Обикновена толерастия

Често пъти пишем и говорим за толерастите и толерастията като такава. Никой обаче не дава определение за това. А в действителност толерастията е едно от най-големите престъпления срещу човечеството и Господ Бог - създателят на нещата. Толерастията е безчовечност, нагло представена като  "хуманизъм", тоест гадна интелектуална педерастия. Оттам и определението педераст+толерантност - толераст. 

Жертвата на фотографа Кевин Картър

Един пример за разяснение за какво става въпрос. Южноафриканският фотограф Кевин Картър прилича на добър човек съдейки по биографията му. Роден и израсъл в католическо семейство в квартал за бели в Йоханесбург, учел фармация, но постъпва  и четири години служи във военновъздушните сили, за да не попадне в пехотата. И там преживял "катарзис", опитал да защити един негър - сервитьор и затова бил пребит от четирима негови бели колеги. Затова напуска ВВС и става диджей, но после се връща да дослужи. Оттогава става противник на апартейда и дори по-късно празнува  изборната победа на Нелсън Мандела който става президент. На пръв поглед достоен човек, хуманист и антирасист. Но междувременно става наркоман и прави неуспешен опит за самоубийство. По късно се захваща с фотография. Така прави и тази световноизвестна снимка  през март 1993 г. в село Айод, в южната част на Судан, в която страна по онова време върлува гражданска война и глад. По-точно - управляващите араби безмилостно избиват африканското християнско население. Западът си затваря очите години наред за този геноцид, поради абсолютно неясни съображения. На кадъра се вижда измършавяло от глад дете, което изглежда, че повече не може да се движи, защото дни наред е вървяло само  към хуманитарен лагер организиран от ООН и е останало съвсем без сили. Зад него, лешояд очаква смъртта му.  Кевин Картър го снима на по-малко от километър от хуманитарния център на ООН. След това продава снимката на “Ню Йорк Таймс”. Вестникът я публикува на 29 март 1993 г., като илюстрация в обширен репортаж за положението в страната. Реакциите са светкавични. “Вестникът получил толкова много писма от хора, които искали да узнаят каква е съдбата на детето от снимката, че няколко дни по-късно трябвало да бъде написана уводна статия, за да бъдат информирани, че то е било прието в център, но не се знае дали е оцеляло”, припомня “Монд”. Всъщност това е долнопробна лъжа. Самият фотограф - Картър още в началото признава, че след  като е заснел кадъра е избягал и не знае какво е станало с детето. Той не може и да даде смислено обяснение за постъпката си. (Освен, да предположим, че е бързал да прояви кадъра и да го изпрати за да  спечели наградата "Пулицър" разбира се).  Явно детето е станало жертва на лешояда. Ако безчовечният фотограф го беше прегърнал и носил на ръце, (мършавото му телце едва ли е тежало повече от десетина килограма) само  километър до лагера на ООН, вероятно там щяха да го спасят. Поне щеше да е опитал да спаси едно невинно създание. Но той избягва от мястото, а детето умира на  километър от спасението си. Ето това е типичният толераст - убива едно дете за да може със снимката на това страдание да просълзи читателите на вестника си и да вземе тлъст хонорар и награда разбира се. А има и разни безумни извинения на постъпката му. Ето един шедьовър на толерастията: "На Картър са нужни 20 минути, за да направи перфектната фотография, преди да изгони птицата. Фотографията е публикувана в Ню Йорк Таймс през март 1993 и разпалва широка обществена реакция – хората искат да знаят дали Картър е помогнал на момиченцето. Срещат се мнения като: “Човекът, който настройва техниката си, за да направи перфектна снимка на нейното страдание  може би също е хищник, още един лешояд в кадъра…” По времето на снимката, в Судан е забранено на репортерите да докосват жертвите на глада, за да не разпространяват болести. По това време в хуманитарните центрове от глад и различни заболявания умират средно по 20 души на час. Детето не е уникален или единичен случай. Въпреки това Картър многократно изказва съжалението си, че не е помогнал на момиченцето, въпреки че на практика такава помощ е била невъзможна." 

Друг един  толерастки сайт пък дава още по-смразяващи кръвта на нормалните хора подробности: "Когато е в Судан, Кевин Картър вижда малко момиченце, изнемощяло от глад, да пълзи към центъра на ООН, където се раздава храна, пред погледа на един доста охранен лешояд. Кевин се приближава бавно, за да не подплаши птицата, намира най-подходящия ъгъл, после чака приведен 20 минути, надявайки се лешоядът да разтвори криле. Това не се случва, затова става и го изгонва. Момиченцето продължава да пълзи... Кевин е в шок, пали цигара и сяда под едно дърво. Плаче и си говори с Бог. Не спира да повтаря: "Искам да прегърна дъщеря си, искам да прегърна дъщеря си... След като прекарва още един ден в Судан, Кевин Картър се връща в Йоханесбург. По това време Ню Йорк Таймс търси снимки от Судан и случайно купува неговата и я публикува на 26 март 1993. Тя шокира целия свят. Превръща се в "икона" на африканскто страдание и болка." Никой не знае какво се е случило с момиченцето, дори и самият Кевин, който напуска мястото веднага след това.....Може би е можел да остави настрана фотоапарата си, за да помогне някак си (но тогава никога не би видял момиченцето); може би снимките му са могли да помогнат много повече, отколкото самият той като човек. Дали е трябвало да спаси момиченцето?"

С една дума безчовечната постъпка на фотографа е извинена, смъртта на това дете не е толкова важна, защото снимката му е развълнувала милиони хора по света и е насочила вниманието им към войната и глада в Африка. Подтекстът е, че фотографът който го е оставил да умре, е свършил полезно дело със снимката си като е предотвратил смъртта на други хора.... Да, за  тази снимка Кевин Картър получава на следващата година наградата “Пулицър”. Общественото мнение обаче го упреква в липса на човечност. Изпаднал в депресия, той се самоубива през 1994 г. в колата си. Предсмъртното му писмо гласи: ”Много, много съжалявам. Болката от живота побеждава радостта до точката, в която радостта не съществува… депресиран… без телефон… без пари за наем… без пари за помощ за децата… без пари за заеми… пари! … Преследват ме ярки образи на убийства и трупове и гняв и болка… образи на умиращи от глад или ранени деца, на безумци с пръст на спусъка, на убийци-екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен, ако имам това щастие.”  Всъщност изглежда самоубийството му се дължи на това, че няма пари, а не от разкаяние за постъпката си, както искат да изкарат някои.  А няма пари, защото ги дава за наркотици. Но дори и съвестта му да се е проявила, това става не навреме, и не на място, и не по правилния начин. Няколко последни щриха към портрета на този "човек", с извинение. Да напомним, Картър е страстен почитател на джойнта и някои по-тежки наркотици, като накрая развива и наркотична зависимост. А е правил и предишен опит за самоубийство. Иначе е антирасист, върл противник на апартейда в ЮАР и много се радва когато Нелсън Мандела печели изборите..... Един изявен толераст в цялата му прелест - убиец и самоубиец, наркоман, антирасист, безчовечен тип, изобщо типичен дегенерат.... Това е един отличен пример на античовешката толерастия в действие.

А иначе за него направиха и песен от  Manic street preachers ......

Впрочем за Кевин Картър и за другите му трима приятели - фотографи има и филм - "Клубът на лудите". От тези трима особено интересен е Грег Маринович - също носител на "Пулицър" със снимката долу. 

На нея активист на АНК убива човек набеден за шпионин на конкурентната партия ИНКАТА. Негърска му работа - това е "демокрацията" на черните в ЮАР в момента, чието настъпване и Картър празнуваше. Но интересното е какво казва за снимката си Маринович: “Той гореше. Така, че побягнах след него. Слънцето беше точно зад него. Нямах време да проверя брояча, затова просто натисках бутона. Повтарях си фокус 5.6, фокус 5.6. Приготвях се за следващата снимка. Когато се появи този тип с мачетето… и го стовари на главата му. Трепериш. В крайна сметка имам снимки.”

Прилича ли ви на изказване на нормален човек? Май заглавието на филма е точно....