморалността няма да говорим. Моралът е високо понятие недостижимо за загладените от "Наръчника за политическа коректност за журналисти" мозъци на журналистите от "Дневник".
Но имам едно предчувствие. В скоро време на главния редактор на в-к "Дневник" г-н Васил Атанасов ще пишат и от "Дружеството на приятелите на малките момченца "Майкъл Джексън", както и от "Клуба на последователите на Набоков "Лолита", а защо не и от Фондацията "Приятели на животните "Веселата козичка" и "Асоциацията на любителките на породисти песове" с молба да отразява "обективно, толерантно и политически коректно" техния интимен живот нуждаещ се от същата "равнопоставеност и недискриминация" както и ЛГБТ.
И разбира се г-н Атанасов любезно ще откликне и изпълни дадените му указания.

Да не си помислите, че имам нещо лично към вестник "Дневник". Вярно, не го чета още от първия му брой, когато тогавашния премиер Иван Костов обяви: "Това е нашият вестник". Задочно му благодаря на комшията, през една улица сме. Ако не ме беше предупредил навреме, току-виж щях да си купя вестника и да дам излишни пари. Оттогава да знаете колко много пари съм спестил като не си го купувам...
Не се сърдя и че не ме публикуват. Преди време в разгара на скандала "Митът Батак" сбърках та му изпратих една
моя статия срещу Мартина Балева, но за щастие те не я публикуваха, като първо ми казаха да я съкратя на една страница, а после се извиниха, че темата не била интересна. Вярно в същото време публикуваха статии на Балева, Везенков, Брунбауер, Любослава Русева и Антонина Желязкова, но за моята нямаха място.
Аз разбира се знаех реакцията им предварително и просто им я изпратих за да се гавря с тях, затова казвам "за щастие". Защото, ако не дай Боже, я бяха публикували поради някаква редакторска грешка, нямаше да мога да се оправдая за падението си да съм автор в такъв вестник. (Нали горе прочетохте: "...много от тях, вероятно, са читатели на Вашия вестник.) Но редакторите в "Дневник" излязоха "молодци", бдят - "всегда на чеку как настоящие чекисты". (Цензурата на Държавна Сигурност по време на комунизма ряпа да яде. Толкова антипартийни и антисъветски писания пропускаше....) А виж, демократичният вестник "Дневник" здраво държи "единствено вярната и правилна линия" начертана им от издателите.
Не съм обиден и, че не включиха блога ми в Блогосферата, нито в Мегафон. Еленко Еленков любезно ми отказа с думите: "Засега не възнамеряваме да го включим". Отдъхнах си... виж по-горе за Батак. Ами ако го бяха включили? Вярно, като пратих предложението на върха на блога бях публикувал поредната статия срещу "Капитал", но представете си, че нещо не бяха догледали и току-виж бях цъфнал сред "политически коректните блогове". Голям срам щеше да стане...
За малко да забравя завършека. Както казах по-горе нямам нито "нещо лично, нито просто бизнес" против/за вестник "Дневник".
Имам нещо лично срещу неграмотността, безхаберието, малокултурието, малоумието, родоотстъпничеството, глобализма, комунизма, космополитизма и техните производни - "политическата коректност" и "толерантността". Ако някой се разпознае в това да не го взема лично.
Всички съвпадения с факти и имена не са случайни.



Да поставим педерастите на мястото им!

Това е фотороботът на идеалната жена според нагласите на британските мъже. (Слава Богу, все още не всички британци са педерасти.)

А ние българите имаме честта да сме страната с най-красивите, привлекателни и сексапилни жени в света. При това, такава е българката в масовия случай. Тоест красотата на нашите жени е еталон, а не изключение, както е при много други нации. Всеки който е бил във Франция, ще признае, че славата на французойката е изкуствена. Там масово жените са грозни, а малкото приятни изключения като Летисия Каста или Бриджит Бардо навремето се раздуват изкуствено до национален идеал и се натрапват на света като образ на французойката въобще.

И всичко това го казват не само българите, а и чужденците идващи в България. (Нямаме предвид Елтън Джон).

Но красивите жени имат нужда от истински мъже, а не от педерасти или лезбийки. А ние, нормалните мъже имаме нужда от истински жени. И както казваше италианският философ и политик Роко Бутилионе: "Целта на брака е да се раждат деца." Казал го е също, и дори го е заповядал Господ Бог, унищожил Содом и Гомор заради педерастията, педофилията и зоофилията на жителите им. А освен такива извратеняци има и геронтофили и некрофили. Някой ден всички те ще се организират във фондации и ще поискат равни права и "толерантно" отношение. Време е да ги спрем, ако не искаме да последваме съдбата на Содом и Гомор.

Защото, ние нормалните хора сме в мир със себе си и с Господ Бог.

А онези обратните, са осъдени отсега и можем само да ги съжаляваме. И ако можем да ги излекуваме. Защото и те са човешки същества.

Но не те ще ни казват какви да сме и какво да правим с живота си. Нито на нас, нито на младите поколения след нас. Няма да им позволим да натрапват истерично, агресивно и арогантно своята извратеност на нас нормалните.

Затова да им дадем отпор и ги поставим на мястото им - в ъгъла да се срамуват. За да има изобщо човечество и сега и винаги и во веки веков!

Защото "Целта на брака е да се раждат деца!"

събота, 21 юни 2008 г.

"Екипът на Капитал" злонамерен ли е или просто некомпетентен?

Беше време когато казвах, че "Капитал" е любимият ми вестник. Вече ме е срам да кажа такова нещо. Преди го очаквах с нетърпение, отивах в ранни зори да си го купя за да не свърши и го четях с интелектуална и естетическа наслада. "О, минало незабравимо". Сега съм спокоен. В събота не бързам за РЕП-а. И в понеделник и във вторник и в сряда да отида, ще го намеря сред залежалите вестници. Но все по рядко го купувам. Ако случайно има нещо интересно в него го чета в Интернет в събота и неделя. Без особен интерес. Само с едно садистично удоволствие да се смея на поредната некомпетентност и безхаберие на някой "автор" във вестника. Дали хората, които го списваха навремето напуснаха или им се промениха приоритетите? Не знам, „екипът на Капитал” да си отговори, ако искат. Смятате, че съм краен ли? Е, тогава четете по надолу.

Вестник "Капитал" - бр. 25 от 20 юни 2008 г. Статията е с претенциозното заглавие "Зона извън закона" с подзаглавие: "Наредбата за синята зона беше променена, след като се оказа нищожна". Подписана е от "екип на "Капитал"".

Още в подзаглавието намираме първата глупост. Както става ясно и в самия текст на статията, наредбата не може да се променя, ако е обявена за нищожна от съда. А кметът Борисов който е издал заповед за ново създаване на синята зона НЕ ПРОМЕНЯ наредбата. Просто няма такова право, да променя наредби приети от Общинския съвет. Още по-малко със заповеди. Най-малко пък, когато са обявени за нищожни от съда. Защото така е по закон - кметът издава заповеди, Общинският съвет приема наредби, а само съдът може да ги отменя. Виж, кметът може да върне новоприета наредба на Общинския съвет за ново преразглеждане или да я обжалва в административния съд, но това е друг въпрос. (Подсказка за „екипът на "Капитал”". Когато пак решите да се изказвате по общински теми, които явно не разбирате, прочетете Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). Има го в Интернет. За да не преразказвам целия закон и да спестя напразните интелектуални усилия на „екипа на "Капитал” да го разбере, ще Ви подскажа правилното подзаглавие „Правилата за синята зона бяха променени със заповед на Кмета Борисов, след обявяването на частта от Наредбата на Общинския съвет за създаването й за нищожна от ВАС”. Така вече е вярно, но ви ставам консултант и ще трябва да искам хонорар. А вашето подзаглавие: "Наредбата за синята зона беше променена, след като се оказа нищожна" е глупост на втора степен. Защото по-горе показахме, че това твърдение е глупост от правна гледна точка, (това е първата степен), а тъй като не може да се променя нещо, което го няма (обърнете внимание на думата „нищожна”) това е и глупост от гледна точка на логиката. Ето Ви и глупост на квадрат. А след малко ще е на куб. Защото всъщност Наредбата не е обявена за нищожна, но за това после. Така, че изберете: или наредбата е обявена за нищожна или е променена, но не и двете заедно в едно изречение. А още по-смешно, че на съседна страница е поместено интервю с адвоката Юлиан Пекунов бутнал наредбата в съда и човекът си казва: "...съдът обяви наредбата в частта й за синята зона за нищожна." Да, но "екипът на Капитал", явно не чете какво пишат колегите на съседното бюро. Но за сметка на това смело продължават: "Нещата на Бойко Борисов вървят от добре към все по-добре. Толкова, че кметската власт вече му е тясна.

Зает на национално и европейско ниво, лидерът на ГЕРБ трудно намира време за общински дребнотемия. Като например, че Върховният административен съд (ВАС) обяви синята зона в центъра на столицата за нищожна - събитие с нулево значение за кмета или за някой друг, отговорен за функционирането й. Тя просто продължи да функционира извън закона в продължение на цяла седмица. " След такова помпозно встъпление пълно със сарказъм към настоящия кмет, човек се чуди какво ли толкова е сгафил Бат, Бойко? Ами ето какво:

„Столичният общински съвет (СОС) приема наредба през май 2005 г., с която определя синя зона в центъра на града. Паркирането в нея струва по левче на час, а на колите на нарушителите се налагат глоби.”

Ето Ви вече глупост на куб. Когато СОС е приемал тази наредба на 19 май 2005 г. тогавашният кмет се е казвал Стефан Софиянски, а Бойко Борисов, даже е нямал идея, че от главен секретар на МВР ще става кмет. Защото и двамата тогава са в служебна отпуска за парламентарните избори проведени на 25 юни 2005 г. Нито Софиянски е сигурен, че ще го изберат за депутат, та ще трябва да освободи кметския стол, нито бат, Бойко знае, че ще се кандидатира за кмет и ще го изберат на частичните кметски избори на 29 октомври 2005 г. (по-точно на балотажа след тях). В интерес на истината, тогава Минко Герджиков замества Софиянски като временен кмет, докато титуляра се бори за народното доверие. Тоест, Герджиков е виновен, че не е спрял противозаконната наредба на СОС, като я върне в Общинския съвет или я обжалва в съда. Проспал е случката и тогавашният областен управител - депесарят Росен Владимиров, който също има право да я спре и обжалва в съда при противоречие със законите. Опитът да се припише гафът на сегашния кмет на София е просто нагъл. Борисов тогава е водел люта предизборна битка в два района и беше избран и от двата за депутат, та стана прецедент в историята на парламентарните избори у нас.

Да не пропускаме и фразата Паркирането в нея струва по левче на час,...”, защото „екипът на Капитал в края на статията си противоречи:Според едно от приложенията на наредбата на Столичния общински съвет таксата за час престой е 80 стотинки.” Но да го минем за дребно недоглеждане, къде ли е блял редакторът....

Сета вече на темата: „Миналия понеделник (на 9 юни) наредбата на СОС беше обявена за нищожна от втората и последна инстанция - ВАС. Според решението на съда платените места за паркиране никога не са съществували законно, таксите и глобите са събирани неправомерно, съответно могат да бъдат върнати на всеки, който си даде труда да съди фирма "Паркинги и гаражи".”

Отваряме сайта на Столичния Общински Съвет. (подсказвам на „екипа на "Капитал”", че има Google за целта) И там виждаме, че „Наредбата за организация на движението на територията на Столична община” нито е отменяна, нито е обявявана за нищожна, а е допълнена и изменена с Решение № 301 по Протокол № 14 от 12.06.2008. Да, наистина на 9 юни ВАС е обявил за нищожна частта от наредбата третираща „синята зона”, но не и наредбата като цяло, както пише „екипът на "Капитал"”. Да ви подскажа, между обявяване на цяла наредба за нищожна и обявяване на част от наредба за нищожна има малка разлика. Малка за вас, толкова малка, че е пренебрежима и това говори, че „екипът на "Капитал"” явно „...трудно намира време за общински дребнотемия” в каквото иначе упреква лидерът на ГЕРБ. Защото ако цялата наредба беше обявена за нищожна от съда, това наистина щеше да е крупен скандал, тъй като в нея са уредени всички правила за организацията на движението, спирането, престоят, паркирането на обществения и частния транспорт в столицата.

Да продължим с откритията на „екип на "Капитал"”. След като „синята зона” „...просто продължи да функционира извън закона в продължение на цяла седмица.” (след решението на съда) кметът взел мерки: „...Бойко Борисов побърза да разреши проблема, усвоявайки новооткритите си правомощия. На 16 юни кметът издаде заповед, с която определи пределите на синята зона и така вече легитимира съществуването й. Той обаче не намери за уместно нито да се извини на софиянци за беззаконието по улиците на града, още по-малко да предложи механизъм за компенсиране на пострадалите.”

А сега за скараните с календара от „екипа на "Капитал"” да разясним. 9 юни, когато съдът обявява частта от наредбата за „синята зона” за нищожна е понеделник. Явно на 10 и 11 –ти юни – вторник и сряда експресно са се събрали комисиите на Общинския съвет да вземат решение по въпроса и поправят наредбата. На 12-ти юни – четвъртък Общинският съвет приема новите допълнени и изменени текстове съобразявайки се с решението на съда. 13 юни е петък, в който последен работен ден кметът е получил решението на Общинския съвет явно експресно, защото срокът по ЗМСМА е 7 дневен. 14 и 15 юни са неработни и в първия следващ работен ден 16 юни кметът издава заповед за „синята зона”. Непредубеден наблюдател с помощта на обикновено календарче ще види, че „бюрокрацията” е действала максимално бързо да оправи кашата забъркана от предишния Общински съвет.

И накрая за цената. Наистина в наредбата в приложение № 9 – образец на талон за престой в „синята зона” е останало 0.80 ст. Но това е само образец на талона и с него не се определя цената. Тя е определена в заповедта на кмета издадена съгласно чл. 45, ал. /1/ от променената вече наредба.

Тоест гафът направен от предишния общински съвет и временно изпълняващия длъжността кмет Герджиков, проспан от депесарския областен управител Росен Владимиров е поправен бързо, точно и законосъобразно от сегашния кмет и общински съвет.

А „екипът на "Капитал"” създал безхаберното творение „Зона извън закона” е или злонамерен към сегашния кмет или просто некомпетентен.

А, май намерих кои са "екипът на "Капитал". В съседна статия пише:

"По темата работиха:
Калина Горанова,
Люба Йорданова,
Велина Господинова,
Веселин Димитров,
Иван Михалев"

понеделник, 16 юни 2008 г.

Хитрата сврака с двата крака

Ахмед Доган се опита с блюдолизническия вестник "Труд" да се отърве от корупционния си образ. В обширна статия през укенда журналисти ибрикчии бяха допуснати в "Доган Сарай" в Бояна за да изкарат, че всичко там е законно. Само, че се получи обратен ефект. Обясненията на Доган могат да го вкарат в затвора и него и участващите в "обръча му от фирми". Ето и фактите. Вестник "Сега" писа за сарая следното:

"По документи имотът на "Стар беловодски път" № 46 в елитния столичен квартал "Бояна" е реконструирана бивша почивна база. Тя се води на фирмата "Акома" ЕООД, чийто управител и собственик е Кирилка Ангелова. На посочените в ДАКСИ адреси такова ЕООД не съществува. По-късно то е прехвърлено на Васил Мишев. Имената на Ангелова и "Акома" бяха споменати и около скандалите със сделките на Държавния резерв.
Боянският сарай разполага с 10 апартамента, ресторант, просторна зала за конференции. Ахмед Доган обитава президентския апартамент. Фирмата, извършила грандиозния строеж, е "Иса инженеринг" ЕООД на Румен Асенов. По-късно тя се появява и при градежа на спа хотел "Орфей" край Девин, в който Доган публично обясни, че инвестира от любов към природата. Хотелът обаче също не е на негово име, а на тясно свързани с ДПС бизнесмени." Пълният текст тук...

В интервюто за "Труд" обаче Доган пространно обясни, че всъщност "Сараят" е "хотел" на фирмата "Делта епсилон"АД, собственост на Красимир Дюлгеров и Румен Асенов. Но в този "хотел" нямало свободен достъп, а ограничен чрез висока клубна такса. Действително в националния регистър на местата за настаняване към Министерствата на икономиката/културата/ е лицензиран такъв хотел на името на фирма "Делта Епсилон" АД, гр. София, район Витоша, ул. "Стар Беловодски път" № 46, тел. 9590405, 0887233564, факс: 9590509". Даваме контактите ако искате да си направите резервация там.

И тук става интересно. Според Закона за гражданската регистрация гражданите и фирмите имат следните задължения:

"Закон за гражданската регистрация

Чл. 99. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) Всяко лице е длъжно в срок 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

(2) (Изм. и доп. - ДВ, бр. 96 от 2004 г.) Адресната карта за промяна на настоящ адрес се подава в общината или кметството, където лицето пребивава, и в 5-дневен срок се изпраща за актуализация на Национална база данни "Население".

(3) Лицата, предоставили подслон в хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон, са длъжни да регистрират в специални книги отседналите, като при поискване предоставят данните от тях на органите на местната власт или на Министерството на вътрешните работи."

Доган твърди, че живее в този хотел от няколко години със семейството си. Кое точно от трите си бивши семейства или настоящи съжителства с любовници не уточнява. И не е наша работа. Но наша работа е да зададем на Столична Община, НАП, Прокуратурата и ДАНС следните въпроси:

1. Как е изпълнен горецитирания Закон за гражданската регистрация? Има ли там адресна регистрация Ахмед Доган и семейството му? И ако няма ще бъдат ли наказани виновните длъжностни лица?

2. На какви цени е наел "хотела" Доган? И "платеното" от него на каква стойност възлиза и дали се връзва с официалните му доходи от депутатска заплата? А да напомним, тя е намалена с една трета съгласно Правилника на Народното Събрание, защото той с години не стъпва в Парламента. Би трябвало да му отнемат изобщо заплатата и да го изхвърлят от Събранието, но това е друга тема. Ако е плащал наистина, дори и при занижени цени, сумата от хотелските нощувки за тези няколко години със сигурност надхвърля официалните му доходи и е повод да се сезира Комисията за незаконни доходи "Кушлев".

3. Ако "хотела" му е предоставен безплатно, на какво основание? Фирмата собственик дали по-този начин не корумпира виден политик? И ще е хубаво ДАНС да провери дали Дюлгеров и Асенов не участват с тази ли с друга фирма в "обръча от фирми" и дали са вземали по втория начин обществени поръчки, имоти и т.н.

4. Регионалната дирекция за национален строителен контрол защо досега не е проверила незаконното строителство на "Сарая" в която пет сгради са построени незаконно и следва да се съборят?

5. Главният прокурор ще образува ли предварителна проверка по повод незаконното строителство от съмнителна фирма (виж по-горе), върху терен с неясен собственик и статут, неясна препродажба и още по-тъмен нов собственик? И да вкара в затвора всички навързани в схемата "собственици на фирми" и обслужващите ги длъжности лица като бившия Районен Кмет или Главния му архитект?

Има и други въпроси, но да ги оставим за по-добри времена - с друг главен прокурор и друго управление.


сряда, 4 юни 2008 г.

10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

Баща ми Иван Илиев Долев на младини през 40 -те години беше легионер и се издигна до длъжността Окръжен водач на Съюза на Българските Национални Легиони за Пловдив. За свой заместник той избра Георги Андонов (баща на бившия Пловдивски областен управител Андон Андонов 1997-2001. Когато по-късно баща ми отиде да учи в школата за запасни офицери в Банкя, Жоро Андонов го замести на поста окръжен водач). Като завършва школата е произведен в офицерски чин и с взвода си е командирован в освободителния корпус в Егейска Македония. Там частта му е пратена да защитава от евентуален морски десант на англичаните крайбрежието на полуостров Халкидики, между втория и третия полуострови. След деветосептемврийския преврат частта му е изтеглена в София.

В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.)

След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив.

Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева.

Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962 г. в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока.
На 10 юни 1977 г. рано сутринта в новия ни току-що построен апартамент нахлуха десетина служители на Държавна сигурност с двама свидетели (така наречените поемни лица - обикновено ОФ или БКП активисти.) Арестуваха баща ми, а те извършиха обиск в жилището. Взеха някои негови писания и колкото и да е смешно екземпляр на чешкия вестник “Литерарние листи” от 1968 г. в който бяха публикувани прословутите “2 000 думи”. Тогава бях петнадесетгодишен хлапак, но ми направи впечатление, че ченгетата не знаеха какво точно търсят. Имаха надлежна прокурорска заповед за ареста и обиск, но видимо търсеха каквото и да е за да се захванат за нещо. Даже един от тях намери моята колекция от стари ордени, пагони и кокарди от царската армия, някои от които бяха от личната униформа на баща ми и зарадван извика началника. “Другарю полковник - вижте царски ордени - пазят се, съхраняват се.” Аз се изхилих по тинейджърски гадно и казах “Ордени, медали - безобидни неща! Не са пушки и пистолети.”

Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях.

Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другият глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент.

След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни.
В старата ни къща нямаше почти нищо. Те обаче забелязаха капака за избата и се зарадваха. Попитаха дали има нещо вътре. Аз садистично им обясних, че там само баща ми е влизал и не знам. Това ги зарадва и единия вдигна капака, а другия се опита с красивия си костюм и вратовръзка да се спусне по прашасалата и покрита с паяжини стълба. Нямаше ток и той направя няколко неуверени крачки в тъмното. За мое най-голямо съжаление се усети и се върна разочарован. В избата от години имаше спукана водопроводна тръба и подът беше само кал и вода. Представях си как ченгето стъпва с лъскавите си обувки и ... (го поглъща блатото с бълбукане. Той крещи, другия го хваща за ръката да го изтегли и онзи го повлича. Двамата потъват задружно, над главите им се затваря тинята, а аз с чувство на добре свършена работа затварям капака на избата и потривам ръце. Това беше от един английски филм) ... изругава, за окаляната си обувка и се дръпна рязко нагоре. (това беше реалността). Върнахме се в апартамента, те направиха опис на иззетите вещи, майка ми се подписа и те си тръгнаха.
Тогава разбрах две неща. Първо, че властта те набеждава за виновен и те арестува, а след това търси какво си направил и с какво точно да го докаже. Второто, което разбрах бе, че в прословутата Държавна сигурност работят пълни леваци. Като им гледах нескопосаните въпроси и методи на търсене ги съжалих. При едно от свижданията с баща ми в ареста на следствената служба на ул. “Развигор” N: 1 в София той успя да каже на майка ми (нямаха ли телевизионни камери и записващи устройства в стаята за свиждания?) къде е скрил “опасните” си ръкописи. При обиска не ги бяха намерили. В направения от него дрешник в моята стая в един от шкафовете се вдигаше подовата дъска 50х50 см и под нея в 6 зелени пластмасови водопроводни тръби бяха навити листове хартия. При пръв поглед в недовършения дрешник личеше, че всички подови дъски се вдигат, тъй като дори не бяха заковани. Нещо повече - бяха с различен цвят и размери и не пасваха. Поне на филмите царската жандармерия и полиция първо търсеха под подовете. Както и да е, с майка ми изгорихме ръкописите в които баща ми пишеше за принципите на демократичното управление и охулваше комунистическия тоталитаризъм. Сега вече не можеха да докажат, че е враг на системата. Това обаче не им и трябваше. Те си го знаеха и не се стремяха да доказват. Тогава в България се наказваше, не защото правиш нещо против комунизма, а защото си си го помислил. (На запад върху този аспект на тоталитаризма беше обърнала внимание Хана Арендт, но гражданите на Западните страни не можеха да го осмислят.)
Няколко дена преди ареста баща ми беше разказал на майка ми един сън. “Звъни се на звънеца в новия апартамент. Той става, отива до входната врата и поглежда през шпионката. Вижда група хора с тъмни дрехи. Отваря вратата и един от тях с пистолет го прострелва в крака.” После се събужда. Майка ми казваше, че наистина описанието на групата от съня отговаря на групата ченгета, които на 10 юни дойдоха.
А защо всъщност беше ареста, сами предположихме. Когато купихме апартамента и се нанасяхме в него, между хола и трапезарията имаше една малка преградна стеничка около метър широка. Баща ми и майка ми решиха да я премахнат за да се получи просторно помещение от двете стаи. Когато една събота с леля ми и съпруга й - художника Атанас Пацев и други приятелски семейства с майка ми отидохме за уикенда на планина, баща ми остана и сам събори стената. Когато се върнахме беше пребледнял и разстроен. Показа ни две миниатюрни микрофончета с големина около 6 см в диаметър монтирани в най-долния ред тухли, замаскирани в специално издълбани гнезда с гипс и свързани с кабели отиващи към стената. Той ги беше изскубнал. Кабелчетата бяха останали в дупката в пода от съборената стена. Баща ми нареди отгоре паркет. Значи някой е искал да ни подслушва в жилището ни цял живот, и децата ни и внуците ни също. Разпитахме братовчедка ми Виолина. Те с мъжа й бяха купили горния над нас апартамент. Бяха дали една бутилка ракия подкуп на офицера (блока се строеше от Строителни войски) и той изпрати една събота войничета да съборят същата стена в техния апартамент малко преди приемателната комисия. Подразбрахме, че циганчетата - войници са събаряли стената до половината, след това офицера ги отпратил, защото дошли едни цивилни хора, които продължили. На другия ден стената я нямало. Следователно и в други апартаменти беше възможно да има микрофони, а защо не и във всички апартаменти. Освен хора като баща ми в блока щяха да живеят и партийни секретари, учители, офицери от Строителни войски. Не беше лошо държавата да знае какво говорят и мислят всички те.

Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор.
Развинтената ми фантазия веднага си представи как в целия блок, във всички апартаменти има микрофони, които по кабелчетата отиват до пощата, откъдето стигат до милицията (нашето Трето районно управление на МВР беше на 300 метра от пощата), където в специални стая стоят хора със слушалки на главата и подслушват периодично определени апартаменти и включват магнетофоните при нещо по-интересно. А дали нямаше микрофони и в спалните? А защо това да не беше принцип при строежа на всички нови блокове? Всеки апартамент, блок, жилищен комплекс екипиран, в милицията стаи с хиляди превключватели надлежно надписани - апартамент 71 етаж VII вх. “Б” блок 126 ж.к. “Тракия”. Щрак и слушаме дали другарят Иванов не казва на гостите или жена си новия виц против другаря Живков? Ако трябва и ще го запишем на лента и утре ще му го пуснем. Може би не сега, но след година - две или десет. Ако не на него, на сина му на внуците му. Да видим дали тогава ще отричат, че са “врагове на народа” пардон на партията и държавата или лично на другаря Живков. Хубава идея.
Бедни ми Джордж Оруел в “1984” г. си го предсказал с телеекраните в жилищата, но през 1977 г. БКП и държавата нямаха тези технически средства и поставяха само микрофончета, но не и камери в апартаментите. И през 1984 г. проверих, но още нямаха пари за камери. Май си избързал с книгата си, трябваше да я наречеш “2004”, но пък комунизма рухна през 1989 г. Жалко!
Една вечер в края на юни на вратата се позвъни и един добродушен служител на ДС каза доброжелателно на майка ми, че в София ни разрешават свиждане с баща ми. Следствието вече било приключило и трябва да се разберем за адвокат за процеса. “Така, че вземете детето и идете” - завърши той.

На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена.

За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба.

После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно.
В крайна сметка откриването на микрофончетата докара на баща ми третото пребиваване в затвора от 1977 до 1980 г. Осъдиха го заедно с Васил Златаров, Стефан Вълков и Георги Гавазов, като ги обвиниха, че създали група за противодържавна агитация и пропаганда по чл. 108 и 109 от бившия Наказателен кодекс. Баща ми го включиха в групата главно заради това, че им разби подслушвателното устройство.

неделя, 1 юни 2008 г.

Безумието "авторски права"

В епохата на Интернет безумието "авторски права" продължава да трови отношенията между творците и почитателите им по вина на издателите. Защото има подмяна на понятието. Нарушени "авторски права" би трябвало да означава плагиатство. Тоест някой ти е откраднал идеята и я е представил като своя. Това наистина е неморално и подсъдно. Но големите звукозаписни, филмови, издателски и софтуерни компании го изопачават, като се опитват да му придадат друг смисъл, че "авторски права" означава да се плати за дадено произведение и то не на автора, а на тях. А те колко ще дадат на автора е отделен въпрос.

Парадоксът е, че не можеш да защитиш например "авторските права" на една статуя поставена в парка. Скулпторът си е получил хонорара за нея, но нима ще искаш такса от всеки, който я погледне? Ако зависеше от "издателите" и това щеше да стане. Ами какво да кажем за библиотеките? Това не е ли чисто пиратство? Срещу символична такса всеки да чете книги каквито поиска без да плаща на издателите? Малоумието на грабителските компании, наречени за удобство "издатели" стига дотам, че се опитваха да забранят и Интернет! Защото тези пладнешки грабители изискват да им се плаща много, винаги и в крайна сметка потребителят да няма пълни права върху произведението, което е купил. За това бяха всичките им опити да кодират дисковете и цифровите формати за аудио и видео или електронни книги. Докараха нещата дотам, че ако си купиш една песен, можеш да я слушаш само на устройството от което си я купил и не може да я прехвърляш на друго, макар, че е твое. Или пък ако си купиш филм, можеш да го гледаш само един път и т в рамките на 24 часа и после дискът се саморазрушава или пък трябва пак да плащаш за ново гледане.

Слава Богу тези им жалки опити за налагане на "цифрово" робство се провалят един след друг с гръм и трясък. Даже вече са разкодирани и Blu Ray дисковете, преди още да са станали масови. Човешкият дух е свободен и всякакви опити да бъде окован във вериги, били те и цифрови ще предизвиква яростна съпротива. Никакви закони, никакви съдебни саморазправи с "пирати", хакери или младежи дръзнали да свалят от Интернет филм или музика, която харесват няма да спрат стремежа към свобода и свободен обмен на идеи. Още преди време Джон Пери Барлоу в блестящата си студия "Да продаваш вино без бутилки" обясни това, но никой не го чу. "Издателите" не четат такива неща. Сега с радост ще гледаме как намаляват печалбите им, секват продажбите и да се надяваме скоро да фалират. От това никой няма да загуби нищо. Едно паразитно звено ще си отиде, като освободи от задушаващата си прегръдка творци и публика.

Но какво да правят писателите, музикантите, артистите, изобщо всички творци, ако всичко е свободно и безплатно? Те от какво ще живеят? Е, това е един неприятен за тях въпрос. Ще им напомня магическата дума "живо представление". Преживяването ти в театъра или операта не може и да се сравнява с това да гледаш постановката записана на видео. Един жив концерт на любимите ти музиканти не може да се усети и съпреживее по същия начин и с най-добрите цифрови записи. И точно тук им е проблема на някои. Онези, които не могат да пеят и свирят например, освен на плейбек. В който плейбек са вложени всички чудеса на компютърната техника за обработка на глас и музика. Или на разни актриси като известната в миналото Ким Бейсинджър, чието изваяно тяло в някои от филмите й се дължеше на фотомонтаж с тялото на не толкова известна манекенка. После "издателите" съдиха манекенката защото се разприказвала по вестниците. С една дума творци, върнете се към живото общуване с публиката. Тогава тя ще ви оцени реално колко струвате. Не се крийте зад техниката с надеждата тя да даде глас на грачещия, красота на актьора, талант на бездарния. Просто няма да стане.

А вместо да кълнете новите технологии ги използвайте. И сами можете с помощта на мрежата да предлагате своите произведения и да искате пари за тях. Друг е въпросът дали ще ви ги купят. Това зависи от вас. Примерите вече са много. Стивън Кинг написа книгата "Да яхнеш куршума" само за електронно разпространение и тя се продаваше успешно само за един долар. Групата Рейдиохед пусна новия си албум в Интернет на цена каквато купуващия го сам си определи да плати, дори и да е 0,00 долара. Много почитатели го изтеглиха безплатно, но и много платиха и от тази акция музикантите получиха 8 000 000 долара. Така, че примери има.

Ако не Ви е страх да се изправите пред голата истина за реалната Ви ценност като творци опитайте да пуснете безплатно произведенията си в мрежата и да предложите вариант за плащане по желание на читателя/слушателя. Може пък и да забогатеете. В най-лошия случай ще успеете да коригирате самооценката си изправяйки се пред безмилостния съдник - публиката въоръжена с такова мощно измервателно оръжие като Интернет.

Александър Долев

противник на "авторските права" както ги разбират "издателите"

Експериментът с авторските права е тук.