Националното предателство на БКП 1919 - 1941 г.

Националното предателство на БКП 1919 - 1941 г.

БКП и националния въпрос 1919 - 1924 г.

Още  Благоевската БРСДП (тесни социалисти) по време на войните за обединение на Отечеството (І и ІІ Балканска и І световна- 1912-1918г.) застъпва грешната и антибългарска позиция, че войните били завоевателни за всички балкански буржоазии вкл. българската. Това е още по-жалко, защото Димитър Благоев е македонски българин от китното село Загоричане, Костурско в Егейска Македония. Решението на българския национален въпрос БРСДП (т.с) (преименувана през 1919г. в БКП) вижда в Балканската федерация, защото според тях обединението на една балканска страна щяло да доведе до националното разпокъсване на други балкански народи.Затова всички трябвало да се обединят в една държава. Това остава гол лозунг, а на практика партията няма концепция по българския национален въпрос. Така например в декларация на партията прочетена от депутата Димитър Благоев на 09.11.1919г. в Народното събрание против Ньойския договор се казва: “От името на трудещите се класи в България БКП протестира против Парижкия насилнически мир, който разпокъсва (курсивът мой А.Д.) българския народ и немалки части от него подхвърля на национално робство...”[1]  В същата декларация обаче по-нататък пише дословно: “Съучастница в това страшно престъпление на тържествуващия съглашенски империализъм спроти българския народ е целокупната българска буржоазия, която  в лицето на всички буржоазни и дребнобуржоазни партии и за целите на една националистическа завоевателна политика (к.м. А.Д.) на два пъти  изнасили народа, като го хвърли във война против неговата воля...”[2] Същата шизофренна логика може да се намери в една статия на Георги Димитров от 1912г. в която той от една страна говори за истинско национално обединение на българския народ, а от друга заклеймява “великобългарския шовинизъм” и “национализъм на буржоазията”. Абсурдно звучи предлаганото от комунистите разрешение на националните проблеми на Балканските народи. Те смятат, че балканските буржоазии трябва да бъдат притискани от народните маси да направят Балканска федерация, а в същото време критикуват, същите  тези буржоазии, че водели хегемонистична политика. При това поставят на една плоскост справедливите искания за национално обединение на българския народ със завоевателните амбиции на гърци, сърби и румънци, които искат да заграбват (и го постигат) български земи. Следователно още в периода 1912-1918г. партията издига погрешни и дори абсурдни тези по българския национален въпрос, върху която благодатна почва поникват отровните цветя на нихилизма и националното предателство по-късно.  На ХХІІ конгрес на БРСДП (т.с.) превърнал се в първи конгрес на БКП се издига отново тезата за Балканска федеративна съветска социалистическа република в чийто състав да се включат и Македония, Тракия и Добруджа като съветски републики?[3] Все пак комунистите все още  признават българския характер на Македония, Беломорска Тракия и Добруджа. и че българския народ е безмилостно разпокъсан. Но не могат да обяснят  по никаква логика, защо българите трябва да живеят в четири отделни републики в рамките на Балканската федерация? Ако това е една демократична федерация, защото българския народ да не е обединен в нейните рамките?  Отговорът е много прост. Това е съветска теза застъпена на Лозанската конференция през 1922г. Тя просто папагалски е повторена в партийните документи.  Всъщност съветската дипломация и тайни служби започват подготовка, за “износ на революция”, съветизирането и присъединяването на България към империята си. Да не забравяме, че вече е създаден Коминтерна и БКП става негова секция. Васил Коларов е за известно време председател на Коминтерна и получава инструкциите си в Москва. Съветските планове включват няколко цели:

1.      Превръщане на БКП в послушен инструмент на Коминтерна, който пък е оръдие на съветския комисариат по външните работи.

2.     Прокарване чрез БКП на антибългарските тези, за не българския характер на населението в Македония, Тракия и Добруджа и обособяването му по географски, а по-късно и по етнически признак.

3.     Откъсване на българското национално-освободително движение в поробените от гърци, сърби и румънци, Тракия, Македония и Добруджа от българската Родина и подчиняването му чрез БКП на Коминтерна за да се използва въоръжената му сила за целите на съветските имперски интереси.

4.     Разбиване на България на четири отделни държави - съветски републики и включването им в Балканска федерация, заедно с другите съветизирани страни - Румъния, Сърбия и Гърция под хегемонията на СССР. След това и прякото им присъединяване към СССР.

Подобен подход е използван спрямо Полша във войната с която СССР създава Полска съветска република начело с не кой да е, а печално известния Феликс Едмундович Дзержински (поляк по произход). Това е първа стъпка  към присъединяването на Полша и само успехите на полската армия под ръководството на Юзеф Пилсудски, която обръща Червената армия в позорно бягство осуетяват намеренията им. По късно опитът е повторен с Карело-финската република, като първа стъпка за заграбването на Финландия, но също неуспешно. Схемата се повтаря и на Балканите, но тук СССР няма плацдарм, защото не владее българска територия на която да създаде такава република, за разлика от случая с Полша и Финландия, части от които е заграбил.

Така БКП се оказва послушен антибългарски инструмент. Георги Димитров пространно  защитава идеята за четирите български съветски републики в рамките на Балканската Федерация в една реч пред комунисти-емигранти на 26 февруари 1923г.[4] Даже поставя искането за независимост на национално-освободителните движения на македонските, добруджански и тракийски българи от “българската буржоазия”. Същите идеи са изложени и в две негови статии през 1923г.[5] Показателна е и еволюцията на схващанията на Васил Коларов по националния въпрос. Докато в реч пред Народното събрание през 1922г той казва: “ Ние поддържаме правото на обединение на българския народ... ние се борим за  свободата на българското племе в Македония, Тракия и Добруджа.”[6], то в 1923г. пише статия във вестник  “Работническо дело” според която излиза, че Македония е поробена и от България, и призовава за независимост на македонското национално-освободително движение, като не става ясно какво разбира под двусмисления израз “македонски народ”. Всъщност Димитров и Коларов  изразяват официалното становище на партията по тези въпроси. Характерно е, че от 1923г в партийните документи започва замъгляване на понятията тракийци, добруджанци и македонци.  Не е ясно дали започват да се употребяват в географски или им се влага етнически смисъл. Така например в приетата от  Висшия партиен съвет на БКП резолюция по вътрешното положение от 22 януари 1923г. е записано: “ Легитимното право на независимост се отрича за населяващите  Тракия народи. А за завоюване на техните земи се борят буржоазиите на  Турция, Гърция и България.” По нататък в резолюцията  по решенията на V-тата конференция на  Балканската Комунистическа Федерация (БКФ) се казва: “Българската комунистическа  партия ще поддържа с всички сили борбата  за автономия и независимост на народите населяващи Македония, Тракия и Добруджа.”[7] Тези текстове в които умишлено е пропуснато да се спомене, че става дума за българи, дават възможност за превратно тълкуване. Още по-заплетено е положението в позива на партийния съвет към работниците и селяните в България: “ Българската буржоазия не се е отказала от своята националистическа завоевателна политика. Тя, която  в 1912г. сключи договор със Сърбия и хвърли българския народ във война против Турция за подялбата  и завладяването на Македония; която води война през 1912-1918г. за присъединяването на  Македония, Тракия и Добруджа - тя и днес, когато издига знамето на автономията на Македония и Тракия с това знаме прикрива същите завоевателни цели и своята националистическа политика.”[8]  Приведените примери  показват, че БКП послушно изпълнява съветската стратегия за разбиване на българската нация и държава.  След 9-то юнския преврат, който сваля правителството на Александър Стамболийски, през юли Висшия партиен съвет поставя задачата партията:”...да се бори най-решително против усилията на националистическата буржоазия, поела  отново властта  да използва по какъвто и да било начин борбата на поробените народи и на техните сънародници в България за постигане своите външни завоевателни и вътрешни реакционни цели.”[9] Коминтернът подлага на остра критика деветоюнската тактика на БКП на неутралитет в битката между БЗНС и извършилите преврата военни. Той препоръчва да се противодейства на новото правителство на проф. Александър Цанков. В един апел на Изпълнителния Комитет на Комунистическия Интернационал ( ИККИ) към българските работници и селяни има раздел за “македонските революционери” където се казва: “...не мислете, че новото контрареволюционно правителство има намерение да освободи македонския народ ...”  и те се призовават на съпротива “ ...за постигане на своето национално освобождение.”[10]   През лятото на 1923г. съветските господари  нареждат на БКП да вдигне антиправителствен въоръжен бунт, който да създаде периферни проблеми по границите на СССР и да отклони вниманието на европейските Велики сили. Тогава СССР се е страхувал от нова западна интервенция и решава да запали пожари извън територията си, за да заангажира Европа в потушаването им. За целта са пратени в България В.Коларов -тогава  генерален секретар на ИККИ и Георги Димитров. Те дават директивата за въоръжен антиправителствен метеж  и комунистите се опитват да привлекат за съюзник ВМРО или поне да я неутрализират. Стига се до преговори на водача на ВМРО  Тодор Александров с комунистическия функционер Христо Кабакчиев, но те завършват неуспешно поради резервите на Александров. Тогава комунистите правят споразумение с Алеко паша - завеждащ Петричка околия, през главата на ЦК на ВМРО, но то се проваля и ВМРО застава на страната на правителството[11] против комунистическите метежници през септември 1923г. Неуспешно завършва и опитът на  БКП за преговори и с Вътрешната Добруджанска Революционна Организация (ВДРО).  Така септемврийският метеж завършва с фиаско, между другото защото БКП не успява да изпълни поставената от Коминтерна задача да постави под свой контрол българските национално-освободителни движения от Македония Добруджа и Тракия.

През декември 1923г. в Москва се провежда VІ-та конференция на БКФ. Там под натиска на компартиите  на съседните на  България страни в доклада на Васил Коларов се препоръчва в Македония българите, турците, гърците, сърбите и други народностни групи да се обединят в македонска нация (??!), българите, турците и гърците в Беломорска Тракия в тракийска нация,(??!) българите, румънците и турците в Добруджа в добруджанска нация. (??!) Балканските компартии трябвало да “подпомагат” тези “процеси”.[12] Това за щастие не се приема. Но в приетата специална резолюция по македонския и тракийския въпрос е записано: “Всички народности управляващи в съседните страни са представени в Македония, но в такава пропорция, че никоя от тях няма пълно болшинство...само чрез създаването на единна автономна Македония и Тракия и тяхното обединение в една федеративна балканска република, ще се умиротворят завинаги балканските народности... Балканската федеративна република ще бъде един доброволен съюз на независимите балкански републики включително и на Македонската и Тракийска републики.”[13] Тук има една голяма спекулация. Действително за Тракия може да се каже, че в резултат на обезбългаряването й от гръцките и турските окупатори, българският елемент по това време вече не е преобладаващ. Но това не важи за Македония. Във Вардарска Македония под сръбско робство 80% от населението е българско.[14] Следователно приетата резолюция не отговаря на истината и е приета под чужда натиск. С това поредно родоотстъпничество БКП улеснява балканските компартии да предявяват все по-големи претенции към българските земи, за “национално обособяване” на Македония и Тракия, до пълното откъсване от България  и обявяване на населението им за не българско.

БКП и националния въпрос 1924 - 1934 г.

Решенията на VІ-та конференция на БКФ поставят край на един етап  и началото на нов в политиката на БКП. Ако в периода 1912-1924г. партията поддържа, че българският национален въпрос ще се реши като се създадат Добруджанска, Македонска и Тракийска съветски републики в рамките на Балканската федерация (БСФСР), в  които правата на българите и другите народности ще бъдат гарантирани, то след тази конференция БКП започва отстъпление от предишните си позиции. За пръв път тук се прави опит да се формират от българите други народи. Наистина в началото  това не се приема, но се създават предпоставките , които довеждат до катастрофата през 1934г. за  която ще стане дума по-късно.

На Витошката нелегална конференция на БКП , която се провежда на 17 и 18 май 1924г. под влияние на решенията на БКФ за пръв път в партийните документи се записва, че на населението на Петрички окръг “...се дава право да се откъсне от България и да влезе в състава на македонската държава или до създаването й да се управлява автономно, да се обособи в независима република или да остане в границите на България като част от нея.”[15] Другото важно решение на конференцията е, че се потвърждава курсът на “въоръжено въстание” срещу правителството. Това довежда до създаването на комунистически противодържавни чети и до атентата в църквата “Света Неделя”. За да се подготви “въоръженото въстание” се препоръчва партията да разгърне  широка дейност за “отцепването на национал-революционните движения от влиянието на буржоазията”. С тези решения партията пренася антибългарските становища на Балканската Комунистическа Федерация в страната. За пръв път в партиен документ се поставя искането българско население да се отдели от България.[16] Това става под натиска на Коминтерна във връзка с преговорите за подписване на Майския манифест с ВМРО. Подписването на манифеста е обект на много исторически спекулации. По това време СССР се опасява от създаването на антисъветски блок на балканските държави под влияние на Франция. Затова ИККИ отново отправя поглед към национално-освободителните движения на Балканските народи, с цел компартиите да ги използват като въоръжени сили срещу балканските държави в борбата им за проваляне на антисъветския блок. Така например Коминтернът  провежда линия на разпадане на Югославия (до 1929г. държавата се нарича Сърбо-Хърватско-Словенско Кралство, СХСК), защото била “креатура на френския империализъм). Същата политика се поддържа и по отношение на кралство Румъния. Нейното разпадане е необходимо, за да може СССР да присвои от  нея териториите на Бесарабия (сега Молдавска република) и Северна Буковина (понастоящем в Украйна). От друга страна 9-то юнският преврат през 1923г. и разгромът на септемврийския комунистически метеж, ясно показват, че ВМРО на Тодор Александров е голяма сила със сериозен боен опит. Необходимо е тя или да бъде привлечена за съюзник от комунистите или поне да пази неутралитет в опитите им за въоръжени метежи и заграбване на властта. С евентуалното спечелване на ВМРО комунистите биха лишили правителството на проф. Александър Цанков от сериозна опора и на второ място могат да я използват като оръдие за разпадането на Сърбия (СХСК), каквато е директивата на Коминтерна. Предвид на всичко това Коминтернът и БКФ започват преговори с ВМРО с участието на БКП.[17] Тодор Александров се решава на тези преговори също под натиска на обстоятелствата. Първо, защото правителството на проф. Цанков под натиска  на Югославия (СХСК) започва да изоставя ВМРО. Освен това след подписването на Сплитската спогодба в началото на 1924г. между Кралство Италия и СХСКралство, спира и италианската подкрепа.  На трето място има олевяване на македонската емиграция в България и сред много от дейците на ВМРО.[18] Всичко това заставя Тодор Александров да търси по-надеждни съюзници. Така започват преговорите и се стига до декларациите от 9 и 29 април 1924г., които се една прелюдия към Майския манифест. Представителят на ИККИ Милютин обаче поставя неприемливото искане ВМРО да изгони българските власти от Пиринска Македония и да обяви този край за “свободна територия”. Това той изисква в едно писмо от името на ИККИ до ВМРО изпратено през юни 1924г. без за него да е уведомен Васил Коларов, който секретар на ИККИ и представител на БКП в Коминтерна.. Това заплашва да провали вече подписания на 6-ти май манифест. В него ВМРО поема задължението да води борба за освобождаването и обединяването на Македония като самостоятелна политическа единица в нейните етнографски и географски граници, като се опира на силите на македонското население, революционното движение на балканските народи и подкрепата на СССР. Постига се обединение с федералистите, включително и с ренегатите на преминалия на сръбска служба Стоян Мишев. Крайната цел е определена - включването на Македония като равноправен член на Балканската федерация.[19] Прави впечатление, че в манифеста не се говори за българи в Македония и излиза, че в Пиринския край има денационализация на населението. По-късно Тодор Александров иска промяна точно на тези пунктове.[20] Поради недоверието на БКП към ВМРО започват противоречия, които довеждат до това, че манифестът е публикуван без  съгласието на Т.Александров и Александър Протогеров на 15 юли 1924г. Това предизвиква уплаха в правителството на Цанков и шок в европейските дипломатически среди. Западните правителства с тревога виждат в това засилване на комунистическите позиции на Балканите.Започват ответни мерки. Притиснати до стената от некоректността на комунистите Александров и Протогеров на 1-ви август  публикуват опровержение на манифеста. Но това не им възвръща загубеното доверие. На 31 август  Тодор Александров е убит. Това убийство си остава загадка. Има много предположения за извършителите, че са хора на проф. Цанков и ген. Вълков, че са пратени от Протогеров и въобще от левите крила на ВМРО, от комунистите, от сърбите и т.н. Най-приемлива обаче изглежда тезата, че истинските подбудители са Алеко паша и групата около него.[21]  С убийството на Т.Александров се прекъсват преговорите му с Коста Янков - ръководител на Военната организация на БКП (син на известния полковник Янков предвождал чети в Македония). Макар и комунист Коста Янков е имал доста по-патриотични схващания по националния въпрос от БКФ и Коминтерна.

През октомври 1924г. ЦК на БКП приемат тезиси в които се признават грешките допуснати от комунистите при преговорите им с Тодор Александров. На първо място се изтъква, че са правени опити зад гърба му да се укрепват връзките между  БКП и левицата във ВМРО. Освен това са му оказвали прекалено голям натиск да го противопоставят на правителството. Публикуването на манифеста пък го притиска до стената и не му оставя място да лавира. В крайна сметка това довежда и до  убийството му. Тези тезиси обаче не са одобрени от БКФ, чийто президиум излиза на 22 и 23 октомври с отрицателно решение по тях. Това става  с одобрението на ръководителя на БКФ, който по това време е Георги Димитров.[22]

Неуспехът на майският манифест проваля единствения по-сериозен успех на Коминтерна и неговата креатура БКП да използват огромната въоръжена сила на ВМРО за антибългарски, великоруски имперски интереси. Бързо осъзналия грешката си Т.Александров дава заден ход и проваля плановете им, но заради това заплаща с живота си.  Комунистите и сръбската агентура в България обаче  успяват да предизвикат междуособна война във ВМРО между лявото прокомунистическо крило и дясното патриотично крило. В започналото самоизтребление на организацията в крайна сметка надделяват десните начело с Ванче Михайлов, който успява да елиминира всички сърбо-комунистически и просъветски предателски елементи, макар и с цената на много кръв.

След VІ-та конференция на БКФ и Витошката конференция на БКП идва V-ти конгрес на Коминтерна, проведен между 17 юни и 8-ми юли 1924г. На този конгрес за пръв път вече изобщо не се говори за българи в Македония. Използва се неопределеното понятие “македонци”, без обаче да се има предвид отделна нация. Прави се критика на  гръцката компартия, която е отказала да публикува манифеста за независимост на Македония и Тракия и изобщо не изпълнява решенията на БКФ. Конгресът потвърждава решенията  за самоопределение на Македония, Тракия и Добруджа в рамките на Балканска федерация.  Прокарвайки съветските външнополитически интереси за разбиване на “санитарния кордон” от враждебни държави по руските граници в резолюциите на V-тия конгрес е казано, че трябва да се води борба за: “...откъсване на подтиснатите народи от държавното тяло на Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия и Гърция.” [23]  За разлика от решенията на БКФ обаче Коминтерна  препоръчва държавно-политическо обособяване на Македония и Тракия, но не и на Добруджа. След конгреса на Коминтерна се свиква и VІІ конференция на БКФ за “провеждане на решенията му в дела”. С решенията на VІ конференция на БКФ, Витошката конференция на БКП и V-ти конгрес на Коминтерна в периода 1923-24г. се прави втората решителна крачка в налагането на антибългарската идея за разчленяване на българския народ. Сега вече се натрапва идеята за държавно-политическо обособяване на Македония, Тракия, като първи етап от налагане на идеята за държавно-национално обособяване, което става десет години по-късно. Освен това в типичния стил “по-католици от Папата” БКП приема и решението на БКФ за държавно-политическо обособяване и на Добруджа, макар, че Коминтернът не го препоръчва.[24]  ОТ този период насетне  в решенията на партийните форуми, в партийния печат започват да се прокрадват съвсем неясни или двусмислени (но определено антибългарски) формулировки. В географските понятия македонци, тракийци добруджанци започва да се влага изкуствено етническо съдържание.Много ясно това се вижда в книгата на Васил Коларов “Тактиката и предстоящите задачи на партията” С.1925г. Същите идиотизми се наблюдават и при другия виден комунистически функционер Димитър Влахов. Без да отрича явно българската националност на населението в Македония  той се опитва да прокара идеята  за държавно-политическо обособяване на областта при което стига до някои абсурдни твърдения. Ето и някои примери: “Етнографически в Македония  живеят различни народности, които са свързани  помежду си с общи политически и икономически интереси.”[25] По-нататък обаче пише: “Големи бяха жертвите, които живущия в България македонски народ(?) даде в тия войни.”[26] Накрая съвсем произволно и необосновано Влахов заключава: “В Македония под българска власт, при все, че българите съставляват 95% (по-рано 75%) от цялото население, стремлението за откъсване от България и за освобождението  и обединението на македонския народ е общо желание на цялото население.”[27] Подобни тези са само доказателство за патологично слабоумие или за добре осребрено ренегатство на автора. Но това е официалната партийна политика на БКП в този период.

През март 1925г. комунистите опитват да сформират своя креатура - така наречената ВМРО -обединена  [изписва се ВМРО(Об.)] на базата на Майския манифест. ЮКП и гръцката компартия пречат и ВМРО (Об.) се  създава едва през октомври на учредителна конференция във Виена. Тя стои на български национални позиции в началото, но поставя на една плоскост българските власти в Петричко с гръцките и сръбски власти в Беломорска и Вардарска Македония. За щастие поради малобройността на организацията тя се ограничава с пропагандно-агитационна дейност.

През септември 1925г. в Москва  се провежда съвещание  на ЦК на БКП. На него се констатира, че: “...в национално-революционните организации на македонци, тракийци и добруджанци съществуват десни течения, които в действителност са изразители на завоевателните стремежи на българската буржоазия.”[28]   Приема  се, че “Комунистическата партия признава правото на самоопределение на всички народи, чак до отделянето им в самостоятелна държава, ще поддържа всячески национално-освободителните  движения на угнетените  народности (македонци, тракийци, добруджанци) и ще поддържа дружески отношения с техните организации.”[29] През този период БКП поддържа връзки със създадената  през 1923г. Вътрешна Добруджанска Революционна Организация (ВДРО), чийто ръководители са о.з. полковник Никола Кямилев,  Дочо Михайлов и Димитър Дончев. Организацията има интензивна дейност, включително и четнически апарат. Нейният ЦК се намира в Русе. Олевяването на организацията се посреща с масово недоволство. Така се стига и до убийството на Дочо Михайлов, поради левите му убеждения. Въпреки това, обаче контактите между  ВДРО и БКП не се прекратяват.

След провала на поредния опит за заграбване на властта чрез въоръжен метеж през 1925г. сигнал за избухването на който трябва да даде терористичния атентат в черквата “Света Неделя” в София, БКП е ударена и обезсилена от полицията. В започналите справедливи репресии над комунистите те окончателно отстъпват от националните позиции. Започват да приемат, че националното обединение е работа на буржоазията и комунистите трябва ако не да му противодействат, то поне да не се занимават с него. Затова справедливо ги обвиняват в родоотстъпничество и служене на външни антибългарски интереси. По принципа на махалото БКП отива още по-наляво в сектантството и нихилизма си. На Виенския пленум на ЦК на БКП през август 1926г. отново се потвърждава, че “...тя (БКП - бел. моя А.Д.) безрезервно признава искането за независима и обединена Македония, за независими Тракия и Добруджа.”[30]  За тази цел партията “предоставя на тия населения сами да решат към коя народност се числят...или към коя държава и под какви условия искат да се присъединят.” Прави впечатление, че в документите им от една страна се говори за “самоопределяне на народите”, а от друга се прокарва задължително искането за държавно-политическо отделяне на Македония, Тракия и Добруджа. Междувременно тракийският въпрос се заплита още повече. Със спогодбата между България и Гърция от 1926г. много българи се изселват от Гърция в България. В Беломорска Тракия остават малцинство. Това довежда дотам, че дори през 1926г. правителството на Народния сговор разформирова Вътрешната Тракийска Революционна организация и  я преобразува в Комитет за Свободата на Тракия, занимаващ се само с културно-просветна и пропагандна дейност и е под силния контрол на правителството.

И през 1926г. ВМРО(Об.) не се масовизира и не развива някаква по сериозна дейност поради пречките на ЮКП. Това става едва през 1927г. Така организацията си остава българска по състав (но не и по функции) и под ръководството на БКП. По-голям успех за БКП е създаването на креатурата - Добруджанска Революционна Организация (ДРО) с ръководители Георги Кроснев и Петър Нейчев, които поддържат връзки с Коминтерна, БКФ и румънската компартия.        Като цяло за щастие БКП не успява да изпълни задачата поставена от Коминтерна (разбирай съветското външно министерство) да установи контрол над национално-революционното движение. Контролираните от нея ВМРО(Об.) и ДРО са слаби и развиват само антибългарска пропагандна дейност. Единствения им по-голям успех е изпращането съвместно с две албански организации от Косово на един мемоар до заседаващия в Женева  конгрес на националните малцинства проведен на 22-24 юли 1927г.

В края на 1927 и началото на 1928г. в Берлин се провежда втората редовна нелегална конференция на БКП. Тук специално внимание се обръща на македонския въпрос, на който е отделена цялата глава VІІ от приетата резолюция. тя е пълна с противоречия и неясноти. Твърди се че в Македония са преплетени всички Балкански  народности, езици, религии и култури. Говори се, че Гърция  прогонва българското население от Егейска Македония, а за Вардарска Македония се споменава, че сръбската буржоазия асимилирала македонското население без да става ясно каква е националността му. Наред с това се твърди, че в България имало македонска буржоазия(?), която била асимилирана??! Приветствува се появата на ВМРО (Об.) на която се възлагат  големи надежди. По отношение на другите български области е казано: “БКП признава правото на самоопределение включително до отделяне и на всички други подтиснати народи и населения на Балканите (тракийци, добруджанци, черногорци,албанци,бесарабци) като подкрепя напълно тяхната освободителна борба.”[31] Българите от Тракия и Македония са изброени като отделни националности, което доказва оформилия се вече комунистически национален нихилизъм.

Много важен етап в родоотстъпничеството на БКП е ІІ-ия разширен пленум на ЦК на БКП проведен на 15 август 1929гв в Берлин. Тук се констатира слабата работа на партията сред бежанските маси. По-важното, че открито се говори за македонски народ като за нещо различно и отделно от българския народ. Понятието македонци, вече не се употребява нито в географския му смисъл нито в двоякия смисъл на събирателно за живеещите в Македония народности. Сега вече му се придава изкуствен етнически смисъл. Казва се има “национално-подтиснато” население в Българска Македония, Същото се твърди и по отношение на Тракия. В резолюциите е записано, че трябва да се постигне национално освобождение на “поробените” от България Македония и Тракия. Отново се гарантира правото на самоопределение до отделяне  на тези области и се апелира към разгръщане на “партизанско” движение за постигането на “национално освобождение.”[32]  За щастие тези шизофренни бълнувания не достигат до широка публика, но дават основания за исторически спекулации на антибългарски настроени учени например югославски и съветски. Комунистическите историци ги извиняват с “левосектантския” период на БКП, довел до ултранихилизъм в частност национален.[33] Този национален нихилизъм обаче става официална политика на цялата партия и то  пет години преди да са получили официалните инструкции на Коминтерна за това от 1934г. Дали това е престараване, или естествено саморазвитие на “пролетарския интернационализъм” не е толкова важно. Важното е, че демаскира комунистите като чужди маши, вредящи на българската национална кауза.

Междувременно поради поредната промяна в международните отношения СССР отново рязко сменя външната си политика. Външното министерство чрез подведомствените си Коминтерн - Балканска Комунистическа Федерация- БКП прокарва нова линия на поведение. Пред явната вече германска заплаха СССР търси сближение с досегашния враг Франция и нейните съюзници Югославия, Чехословакия и Румъния. Снемат се лозунгите за разпадане на Югославия и Румъния и Балканска федерация. Популяризира се широко правото на самоопределение до отделяне, но в антибългарска насока и в интерес на горе цитираните потенциални съюзници. Това намира отражение в решенията на ІV-тия разширен пленум на ЦК на БКП през 1933г. Там се снема лозунгът за Балканска федерация и се издигат антибългарски нихилистични идеи за национално-освобождение на Добруджа (от българско робство). Отново се говори, за поробените от България части от Тракия и Македония. Окончателно е възприет принципът за тяхното задължително държавно обособяване.[34] Лошото е, че след този пленум започва широко популяризиране на решенията му. Започват да излизат статии на дейци на БКП, в които се “мотивират” тези позиции на партията.[35] В партийния печат се води широка пропагандна кампания. Все още обаче в редовете на БКП се намират и нормални хора, които защитават правилни национални позиции. Така например в брой 23 от 1933г. на комунистическия в. “Работничка” в статия за Ньойския мирен договор е казано, че той откъсва  живи части от снагата на България- Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. В отговор излиза прословутата статия “За националния въпрос” на страниците на в.”Работническо дело” № 78 от 4.ХІІ.1933г. където се излага официалното становище на партията: “Как е могла  редакцията на пролетарския вестник “Работничка” да допусне на своите колони подобна дива националистическа мисъл, за радост на българските империалисти? Или за редакцията на в.”Работничка”  не е още ясно, че Тракия, Македония и Добруджа  не са български земи отрязани от снагата на България, а земи чужди, които империалистическа България иска да завладее, за да ги подложи на зверска колониална експлоатация?”[36] (пълния текст в приложение № 3)

При такива становища на БКП е лесно разбираемо, как се стига до трагичната 1934г. Тогава излиза резолюция на Балканския Лендерсекретарият на Коминтерна с постановката за формиране на македонска нация и език. Българските представители в Коминтерна не се противопоставят на предварителните заседания, където стават обсъжданията, а дори Гаврил Генов се съгласява, че има македонска нация.[37]  Това става официална политика на Коминтерна, респективно на БКП. Всъщност създаването на фалшиви нации и националности е съветски специалитет. Така от румънците в Бесарабия те създадоха фалшивата молдавска нация, от финландците в Карелия - карело-финска нация, от българите в Поволжието - фалшивите татарска и мордовска  нации. Превръщането на българите в македонци е поредното изкуствено образувание в дългия им списък, но първото извън територията на СССР. То обаче нямаше да има успех, ако идеята им не беше прокарана последователно от БКП и ЮКП и Югославия, в чийто интерес се оказа в крайна сметка.

БКП и националния въпрос 1934 - 1941 г.

1934г. се характеризира не само с промяната във външнополитическата обстановка, но и във вътрешното положение на България. На 19 май е извършен военният преврат на Кимон Георгиев. Неговото правителство  установява дипломатически отношения със СССР и провежда политика на сближаване с Югославия и Франция. Затова, а и заради принципът на установяване на безпартиен политически режим, правителството разтурва ВМРО и ВДРО, както и останалите организации на бежанци или ги поставя под правителствен контрол. БКП не се ориентира в обстановката и дори на проведения през януари 1935г. V-ти пленум на ЦК на БКП приема резолюция в която се противопоставя на разтурването на ВМРО на Иван Михайлов и се повтарят същите лозунги за самоопределение до отделяне на македонския народ и независима Македония.[38] Прокарва се и идеята за формиране на македонска нация съгласно директивите на Коминтерна за създаване на македонска нация и език. Нещо повече, БКП в пропагандата си измисля и тракийска и добруджанска нации, за които Коминтерна не е вземал решения или това е поредното престараване в правоверност. 

Този идиотизъм, обаче не се приема дори от правоверни комунисти. По тази причина ВМРО (Об.) се разцепва на българско крило и на комунистическо-нихилистично крило, което остава вярно на БКП и пропагандира идеята за “македонска нация”. С това те се отчуждават напълно от българския народ, който окончателно разбира, че те са съветски агенти.  Дискредитирани напълно, оредяващите активисти на ВМРО(Об.) стават безполезни дори за господарите си и през 1936г. БКП и ЮКП  закриват организацията, като оцелелите й членове се вливат съответно в ЮКП и БКП.[39] 

През следващите години националния въпрос остава извън интересите на БКП. На VІ-тия разширен пленум на БКП през март1936г. се повтарят Коминтерновски постановки че “... в борбата на национално подтиснатите македонски маси срещу засиления гнет на фашизма БКП издига лозунга за ...единна, свободна  и независима Македония.”[40] След това БКП се ориентира към създаване на Народен фронт по директивите на Г.Димитров и Коминтерна и през 1935г. успява да привлече Младежкия народен фронт на Македонския Емигрантски Младежки Съюз и Добруджанския Младежки Съюз, които и без това се леви организации. Тъй като с умела дипломация Цар Борис ІІІ връща на България Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба, този въпрос е свален от дневен ред. Дейците на Добруджанската Революционна Организация, дотогава ръководена от румънската компартия се вливат в редовете на БРП (в периода 1938-40г. легалната Работническа партия и нелегалната БКП се обединяват в БРП).

На VІІ пленум на ЦК на БРП през 1941г. вече изобщо не се разглежда националният въпрос. Партията е в идеен хаос, защото успешната политика на Цар Борис ІІІ връща на България и Беломорска Тракия и  част от Вардарска Македония и от страх от патриотичния порив на българския народ, комунистите не смеят да прокарват Коминтерновските идеи за македонска нация. В разпространения на 6-ти април позив се говори против войната с общи фрази, за решаване на спорните национални въпроси чрез разбирателство с балканските народи. Злото обаче вече е създадено и ще се прояви, след 9-ти септември 1944г., когато съветската окупация поставя комунистите на власт.

Бившият служител ан КГБ Олег Гордиевски пише: "...България има  репутацията на страна, отглеждаща най-качествените болшевики за Коминтерна между двете световни войни."[41] 
 

 

---

[1] сборник "Македония" С.1978г. с.643

[2] пак там.

[3] пак там

[4] Георги Димитров "Съчинения" т. VІІ, С.1954г. с.369

[5] пак там, с 397

[6] В.Коларов, "Избрани произведения" т. І, С.1954г. с.578

[7] "БКП в резолюции и решения" т.ІІ 1919-1923г.,  С.1951г. с.16

[8]  пак там, с. 256

[9] "БКП в резолюции.." с. 270

[10] Jane Degros, "The Communst International documents". London 1956, .p.48

[11] Д.Добринов, "Тодор Александров и македонското революционно движение" сп. "Векове" кн. І/1980г. с.88

[12] По този въпрос виж Г.В.Димитров "Становище и политика  на БКП по македонския въпрос", Благоевград 1971г. с.30 ; К.Палешутски, "БКП и македонският въпрос 1918-1945г.", С.1985г. с.118; Д.Косев, "Положението в България и проблемът за курса на БКП след Септемврийското въстание в 1923г." ИБИД т. ХVІІ, 1970г. с. 194

[13] "Работнически вестник"  бр.9-10 от 05.01 1924г.

[14] К.Палешутски, цит.съч. с.15

[15] Г.В.Димитров, цит.съч., с.31

[16] Всъщност документите на Витошката конференция не са запазени в оригинал. Повече по този въпрос виж у Л.Панайотов, Витошката нелегална конференция на БКП. С.1959г.

[17] Такова е становището на В.Ат.Василев, в "Майският манифест на ЦК на ВМРО от 1924г., обстановка, преговори, последици." сп. ИП, кн. 5/1980г.

[18] По тези въпроси виж и К.Палешутски цит.съч. с 152-153

[19] В.Ат.Василев, цит.съч., с. 49-50; също Д.Косев, цит.съч.. с.194

[20] Д.Добринов, цит.съч. с.92

[21] пак там. с. 91

[22] В.Ат.Василев, цит.съч. с.57

[23] К.Палешутски, "ЮКП  и македонският въпрос 1918-1945г., С.1985г. с.142

[24] Д.Косев, цит.съч. с. 194

[25] Д.Влахов, "Борбите на македонския народ за освобождение", Виена 1925г. с.2

[26] пак там с.27

[27] пак там с.38

[28] "БКП в резолюции..." т.ІІІ, с. 49

[29] пак там с.69

[30] "БКП в резолюции.." т.ІІІ с.117

[31] "БКП в резолюции..." т.ІІІ с. 244-250

[32] Г.В.Димитров, цит. съч. с.35-36

[33] Виж например Д.Сирков, "За националния нихилизъм на левите сектанти", Известия на Института за История на БКП, т.38/1978г. с. 466

[34] Виж Г.В.Димитров цит.съч. с.37

[35] Например Христо Кабакчиев, "БКП и националният въпрос на Балканите" сп. "Комунистически интернационал" кн.13-14 от 1934г.

[36] Тази статия заслужава да се прочете изцяло за да се види до какви "интелектуални" висоти  може да стигне патологичното родоотстъпничество. Но следва да се има предвид, че четенето на такива материали може да е опасно за Вашето психично здраве. Въпреки патриотичната си закалка, пишещият тези редове изпадна в тридневна депресия, когато през 1986г. изрови този бисер от микрофилмите съдържащи партийните архиви в Народната Библиотека в София.

[37] Виж К.Палешутски, цит.съч.  с.198 под  линия

[38] "БКП в резолюции..." т.ІІІ с.379

[39] Д. Гоцев, " Идеята за автономия като тактика в програмите на национално-освободителното движение в Македония и  Одринско 1893-1941г." С. 1983г. с.51

[40] "БКП в резолюции..." т.ІІІ с.379

[41] Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, "КГБ. Поглед отвътре." т.ІІ, С.1992г. с.367