Важни писания

неделя, 18 януари 2009 г.

Отново кръв и насилие в София

За пореден път събитията в София и България потвърдиха дванадесетгодишния цикъл. Пак се проля българска кръв. Имам предвид, че 2009 г. е дванадесет години след 1997 г. когато пак имаше кръв. А в онези далечни времена аз бях на площадите и улиците в Пловдив. Но за тази особеност на българското летоброене 1949 - 1961 -1973 - 1985 - 1997 - 2009 г. накрая.
А сега приликите и разликите. Защото и тогава започнахме със страха и апатията и се чудехме как да ги превъзмогнем. Народът беше смазан и обезверен. Банките фалираха, нямаше хляб, когато отивах на работа кафето в павилиончето на спирката струваше 40 инфлационни лева, а като излизах в обедна почивка вече беше 60 лв. Жан Виденов и престъпната му комунистическа шайка, наричана "правителство" освен некадърници и крадльовци, бяха и арогантни гьонсурати. В интервю по телевизията министър от кабинета на въпроса: "Защо няма хляб?" отговаряше невъзмутимо: "Така ли, не съм забелязал да няма." Та тогава в Пловдив ние десните управлявахме. Бяхме спечелили общинските избори през октомври-ноември 1995 г. с размазващ успех. Коалицията беше шестпартийна СДС - ВМРО - монархисти и още три малки партийки. Имахме кмет на община, 5 районни кмета (единия от които аз) с пълни болшинства в районните съвети и 28 съветници от общо 51 в Общинския съвет.
Но през цялата 1996 г. се развиваше икономическата и политическа криза и ние едвам удържахме с оскъдния бюджет да крепим общинските социални дейности. Заплатите закъсняваха, нямаше никаква възможност за инвестиции в каквото и да било. Беднотия и глад. Хората, които ни избраха започнаха да се отчайват. Коментарите в началото бяха "и тези нищо не направиха", а после ескалираха до: "да бяхме гласували за комунистите, поне правителството щеше да отпуска повече пари на общината." Когато започна и хлебната криза се наложи да въведем едва ли не военно положение и да конфискуваме хляба от общинския хлебозавод като въведем квоти за централизирано разпределение. Първо захранвахме детските градини, училищните столове и болниците с оскъдните бройки и ако нещо останеше се пускаше на пазара. Огромните опашки по магазините го разграбваха за секунди. А червената областна управа саботираше доставките на брашно. Наложи се да съберем частните хлебопроизводители в картел и да им наложим квоти за брашно и да регулираме производството, цените и продажбите им. Абсолютно незаконно при пазарна икономика, но неизбежно. Изобщо мила картинка, но се справихме като при военно положение. Но не за това ми е думата. Повечето хора помнят това време.
Думата ми беше, че липсваше каквото и да е желание за съпротива. Точно тогава ВМРО опита дръзко да направи един митинг с факелно шествие на площада пред общината. СДС се отдръпнаха, защото се страхуваха от апатията на хората и мислеха, че такова масово мероприятие ще се провали. А това ще удари. по авторитета им. Но ние рискувахме и го проведохме на 18 ноември 1996 г. под надслов "Долу правителството, незабавни избори?" Нямаше много хора, само около 2000 души главно активисти на ВМРО и седесарски и други десни симпатизанти. Но града като че ли се събуди. Няколко дена по-късно в централата на СДС обсъждахме проявата и всички се удивляваха, че народът като че ли все пак започва да преодолява апатията. СДС дори смятаха да преосмислят стратегията си да правят само събрания, а да избягват митинги и шествия.
След това започнаха Коледните и новогодишни празници и накрая се стигна до 10 януари 1997 г. Събитията ги помним. Всъщност съм описал нещо като очевидец тук... За онези младежи, които поради възрастта си не ги помнят.
Един вестник през 2007 г. в опит за анализ на десетгодишнината от народното въстание срещу комунистическата мафия написа, че това повече нямало да се повтори. Ето част от анализа му, който той илюстрира като започва с една моя тогавашна площадна реч: “Пловдивчани! Братя българи! След пролятата кръв на 10 срещу 11 януари в София вече няма връщане назад. Тази кръв е достатъчна, за да напишем хиляди “кървави писма”, които ще изпратим в цяла България, за да вдигнем народа на въстание.“ Площадната реч на кмета на район „Южен“ в Града под тепетата и член на ВМРО Александър Долев бе характерна за зимата на 1997 г., когато мнозина усетиха как въздухът трепери. Според едни масовите вълнения отпреди 11 години бяха последният случай, когато улицата непосредствено е диктувала дневния ред на политиката. Според други народът бил подмамен да участва в тв революция, режисирана от олигарси и чужди посолства. Едва ли някой ще забрави обаче обсаденият от жива верига парламент, разпръснатите из улиците барикади и младежките шествия. Студенти в карнавални костюми, интелигенти и бизнесмени, опозиционни активисти, лекари с престилки и миньори с кирки се почувстваха извикани на сцената, за да завъртят колелото на историята. Близо месец Софийският университет действаше като революционен щаб на КПСС (Координационния преподавателскостудентски съвет). Изпълнените с хора заради стачкуващия транспорт улици тананикаха песничката на Васко Кръпката „Когато падне БКП, не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мен“. Или напяваха популярните хитове на „Каналето“ „Седем-осем и ще си паднала“ и „Пътнико Виден, пътнико off“. Протестът напомняше и на ритуал по прогонване на червените духове – маскен бал и „Кой не скача, е червен!“ Нещо като продължение на 10 ноември, в което главната роля е иззета от Политбюро и предадена на тълпата, която скандира “Няма да работим за червените“. Пълният текст тук>>>
А сега приликите и разликите между 1997 и 2009 г.
Първо приликите:
Първата, е че и тогава и сега продажните медии обслужващи управленската мафия внушаваха и насаждаха апатия и отчаяние, като защитаваха правителството и наричаха протестиращите "маргинали и лумпени".
Второ - и тогава и сега опозиционните политическите партии се мъчеха да изведат хората на масови демонстрации, но не успяваха. Докато народното недоволство кипна внезапно и нережисирано и се изля на 10 януари 1997 г.
Трета прилика - и тогава проституиращите журналисти натрапваха тезата за "купените и платени" протестиращи. Как им раздавали алкохол и пари. Разбира се, и тогава и сега имаше пияни лумпени, някои сигурно и платени, но това е в рамките на нормалното.
Четвърта - и тогава, както и сега, протестиращите нямаха ясни искания. Те просто отидоха да протестират срещу престъпната шайка заграбила властта. Макар, че и тогава както и сега властта на червените се дължеше не на изборен успех, а на масово негласуване на разочарованите през 1994 г. както се получи и през 2005 г. Поука: винаги, когато си останеш в къщи в единствения изборния ден, след това се налага с месеци да демонстрираш по студените площади и улици, за да изкупиш глупостта и безхаберието си.
Пета прилика. Полицията и тогава по заповед на началниците се държа като банда страхливци и мухльовци. През 1997 г не посмяха да атакуват множеството, докато от площада не си тръгнаха отрядите на ВМРО и изобщо по-младите и буйни хора. Когато останаха малко и по-възрастни хора се втурнаха безпричинно да ги бият.с кръвожадна жестокост. Преди това не смееха да приберат в ареста платените и пияни хулигани трошащи врати и прозорци на Парламента. Сега през 2009 г. беше същото, бездействаха пред футболните хулигани платени от криминални структури да провалят протеста, а после се втурнаха да бият непълнолетни ученици, млади студентки и пенсионери. И в двата случая проляха невинна кръв. А да им припомним ли ситуацията, когато страхливо налюдаваха циганските погроми в Красна поляна, когато пияната и въоръжена пасмина трошеше наред и крещеше "смърт на българите"? И никого не биха и арестуваха. Въобще софийската полиция се дискредитира за пореден път.
А разликите:
Първо през 1997 г. всички масово бяхме на площада. Митингите и демонстрациите бяха многохилядни, а сега с мъка се събират 1000 до 3000 души.
Второ, колкото и да ми е тъжно, ВМРО е вътре в Народното събрание, а през 1997 г. беше отвън при народа си.
Трето, от немай къде през 1997 г. протестиращите изтикаха напред за водачи СДС. Не че заслужаваха, не бяха и подготвени организационно и психологически, както и впоследствие се оказа с корумпираното управление на Иван Костов отвратило всички, които го направиха премиер с протестите си. Сега няма дори кого да избутат напред.
Другите прилики и разлики ще се проявят при развитието на събитията. Сега сме само в началото. Въпросът е да не се направят грешките, които ние допуснахме.
Защото, ако ние тогавашните протестиращи си бяхме свършили работата, сега България щеше да е друга. Нямаше да има комунистически и депесарски мафии. Камо ли да вземат властта. И сега отново трябва да си отвоюваме България. Защото шайката съветско-турски агенти от ДПС и БСП, които ни управляват са долнопробна антибългарска сган, с която трябва да се разправим със средствата на народното въстание. За да има изобщо България.

неделя, 4 януари 2009 г.

На стража на Родината

На северната граница на България тече тихия бял Дунав. На времето Северна Добруджа беше българска и територията ни стигаше до град Тулча на север и до делтата на реката, вливаща водите й в Черно море. Кюстенджа беше чистейши български пристанищен град на Черно море. Ж.п. линията Кюстенджа - Черна вода е построена през 1860 г. и свързваше черноморието с Дунава - общо 60 километра. Това е първата ж.п.линия построена на наша земя от британска компания. Сега в учебниците по история пише, че първата ни ж.п. линия била Русе - Варна построена през 1866 г. Но това е от австрийците и то 6 години по-късно. После през 1878 г. руснаците дават на румънците нашата Северна Добруджа защото им вземат Бесарабия, през която Румъния има излаз на Черно море. Макар, че Румъния участва с войски в така наречената руско-турска освободителна война през 1877-1878 г. тя е с отрязана от "съюзника Русия" територия. Румънците се противят на тази териториална размяна. Румънския крал и парламент излизат с остри протестни декларации против тези териториални "промени" и дори се извиняват на българския народ в тях. Впоследствие обаче през 1912-1913 г. през първата и втората балканска войни румънските апетити нарастват и ни отнемат първо Силистра, а после и южна Добруджа. Чак през 1940 г. мъдрата дипломация на Цар Борис ІІІ ни връща с германска помощ Южна Добруджа, за сметка на което има и размяна на населението. От Северна Добруджа в България са преселени последните 66 000 българи.
Така Северната Добруджа е обезбългарена и Кюстенджа вече е
Констанца. Но Черна вода и Тулча си ги има до ден днешен и ни припомнят българското име. Та такива ми ти размисли на фона на тихия бял Дунав.

"Йон компютърс" - Монтана

"Йон компютърс" - Монтана
Компютърен магазин и сервиз

Последни новини

powered by Surfing Waves