Имало ли е фашизъм в България?

ХАРАКТЕР НА РЕЖИМА НА УПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944г.

В политическият живот и част от историческата литература е дълбоко вкоренена спекулацията носеща абсурдното название “монархофашизъм”. Този термин се състои от две взаимно изключващи се понятия. Сериозните историци у нас и на Запад са единодушни, че за фашизъм може да се говори само в Италия в периода 1922-1943 г. и с големи уговорки в Германия в периода 1933-45г. При това съществуват големи разлики между италианския модел и германския национал-социалистически вариант. Вярно е, че диктаторски режими в Европа  се установяват и в други страни между двете световни войни - Испания, Унгария, Полша, Португалия, България и т.н., но при тях за фашизъм изобщо не става дума. Причината за тази “авторитарна вълна” е лесно обяснима. Желю Желев пише във “Фашизмът”, че тоталитарните режими в дадена страна неизбежно  тласкат към тоталитаризъм и съседните демократични държави, доколкото никоя демокрация няма подходящи средства за защита от агресивни тоталитарни идеологии и противостоенето можа да се осъществи само с адекватни методи. Така в Европа след появата на феномена болшевизъм в Русия, като отговор възниква фашизмът в Италия и националсоциализмът в Германия. Мусолини е бил в началото социалист и дори в Женева е бил съквартирант с Ленин. Хитлер пък се е учил от болшевишкия опит в изграждането на партията си. След идването на власт на Дучето в Италия през 1922 г. и на Хитлер в 1933 г. останалите европейски страни се оказват притиснати между болшевишкия социалистически  тоталитаризъм от изток и германския и италианските тоталитарни шовинизми в центъра на Европа. За да противодействат на агресивните им попълзновения в Европа, малките държави се плъзгат към диктатури от различен вид.  Лавинообразно се установяват авторитарни режими в Полша, Унгария, България, Югославия, Испания и Португалия. Но разликите в режимите са огромни. Ето по-долу част от тях.

АВТОРИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Най-точно би могло да се каже, че всеки тоталитаризъм е и авторитаризъм, но не всеки авторитаризъм е тоталитаризъм. Авторитарното управление обикновено е силна диктаторска власт на една личност или малка група. Това може да е монарх, президент, канцлер, военна хунта. Но обикновено те нямат официална идеология (още по-малко наложена като официална в държавата). Властта им се крепи на бюрократичния апарат, полицията и армията. Ако армията играе главна роля, това си е просто военна диктатура. Но най-важното е, че отсъства главният елемент на тоталитаризма - партията основана на авторитарно-тоталитарния водачески принцип и следователно липсва еднопартийно управление с всички произтичащи от това последици. Така при  авторитарните режими може дори да няма парламент (както например в Австрия) или да има, но да е послушен (като в България след 1934 г.) но има относителна свобода, отчасти запазени граждански права, в голяма степен независима съдебна система и дори в някои случаи полулегална опозиция. При тоталитарните режими в Германия и СССР и отчасти в Италия положението е съвсем друго. Най--характерното при тях е наличието на официална идеология, която е всеобхватна, “единствено вярна и научна”, тоталитарна партия на власт, която слива партийния и държавния апарат и обхваща цялото общество, чрез масови казионни организации, репресии, пропаганда и социална демагогия. Идеологията обикновено обещава “светло бъдеще” (“комунизъм”, "нова римска империя" или “хилядолетен райх”) в името на което трябва да се правят жертви. Тя има обяснение за всичко, и е първа и последна инстанция. Тя прониква във всички сфери на обществения живот, че даже и семейно-брачните отношения и спорта. Нещо повече, тя ги подчинява и унифицира. Тоталитарната партия е построена на фюрерски или вождистки принцип. Думата на водача е закон, решенията се вземат отгоре и се спускат надолу без да се коментират, а само се изпълняват. Кадровите рокади стават по решение отгоре. Дори да бъдат запазени демократични процедури - събрания, конгреси, те имат декоративна функция и са изпразнени от съдържание. Държавата е слята с партията и подчинена на нея. Партийните водачи оглавяват възлови постове в правителството, парламента (ако има такъв), министерствата и така до областни управители и кметове. Пряко подчинени на партията се репресивните органи - армия, полиция, съдебна система. Обезателно е наличието на концлагери. Особено важен елемент е сливането на трите власти - изпълнителна, законодателна, съдебна и подчиняването им на партията. Същото се отнася до средствата за масова информация. Икономиката е отчасти или напълно централизирана. Дори да бъде запазена частната собственост като в Германия и Италия, тя е ограничена в смисъл, че собствениците са включени или в корпоративната система (Италия) или във военно-икономическите планове (Германия). и са принудени да ги изпълняват. В СССР  пък икономиката е изцяло държавна. Обществото е смазано, хората са обезличени, нямат никакви човешки и граждански права - свобода на словото, печата, сдружаването. Включени са в казионни младежки, профсъюзни, женски, и др. организации командвани от партията. Имат правото да ръкопляскат и изпълняват партийните решения. Също и да умират за тях. Може да се каже, че тоталитаризмът е гигантски механизъм, в който хората са само винтчета, а авторитаризмът е само една диктатура, при която, хората си остават хора.

ФАШИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

Понастоящем в изключително политизирания ни живот битува представата, че комунизмът и фашизмът се отличават само по червената и кафявата си бои. Тази тенденция е прокарана в книгата на Ж. Желев “Фашизмът”, цитирана по-горе. Всъщност нещата не са толкова прости. Ж. Желев не е историк, а философ и социолог. Затова създаденият от него теоретичен модел на тоталитаризма е статичен, веднъж завинаги завършен и непроменлив. Историята изследва явленията в тяхната динамика - зараждане, развитие и смърт. Фашизмът и комунизмът са исторически явления и са едни в 20-те, други в 30-те и съвсем различни в 40-те години на ХХ век. Не мога да се съглася с  подвеждането под един знаменател на тоталитарните системи на СССР, Германия, Италия и близката, но и различна от тях Испания. Много историци отричат фашисткия характер на испанския франкизъм и имат сериозни основания за това. Първо, защото той дойде на власт с обикновен военен преврат и също така си отиде. Второ, защото голяма роля в събитията има католическата църква. И не на последно място - успешният преход към демокрация, бе осъществен благодарение на кралят Хуан Карлос. За последното в книгата на д-р Желев няма и намек. Не мога да се съглася и с  отъждествяването на  германския национал-социализъм с италианския фашизъм. Така например в Италия почти напълно отсъства антисемитизмът, а късното му появяване е под германски натиск. Фашизмът е и по-малко кървав от националсоциализмът. Друга особена отлика е, че Мусолини така и не успя да наложи докрай властта си, защото не можа да отстрани кралят. Така фашисткото господство не беше безразделно. Голяма част от генералитета остана вярна на монарха и в крайна сметка заговорът им свали Мусолини от власт с преврата на маршал Бадолио през 1943 г. Диаметрално противоположни са и фашизмът и комунизмът, дори са взаимоизключващи се. Ако използваме любимите на д-р Желев марксистки термини, можем да твърдим, че фашизмът и комунизмът са тъждествени по форма (тоталитаризъм), но различни по същност явления. Долното сравнение ще покаже това: Русия и Германия са страни със съвсем различна историческа съдба. Германия е разделена чак до 1871 г. на десетки държавици, а много немци живеят в датски, белгийски и френски територии. Дори и след обединението през 1871 г. остават две държави - Германия и Австро-Унгария. Русия - обратно е единствената страна в Европа без свои малцинства в чужди държави. Напротив, на територията й  живеят около 100 националности. Докато германската земя е била обект на непрекъснати нашествия и опустошения от страна на всички нейни съседи, Русия е била ужасът и страшилището на всичките си съседи от ХХVІІ век насетне. В Германия поражението от Първата световна война и историческите унижения избиват в ултрашовинизъм, който създава и националсоциализма. В Русия обратното - октомврийския преврат на Ленин от 1917 г. и събитията след него временно ликвидират съществуващия великоруски шовинизъм и го заменят с ултранихилизъм.  Идеологиите на националсоциализма (Хитлеровия вариант) и комунизма (Сталинският вариант) са взаимно изключващи се. Хитлеризмът е маниакален шовинизъм основан на теорията за “расовото превъзходство” на германците над останалите народи. Нацията е единно цяло  и обединяващ фактор. Останалите народи са слуги на нацията - господар или да бъдат превърнати в тор. Сталинизмът обратно - е социално-класова шизофрения. Пролетариатът е висша класа, исторически призвана да господства над другите. Вражеските класи трябва да бъдат изтребени - например буржоазията. или “пролетаризирани” - (например селяните). Сталинизмът е антинационален, Хитлеризмът е антисоциален. Хитлер иска световна война, Сталин световна революция. Хитлеристкият тоталитаризъм е средство за обединение на националните сили с цел разправа с вражеските държави и раси. Сталинският тоталитаризъм е инструмент за господството на една каста над цялото общество. Но докато националсоциализмът по същество  не се променя чак до унищожението му, то Сталинизмът през 30-те години прави рязък завой. От национален нихилизъм, Сталинската система започва да се изражда във великоруски шовинизъм на същата тоталитарна основа. Процесът е не докрай изследван и изяснен. В СССР частната собственост е ликвидирана, в Германия запазена. Антисемитизмът е ключов елемент  в националсоциализма, в Сталинизма-периферен. Репресиите на Хитлер засегнаха малко германци, но с войната  разпалена от него унищожи милиони хора от цял свят. Обратно, Сталин унищожи милиони хора в собствената си страна и по-малко в завладените  държави на Източна Европа и Азия. На основание на горните факти, може да се  заключи, че Сталинизмът и Хитлеризмът са две коренно различни явления в световната история, както  поради предпоставките и зараждането си,  така  и  по идеологията и проявленията си. Би могло да се твърди, че  комунистическият тоталитаризъм е интровертен (насочен навътре), а националсоциализмът екстровертен, (насочен навън). Следователно база за сравнение няма  и всякакви прилики между тях са нещо външно и чиста абстракция. Комунизмът си е просто комунизъм, а хитлеровия националсоциализъм си е просто националсоциализъм.

БЕЗПАРТИЙНИЯТ АВТОРИТАРЕН РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944 г.

Специално за България диктатура се установява след няколко неуспешни опита. Първият опит за  диктатура  е на земеделците на Александър Стамболийски в периода 1919-1923 г. Той обаче е свален с 9-то юнският преврат възстановил демокрацията през 1923 г. След това обаче, по поръчение на Москва комунистите опитват с метеж да заграбят властта и да установят болшевишка диктатура през септември 1923 г. Пометени от армията те опитват втори път с атентата в черквата “Света Неделя” през 1925 г. но пак не успяват. От 1926 г. демокрацията е възстановена, но партийно-политическият модел се разпада прогресивно и довежда до всеобщо политическо разложение през 1934 г., когато вече е ясно, че Европа върви към война. 3атова офицерите отново извършват преврат - този  на Кимон Георгиев.  Превратът е успешен, защото българската демокрация и парламентарна система страда от редица пороци и не може да сравнява с западноевропейските. Още в Учредителното събрание през 1879 г. при споровете дали да има Горна камара на Парламента (Сенат) дядо Славейков  “разбива на пух и прах” поддръжниците на Сената. Те  му цитират категоричния императив на Кант в подкрепа на тезата си, а той отговаря с думите “ Какви са тия бабини деветини?” с което убеждава събранието да отхвърли идеята. В резултат парламента се оказва без балансьор и през десетилетията парламентарен живот в него се разиграват грозни сценки. В началото на ХХ век депутатските прения в пленарната зала завършват с ръкопашни схватки в които влизат в употреба бастуни и оловни мастилници. Министрите пък често са случайни хора подбрани по партизанлък. Например Министърът на железниците в правителството на Стамболийски получава доклад за състоянието на локомотивния парк. Когато прочита фразата “Локомотивите са в добро техническо състояние. Нямат котлен камък.” той поставя резолюция “Да се достави”. Партиите от своя страна никога не са били нещо повече от партизански котерии борещи се за “келепира”, тоест властта. Веднъж завзета, започват уволненията и уреждане на съпартизаните с топли служби на принципа на “зетьо-шуре-баджанакизма”. В навечерието на преврата на 19-май 1934 г. политическите нрави стават особено отблъскващи. Тогавашното управление на Народния блок съставен от земеделци, радикали, национал-либерали и демократи затъна в котерийни борби за “тлъсти дробчета” (министерства) и когато “Звено” и “Военният съюз”  правят преврата не срещат никаква съпротива. Народът даже въздъхва с облекчение, защото е отвратен от партизанлъка в политиката. Военните затягат държавната администрация и разтурят корумпираните партии. Тъй като между тях има леви републиканци като Дамян Велчев, френски и югославски  поддръжници (и дори съветски шпиони като  Кимон Георгиев и Владимир Заимов например) Царят повежда задкулисна борба за тяхното отстраняване. [1] Макар и републиканци, превратаджиите не посмяват да отстранят безвластния тогава Цар Борис ІІІ. Страхувайки се от последиците, те само го използуват за конституционна фасада, като го принуждават да им подписва указите. От организираните два опита за покушение Царят излиза жив и здрав, но за известно време е марионетка на превратаджиите. Новото правителство разтурва обществено-политическите организации (дори и “Звено се саморазпуска) и конфискува имуществата им. Намалява бюрократичния апарат, като оставя 7 области, от съществуващите 2 552 общини ги намалява до 800. Ликвидирано е общинското самоуправление, кметовете се назначават. Ограничени са правата и свободите на гражданите, спрени са вестници, забранени събранията и изобщо политическите прояви. Неуспешни остават обаче опитите  за създаване на казионни младежки и  профсъюзни организации.[2] Основна опора на режима остава армията. Тъй като не се изгражда тоталитарна система, това е авторитаризъм, а не фашизъм, както някои сега го квалифицират. Във външната политика има завой, установяват се дипломатически отношения със СССР, има опити за сближение с Югославия и Франция. Това уврежда на националните ни интереси в Македония. В крайна сметка обаче, поради липса на ясна концепция за промените и поради вътрешните им  борби превратаджиите губят почва. Това използва и Царят и с помощта на умерените и монархическите крила във “Военния съюз” отстранява Кимон Георгиев и републиканците от властта. На 23 януари 1935 г. умерени и монархисти начело с ген. Златев съставят правителство. Следващият кабинет на Андрей Тошев (22 април) вече няма и умерени. Дамян Велчев прави неуспешен опит за нов преврат и това дава повод на Цар Борис ІІІ да се подсигури окончателно, като повери властта  на кабинета на Георги Кьосеиванов. С това са зачертани амбициите на републиканци и умерени във “Военния съюз”, а малко по-късно и той е разтурен. За пръв път от възкачването си на престола (1918 г.) Цар Борис ІІІ поема в свои ръце вътрешната политика в държавата. През 1936г от правителството са изгонени и хората на НСД на Цанков (единствената профашистка партия в България) Проведените безпартийни избори (с участието на самостоятелни кандидати) през 1937 г. общински и през 1938 и 1939 г. парламентарни създават послушни общини и Парламент. С уволнението на Кьосеиванов и поставянето на Богдан Филов за министър-председател, Царят поставя под свой контрол и външната политика. За щастие, защото започващата Втора световна война. можеше и да ни изтрие от картата на Европа, ако нямахме такъв забележителен държавен глава и дипломат. Колкото до нарушената конституция и погазените политически свободи, липсата им не се усеща осезателно. Напротив страната се умиротворява, стопанството е в подем, жизненият стандарт през 1939 г. е най-високият на Балканите, а левът стабилен. Спекулациите, че това било “Монархофашизъм” са смешни. Защото режимът не е тоталитарен, а авторитарен. Армията, полицията, бюрокрацията, но преди всичко монархическата традиция, са основна опора на властта. Няма управляваща партия. Няма и други партии, макар, че например НСД и БКП водят полулегален живот. Няма фашистка, расистка или шовинистична идеология. Няма сливане на партия и държава. Няма унификация на обществения живот. Съдебната власт е независима. Запазва се частната собственост. Това, че са ограничени гражданските свободи е белег на всеки авторитаризъм. Но историците не могат да заобиколят темата за блестящата дипломация на Цар Борис ІІІ във времето на Втората световна война. Притиснат от една страна от Италия и Германия, от друга от Сталинските имперски амбиции, от трета от английската политика, Царят беше принуден да лавира, за да остане настрана от пожара на военния катаклизъм. Непосредствена заплаха за страната представляваше съветският натиск за сключване на договор за взаимопомощ. След като натрапи  подобни договори на  Балтийските страни, Сталин ги окупира и превърна в съветски републики през 1940г.  Така наречената “Соболева акция” в България, впрегнала БКП да оказва натиск върху правителството   за сключване на такъв договор имаше същата цел - договор и впоследствие окупация и присъединяване към СССР. Това беше залегнало в съветско-германският договор  от 1939г. (приложение № 2) Цар Борис ІІІ успя дипломатично да отрази натиска. Не по-малка заплаха представляваха германските искания за присъединяване към Тристранния пакт още през 1940 г. Царят  успя дипломатично да отклони и тези претенции и така България спечели още няколко  месеца спокойствие. Междувременно под негово ръководство беше разработена и първата в новата история на България стратегия за национално обединение по мирен път само с дипломатически средства.  Тя предвиждаше най-напред присъединяване на Южна Добруджа, след това Беломорието и накрая Македония. Замисълът беше отлично изпълнен. През 1940 г. с Крайовската спогодба Румъния ни върна Южна Добруджа, в която по данни от 1938 г. живееха 162 688 българи (38.80% от населението) След това се извърши размяна на населението по силата на което от Северна в Южна Добруджа се изселиха 66 000 българи, а от Южна Добруджа в Румъния се изселиха 93 000 румънци, с което добруджанския въпрос се реши по-добър за България начин.[3] През април 1941 г. си получихме и Беломорска Тракия и част от Вардарска Македония. Всичко това стана безкръвно, само с дипломатически преговори. Така Цар Борис ІІІ заслужено получи народното признание на Цар Обединител. Друга негова несъмнена заслуга е спасяването на 50 000  от българските евреи - безпрецедентен акт в историята. Вярно е, че той не съумя да запази и Беломорските и Македонски евреи - 11 343 от тях германците депортираха в лагерите на смъртта, но вината не беше негова. Царят много умело маневрираше и не допусна до властта германофили и фанатици като проф. Александър Цанков например, чието Народно Социално Движение със своите 330 000 членове беше най-голямата организирана сила в страната. Професорът се ползуваше с пълното германско доверие и ако беше на власт, фаталното обвързване на страната с Германия щеше да бъде неизбежно.  Германците имаха пълните основания да не са доволни от Цар Борис ІІІ, като съюзник. Той изобщо не се съобразяваше със съветите им, протакаше и в крайна  сметка не им оказа помощ във войната. Много е показателно, че присъединяването към Тристранния пакт във Виена на 1 март 1941г стана в последния момент, когато вече нямаше място за маневриране. Германската армия стоеше на Дунава и имаше заповед да стигне до гръцката граница за 24 часа, ако влезе като съюзник и за 48 часа ако влезе като враг.  Цар Борис ІІІ предпочете съюзничеството, което беше единствено спасителния за България вариант. С това той спечели - първо връщането на Македония и Беломорието, второ неучастие във войната с войски на Източния фронт. Изпрати само войски в помощ на германските части в Сърбия и Гърция. Трето - запази дипломатически отношения със СССР. Освен това подобри отношенията с Турция, която беше другата потенциална опасност. От друга страна той използваше и нарочно преувеличаваше пред Хитлер турската заплаха, за да мотивира оставането на българската армия в границите на страната и неизпращането й по бойните фронтове. По същия начин той спекулираше и преувеличаваше “русофилските чувства” на народа и “силната комунистическа  въоръжена офанзива на вътрешния фронт”. Те му налагали да държи войските в България. Даже по признания на комунистически дейци като Цола Драгойчева полицията е била в дирите на ЦК на комунистите и на всички по-важни комунистически структури и при необходимост е могла да ги ликвидира в рамките на 24 часа. От друга страна и армията правеше показни акции срещу шумкарите, които не бяха никаква заплаха. Всички тези аргументи обаче се изтъкваха пред германците на масата на дипломатическите преговори, колкото пъти германците настояваха за изпращане на български войски на Източния фронт. В крайна сметка България оцеля и излезе с уголемена територия от Втората световна война. Само преждевременната смърт (по-точно убийство) на Цар Борис ІІІ Обединител попречи на България, да излезе напълно печеливша от войната. Провалът на “Соболевата акция” през 1940 г. и умелото лавиране на Царя показа на съветските управници, че докато той е жив, задачата им за завоюване на България ще бъде невъзможна за изпълнение. Тайнствената му смърт се приписва на Хитлер, който имаше не по-малко основания да е заинтересован от отстраняването на Царя. Но печалбата всъщност беше за Сталин. Той осъществи вековната мечта на руските императори за Задунайская губерния. [1] Между другото деветнадесетомайският преврат буквално с часове изпреварва други два преврата подготвяни съответно от ВМРО на Иван Михайлов и  от лидера на Народното Социално Движение проф. Александър Цанков. [2]  В. Георгиев Илиев, "Буржоазните и дребнобуржоазни партии в България 1934-1939 г."  С. 1971 г. с. 72-73 [3] Н. Генчев, "Възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г." сп. ИП кн.6/1969 г.

Съветската окупация 1944-1947 г.

СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ ПРЕЗ 1944-47г.   Съветската окупация от 8 септември  1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски”  преврат на 9-ти септември станаха, след като в Москва стана ясно, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включваше три елемента: 1. Изтребване на българския елит. 2. Стопанско поробване на държавата. 3. Ликвидиране на монархическия институт-крепител на конституционния ред и държавна независимост.   ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ   е било планирано отдавна.  След като през 1887г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопостави на проруския преврат и до 1894г. успешно парираше руските попълзновения, в Москва са разбрали, че само с премахване на монарха (както направиха с княз Батемберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е било монархическата институция да се изкорени, а за това първо трябваше да се изтреби обществено-политическия елит. Това не можа да стане с атентата в църквата през 1925г., но се проведе успешно през 1944-1948г. Паролата “Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла” беше дадена от Георги Димитров от Москва. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944г. бяха избити над 30 000 кметове,  учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.           Вторият етап на чистката беше позорният, също безпрецедентен в световната история противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така   да “изчезнат безследно”- регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV  Обикновено Народно Събрание, цели министерства,  Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими”, като регентите разпитите се водеха в Москва от съветски следователи.  Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов ... царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947г. Общо през 12 затвора и 56-те концлагера в периода 9-ти септември 1944 - 9 ноември 1989г. минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение  от 1946г насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други “неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990г. живи 3000 всички до един бяха болни от лъчева болест или левкемия.  А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска ядрена бомба...           Случайно оцелелите близки на избитите бяха “въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.           След като е изтребен  в голяма степен българският елит от Москва е изпратен да оглави правителството Георги Димитров. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и е говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шуреят и телохранителят му Вълко Червенков да го шпионира.[1] Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, Димитров вече беше безполезен и господарите му го отровиха в санаториума Барвиха край Москва през 1949г. След това поставиха на мястото му агента си Вълко Червенков.           С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) Таврийските и Бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Изфабрикуваната в Коминтерна “македонска нация” започна насилствено да се налага във Вардарска Македония върната на Югославия и в Пиринска останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за “македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари - “учители”, “книжари” и други, които да “обучават” населението на “родния му македонски език”. Беше направена така наречената “правописна реформа” замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-десетте години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното  единство на западните и източните български говори, за ад отделят окончателно Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за “фашистка” и “буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги, или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите се скриха в секретните и спецфондове на библиотеките. Забранени бяха за издаване и четене    дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете носещи имена на български владетели бяха сменени с имена без титли. Така ул. “Цар Иван Асен ІІ” стана “Иван Асен”, улица “Цар Симеон Велики” - “Симеон” и други подобни кощунства. Държавния герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите “681-1944г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни държава. Химнът беше преправян на три пъти. Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни “ритуални домове”. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка, като последна гавра  с мъртвите. С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и 45 години остана безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест подобни на унгарския от 1956, чехословашкия от 1968г. или полските от 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980г. Вината за това обаче не е наша. Просто окупаторите си свършиха добре работата...  СТОПАНСКОТО  ЗАРОБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА   започна още през 1944г. На 16 октомври 1944г. съветските окупационни войски откараха в Москва златния резерв на Националната банка. След това от бюджета на ограбената вече държава изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лева за издръжка на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лева струваше на България безмаслената “Отечествена война” в която угаснаха нови 32 000 млади живота.  Разорената държава трябваше да има бедни поданици за да са послушни. В началото започнаха конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на борба със “спекулата”. Особено отвратителна беше практиката на “изселване на враговете на народната власт” в провинцията при което верни “партийни другари” се настаняваха в жилищата им и заграбваха дори личните вещи на хората. Така например Цола Драгойчева безсрамно се разхождаше с  прочутото кожено палто на г-жа  Филова. Последва пладнешкият грабеж от 1947г. наречен “национализация” с който богатите българи бяха превърнати в бедни. След това  ударът срещу заможните и трудолюбиви български селяни с “кооперирането” проведено до 1958г. С “Народните заеми на свободата”, безчислените съдебни и не съдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост” и други подобни закони, беше ликвидирана даже и средната класа. Българите се пролетаризираха. Пъкленото дело беше довършено с така наречената “Индустриализация” при която от СССР бяха прехвърлени в България тежки индустрии, обслужващи главно военно-промишления комплекс на СССР, за които България нямаше нито суровини, нито енергия да ги поддържа, нито й бяха необходими. Те замърсяваха природата и вредяха на здравето на хората, а за поддържането им България се принуди да внася огромни количества суровини и енергия от СССР на високи цени. Готовата продукция се връщаше в СССР на ниски цени. Така страната беше заробена с огромни инвестиции, които още повече изтощаваха държавния бюджет, разликата в цените в полза на СССР поддържаше ниски заплати на работещите, (тоест изсмукваше жизнените сили на българите превърнати в роби) и природата ни унищожена. При това в България бяха докарани допотопни и вредни технологии изхвърлени от употреба дори в СССР. Още помня примера със Стъкларския завод “Дружба” в Пловдив, където работеха американски машини произведени през 1924г., продадени на СССР в 1934г. и  препродадени на България през шестдесетте. До 1989г. машините си работеха. Това е комплимент за американската техника, но потвърждава горните редове.  На всичко отгоре индустрията ни беше така създадена, че да не е със затворен цикъл и което и да е производство  да е зависимо от съветски до окомплектовки или доработки, резервни части, суровини, енергия, технологии, пазари, или от всичко взето заедно. Енергийната система допълнително беше обвързана със СССР - електрическата в паралел със съветската чак до средата на деветдесетте години,  газопроводната изцяло зависима от съветската досега. В същото време прекрасните български храни заминаваха на безценица  към “необятните съветски пазари”, а в замяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени съветски боклуци. Така се превърнахме в заден двор на съветската империя, в колония осигуряваща главно евтин робски труд. И всичко това под маската на “братската помощ на СССР”. Лишени от собственост, българите работеха цял живот за да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Не е пресилено да се каже, че страната 45 години беше огромен концлагер, пред който робския труд на лагеристите и  хитлеристките зверства в “Освиенцим” и “Бухенвалд” бледнеят. Резултатът от всичко това стана ясен в периода 1989-1999г., когато руския пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа криза поради описаните по-горе структурни дефекти на колониалното й стопанство. Последиците тегнат до днес...  ПРОГОНВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР   е най-важната част от плана за поробване на държавата. След като съветските войски окупират България и комунистите правят деветосептемврийския преврат започна методична работа за прогонване на Царя и ликвидиране на монархията. България   е преживяла две робства и няколко чужди хегемонии, когато държавата ни - формално независима е била напълно подчинена на други държави. В историята те са известни като татарска хегемония, сръбска хегемония и т.н. След време историците ще спорят дали третото българско царство е било под съветско робство или хегемония, защото се е получило парадоксално положение - Царят е прогонен при серия конституционни и законови нарушения, които погледнато юридически правят републиката незаконна, а страната е управлявана от съветски наместници под фалшивата форма на “републиканското управление”. Разбира се през тези 43 години ние бяхме толкова република, колкото и дочакахме комунизма. Юридически, защото си останахме царство, но Царят бе в изгнание, а фактически, защото вместо демократична република бяхме превърнати в тоталитарна азиатско-феодална деспотия с военно-полицейско и партийно-кастово управление. Но нека се обърнем към фактите. Тъй като Цар Симеон ІІ беше малолетен, съгласно Търновската конституция държавата се управляваше от Регентство в състав принц Кирил Княз Преславски и генерал  Никола Михов. Третият регент- Богдан Филов беше подал вече оставка. Някои автори с право изтъкват, че Регентството е незаконно, защото според чл. 27 от Търновската конституция такива се избират само от Велико Народно Събрание. А те са избрани след смъртта на цар Борис ІІІ от действащото тогава ХХV Обикновено Народно Събрание. Това е вярно, но ако комунистите искаха да спазват конституцията, когато на 9-ти септември идват на власт с преврат трябваше да проведат избори за ВНС, което да избере Регенти или да промени формата на управление, като промени конституцията.  Вместо това те накараха същите тези незаконни Регенти да назначат съгласно Търновската конституция правителството на Кимон Георгиев. На 9-ти септември превратаджиите ги принудиха насила да подпишат няколко указа. С единия беше назначено правителството на Кимон Георгиев и министрите в него, с друг разпуснато ХХV-то Обикновено Народно Събрание.[2]   Дотук всичко формално е в съгласие с действуващата Търновска конституция (от 1911г.  точното й название е “Конституция на Българското Царство”) А колкото до твърденията за нелегитимност на Регентите, ако това се приеме, следва и че назначеното от тях правителство е нелегитимно. След това вече започват големите беззакония. Министерският съвет начело с Кимон Георгиев  издава две постановления с които  уволнява??! старите и назначава?!! нови Регенти, като се позовава на чл. 47 от Конституцията. Ето и пълният му текст: " чл. 47. Ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай, князът  по представление на Министерский съвет, и под обща отговорност на министрите, може да издава наредби и да прави распореждания, които имат задължителна сила като закон. такива извънредни наредби и распореждания се представляват за удобрение на първото, свикано след това Народно събрание." Както се вижда, цитираният член не дава такова право на правителството. Регенти се избират и освобождават само от Велико Народно Събрание. Могат и да се назначават от Царя ( ако е пълнолетен и управляващ),  но пак след утвърждаване от ВНС (чл. 27 от Търновската конституция)[3]. След това са насрочени избори за Обикновено Народно Събрание. Преди това обаче са дадени избирателни права на младежите между 18 и 21 години. Дотогава според изрична разпоредба на Конституцията в чл. 86, такива са имали  лицата над 21 години. Това е поредното конституционно нарушение  защото промяна на конституцията  може да се извършва само от Велико Народно Събрание ( чл. 141 ал.2). Тези избирателни права са дадени на младежите главно за да могат да гласуват войниците в армията, където вече командирите и политкомисарите имат грижата БКП и ОФ да спечелят със съкрушителните 99.99% от гласовете.  В същото време   масовите убийства  и противо”Народния съд”  всяват ужасен страх сред населението. Елитът вече е избит, опозицията е деморализирана от терора и преследванията  на които е подложена и решава да бойкотира изборите. Така единствените кандидати на БКП и ОФ “спечелиха” изборите на 18 ноември 1945г. с “съкрушителните 88.18%. Така едни по същество незаконни и не свободни избори, при условията на чужда окупация определят депутатите в Обикновеното Народно Събрание. Беззаконията обаче не свършват дотук. На 26 юли 1946г. Обикновеното Народно Събрание  приема закон за референдума за монархията. Тук има едновременно две нарушения на Конституцията. Само Велико Народно Събрание  може да приеме постановка за  референдум, защото такава е отсъствала от Търновската конституция.И второто - само Велико Народно Събрание можеше да промени формата на държавно  управление от монархия в република като промени конституцията (чл. 141 ал.2  от конституцията.) Въпреки това “референдума” е проведен  е проведен на 8 септември 1946г. без да има  застъпници на монархическата идея в избирателните бюра. Референдума е незаконен и защото България все още е окупирана и няма сключен мирен договор (такъв е подписан едва на 10 февруари 1947г.) Естествено българския народ “единодушно” с 92.72% от гласовете избира републиката. (По същия начин след това с 99.99% избираше и Тодор Живков, но това е друга тема.) Ново нарушение е провъзгласяването на 15 септември 1946г. на България за република от Обикновеното Народно Събрание. Може би вече е излишно напомнянето, че това е в компетенциите само на ВНС. Цар Симеон ІІ и семейството му са прогонени от страната без акт за абдикация. Няма акт и за детронация. Царят не е лишен от граждански права нито от българско гражданство. Следователно юридически той и досега е Цар на българите, а България Царство. След всички тези закононарушения комунистите насрочват избори за ВНС. Престъпленията около провеждането им и фалшификациите са ужасни, но опозицията успява да вкара в него 101 депутати. Даже някои историци твърдят, че опозицията всъщност е спечелила изборите, но фалшификациите им отнемат победата. Там при политика на свършените факти, комунистите обявяват, че тъй като вече няма Цар и Търновската конституция  е невалидна. След като ликвидираха БЗНС на Никола Петков и касираха депутатите им, а после и на остатъците от опозицията в лицето на БРСДП и РП, комунистите натрапиха “нова конституция” така наречената “Димитровска”. Тя е писана от съветски юристи. ученици на Вишински. Приемането й от ВНС започва  през пролетта на 1947г. След това през лятото е изпратена отново в СССР за доработка и изцяло е сменена в посока на Народна Република - като са копирани съветските (Сталинските) постановки в областта на държавното управление, собствеността и гражданските права. С нея започна юридическото оформяне на тоталитаризма. Налагат се два извода. Първият, че Сталин и комунистическите му слуги в България  отлично са разбрали нещо, което  ние като народ  не съзнаваме и до ден днешен. А то е, че цялата демократична уредба се е крепяла на Търновската конституция. А крайъгълният  й камък  беше монархическият институт, който се явяваше и главният стожер на държавността и националното самосъзнание, символ на свободата и независимостта на България и българския народ.. Затова с прогонването на Царя рухна освен  конституционализма и  демокрацията и българския суверенитет. Вторият - че поради описаните по-горе  нарушения, беззакония и престъпления, всички юридически и политически промени в България в периода 9.09.1944 -9.11.1989г. са невалидни. Правният термин е нищожни. Единствено легитимни са Негово Величество Симеон ІІ - Цар на българите и Търновската конституция. Юридически и сега Той е наш Цар, а България Царство. Ако някой има съмнения и посочи Великото народно събрание и Дертлиловската конституция от 1991г., като аргумент нека прочете следващата глава. По-важното е, че България загуби независимостта си не само де факто, но и де юре. Срамно беше да сме единствената държава в света в чийто национален химн се възпява чужда държава: “С нас Москва е в мир и бой, партия велика води, нашия победен строй.” След ликвидирането на Царската институция, България загуби и символа на държавния си суверенитет. Сега вече нищо не пречеше на комунистите да предложат на два пъти през 1963 и 1973г. страната да се “присъедини доброволно към СССР” като 16 република. На един от пленумите на ЦК на БКП решили “сливането” проведен на  4.ХІІ.1963г. Тодор Живков в доклада си заключава: “Българската комунистическа партия е зряла и мъдра партия, дълбоко предана и вярна на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм.  Единна и сплотена около своя Централен комитет тя ще съумее да изведе на успешен край великото дело на пълното сближение и сливане на Народна Република България с могъщия Съветски съюз.”[4] Централният комитет единодушно одобрява доклада  на Тодор Живков и приема решение в което се казва:” Централният комитет е дълбоко убеден, че курсът за по-нататъшно сближение и в бъдеще обединяване на Народна Република България със Съветския съюз ще има огромни положителни последици не само за нашите две страни, но ще бъде важен принос за по-нататъшно сплотяване на световната социалистическа система и на международното комунистическо движение”.[5] Изпратено е и съответно писмо до ЦК на КПСС с предложението. За щастие “метрополията” отказа поради неизбежните външно - политически усложнения, но комунистическите слуги доказаха верноподаничеството си.  Александър Долев   [1] Кристофър.Андрю, Олег Гордиевски, "КГБ. Поглед отвътре." т.ІІ, С.1992г. с.367 [2] Сборник "Българската държавност в актове и документи" изд. "Наука и Изкуство", С. 1981г. с. 361-362 [3]цит.съч. с. 221 [4] "1963 - Отричането от България" стенографски протокол  на заседанието на пленума на ЦК на БКП от 4.ХІІ.1963г.  издател  Пламен Анакиев, ИК "Огледало" С.1994г. ,с.38 [5] пак там с.102-103

На стража на Родината

На северната граница на България тече тихия бял Дунав. На времето Северна Добруджа беше българска и територията ни стигаше до град Тулча на север и до делтата на реката, вливаща водите й в Черно море. Кюстенджа беше чистейши български пристанищен град на Черно море. Ж.п. линията Кюстенджа - Черна вода е построена през 1860 г. и свързваше черноморието с Дунава - общо 60 километра. Това е първата ж.п.линия построена на наша земя от британска компания. Сега в учебниците по история пише, че първата ни ж.п. линия била Русе - Варна построена през 1866 г. Но това е от австрийците и то 6 години по-късно. После през 1878 г. руснаците дават на румънците нашата Северна Добруджа защото им вземат Бесарабия, през която Румъния има излаз на Черно море. Макар, че Румъния участва с войски в така наречената руско-турска освободителна война през 1877-1878 г. тя е с отрязана от "съюзника Русия" територия. Румънците се противят на тази териториална размяна. Румънския крал и парламент излизат с остри протестни декларации против тези териториални "промени" и дори се извиняват на българския народ в тях. Впоследствие обаче през 1912-1913 г. през първата и втората балканска войни румънските апетити нарастват и ни отнемат първо Силистра, а после и южна Добруджа. Чак през 1940 г. мъдрата дипломация на Цар Борис ІІІ ни връща с германска помощ Южна Добруджа, за сметка на което има и размяна на населението. От Северна Добруджа в България са преселени последните 66 000 българи.
Така Северната Добруджа е обезбългарена и Кюстенджа вече е Констанца. Но Черна вода и Тулча си ги има до ден днешен и ни припомнят българското име. Та такива ми ти размисли на фона на тихия бял Дунав.