Третият път - ІІІ част

Откъси от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната"
продължение от главата  "Третият път" - ІІ част

Комунистките красноречиво мълчаха, десебарката мислеше. Направо чувах как щрака мозъкът й. Тази трафаретна фраза съм я чел в десетки книги, но Бога ми, в момента мислех, че е вярна. И великият мъдрец Питагор е чувал музиката на небесните сфери. Накрая тя взе думата:

- Казах Ви, че ще попитам Иван Костов за всичко това. Виждаме се периодично.

- Аз десет години вече живея в Драгалевци и досега не съм го видял нито един път, при всичкото ми желание.. Едва ли и Вие ще го видите, макар и активистка на смешната му прокомунистическа партия.

- Не знам защо всички го мразите. Толкова злоба никога не съм виждала. Явно имате нечиста съвест всичките антикостовисти.

Този път ме ядоса. Преподавал съм психология, чел съм книгите на малоумния педераст Фройд -  при това повечето от смешните му творения  за чийто авторство се е съдил със съавтора и любовника си (или по-точно истинският им автор), бил съм в и политиката, и в администрацията, и в казармата, чел съм и ученикът и после враг на Фройд, Карл Густав Юнг и даже любимият на другаря Ленин - Густав Льобон с неговата "Психология на тълпата", а това е страхотна книга. Даже съм прилагал наученото, успешно бих казал. Дори не бих могъл да изброя всичко което съм чел, учил и правил за контрол на поведението и емоциите. Включително прекрасният наръчник "Как да излъжеш детектора на лъжата". И все пак при явна глупост, или несправедливост, или арогантно демонстриран идиотизъм направо издивявам от гняв. Понякога го приемам твърде лично при все, че не ме засяга пряко. Почервенях от ярост, но се опитах да говоря спокойно. Забивах думите като пирони в ковчег - бавно и с уважение към работата.

- Госпожо ще Ви го кажа в прав текст. Да, мразя Иван Костов.  Силно и от все сърце. Даже го презирам, като се замисля. Ненавиждам го, дори навремето, си мислех да го убия, за да спася България от този злодей. Жалко, че не го направих. Имах поне на два пъти възможност, мотив и средство, както знаете от тъпите американски криминални филми. Не знам дали изразявам достатъчно ясно мислите и чувствата си?

- Да прекрасно ги изразявате господин Долев - каза десебарката - продължете! Подигравка ли усещах в думите й, или провокация, или респект - другото име на страха? Не от друго, а от истината, която предстои да чуеш, а не си подготвен. Или обратното -  подсъзнателно си я подозирал, и със смес от нетърпение и нежелание я очакваш, като нещо непредотвратимо, но желано.

- И знаете ли защо го мразя, толкова?

- Не, Вие ми кажете.  Секцията беше замряла в очакване на развръзката. Добре, че нямаше избиратели. Взех си кафето в ръка и се заразхождах бавно напред - назад в класната стая. Така правех, когато съм нервен, или като мисля по важни проблеми, които трябва да реша, когато говоря по мобилния, или като диктувах навремето на секретарките си важни писма в кметския кабинет. Явно ми остана навикът.

- Бях кмет на район "Южен" в Пловдив от има няма два-три месеца. Мажоритарно избран на балотаж. През ноември 1995 г. Няма да забравя датата на балотажа - 8-ми ноември. Денят беше мрачен и облачен. В началото заваля дъжд, а на обяд премина в сняг.  Впрочем това беше най-дългата зима в Пловдив, която помня. Първи сняг на 8-ми ноември 1995г., а последният падна на 5 май 1996 г. Шест месеца зима, представяте ли си? Ужасно отвратителен и студен ден беше 8-ми ноември - денят на балотажа. Водех на първи тур само с две хиляди гласа разлика. Победата ми беше на кантар. Срещу мен беше една комунистка - известна и обичана в квартала. А аз неизвестен и непознат. И въпреки, че бях кандидат на една шестпартийна коалиция - СДС-ВМРО и четири малки десни партии, не бях сигурен в победата. Добре, че във ВМРО имаше секция на "старите" както им казвахме. Възрастни бежанци от Македония, повечето от тях бивши комунисти, но и патриоти - странна комбинация наистина. Преди винаги бяха гласували в червено. Но този път аз бях техният кандидат. Нашето момче - македонче. Дядо ми беше бежанец от Егейска Македония - село Загоричане, Костурско. Впрочем селото на Димитър Благоев, с когото сме рода, но не се гордея с този факт. Това е дълга тема. Сега селото е преименувано - Василиада, от окръга на града Кастория.  За това са виновни главно комунистите с безобразната им  предателска антинационална, просъветска, просръбска, прогръцка, слагаческа политика. Гледах изпитателно комунистките. Те слушаха мълчаливо и не смееха да възразят. Виждаха пламъчетата в очите ми.

- Та "червените" наши македонски преселници обърнаха работата на балотажа. Гласуваха за мен, а не за предателската Ви просъветска партия - БСП. Плюха на идеологията, защото кръвта им - яркочервената българска - арийска кръв проговори. А тя е по силна от всякакви идеологии и митологии, с които комунягите им бяха промивали мозъците половин век. Победата ми беше с по-малко от две хиляди гласа разлика, но беше честна и законна. Хората излязоха в отвратителното време и дадоха гласовете си за мен. И докато обикаляхме секциите по училищата в снежния и мразовит ден на балотажа, с колата на един приятел, и двама съратници от щаба ми, комунягите се  опитаха да ме убият. Бяхме паркирали пред училище "Константин Величков" и всички влязохме да видим застъпниците си. Обиколихме секциите, говорихме си с хората и после се качихме в колата. Моят приятел даде газ и в един момент, докарал до 80 км в час, в ужасното снежно време по плъзгавия асфалт усети, че лявото предно колело се разбалансира и е на път да се откачи. Как спряхме  в снежната киша по хлъзгавия асфалт, как не се откачи колелото, та да се преобърнем, и да се избием всички, не знам. Явно е Божията милост, която се явява спасителката ни. Слязохме и видяхме, че някой беше развил четирите гайки на колелото под таса наполовина. Достатъчно, та да се откачи при висока скорост и кишавото време. Но и моят приятел - шофьорът си беше виновен с тази идиотска скорост.  Извадихме кръстачката и завихме гайките. Потеглихме бавно и внимателно. Това ми беше за урок.... Както и да е отплеснах се,  друго щях да Ви кажа. Та станах кмет на района на 8-ми ноември 1995 г.  И през  януари ли беше, февруари ли, на 1996 г. кметът на Общината  Спас Гърневски ни вика на оперативка. Само петимата "наши" районни кмета.  Шестият - на район "Източен" не беше поканен, защото беше комунист. Влизаме в голямата зала на Община Пловдив на втория етаж и там депутатът Иван Костов. Още не беше никакъв - само водач на листата на пловдивските депутати. Жан Виденов беше премиер, Петко Царев - областен управител. Но Пловдив си беше синя крепост. И в един момент Иван Костов. Ако за другите колеги той беше в момента някаква икона, за мен не беше. Даже ми пречеше в изборите. Бях правил цяло лято  кампания в "Кичук Париж", за да ме изберат за кмет на района. Обиколих квартала със своите кандидат районни съветници, хора от щаба, приятели, помагачи и коалиционни партньори. И навсякъде се сблъсквах с омразата към бившия им, мажоритарно избран през 1990 г., в квартала депутат от ВНС - Иван Йорданов Костов. А влизахме във всяка кръчма и кафене, всеки магазин, всеки вход на блок, във всеки двор  и си говорехме с хората. Убеждавахме ги да гласуват за нас, раздавахме брошури и дипляни, плакати. Ходехме в парковете при седящите на пейките пенсионери или разхождащите се майки с бебешки колички и ги убеждавахме да гласуват за коалицията СДС-ВМРО и другите малки десни партии. И много пъти ми казваха случайни хора: "Иван Костов ни излъга". А беше още само 1995 г. ?!! Даже имах малък морален проблем. В разгара на изборната кампания правехме митинг на централния площад пред пощата. И там разбира се дойде да ни "подкрепи" Иван Костов и Надежда Михайлова, която от трибуната каза: "Във въздуха мирише на победа!". Та там една съкварталка ме запозна за пръв път с депутата Иван Костов. Ръкувахме се и от любезност му казах: "По Вашите стъпки в "Кичука" вървя господин Костов. Там Вие за пръв път пробихте преди пет години. Хората в квартала още Ви помнят". Мислех да добавя в последното изречение "... и обичат" или "...и уважават".. Но щеше да бъде груба лъжа. Не можеше да ми се обърне езикът чак толкова. Още не се бях научил да лъжа добре. По дяволите, това беше първата ми политическа кампания и бях само на 33 години. Но пък и възпитанието ми пречеше да бъда и искрен. А хората в квартала не обичаха Костов. При това - не знам защо, това си беше някаква интуитивна, нерационална нелюбов, още не беше омраза. Като ги питах, защо не го харесват, не можеха да ми дадат разумни аргументи. Но аз като се сблъсках с грубата политическа реалност, започнах да си задавам някои въпроси. Но нямах още отговорите. Те ми дойдоха по-късно.

Както се разхождах из класната стая с пластмасовата чашка в ръка се усетих, че съм изпил кафето. Осемте души от комисията пазеха гробно мълчание и захласнати ме слушаха. Имал съм такива моменти като учител, като администратор, и като политик. Случвало се е много пъти да овладея с думите си малка, средна, че и голяма аудитория. Най-голямата беше един огромен митинг пред катедралата "Свети Александър Невски" в зората на демокрацията през 1990 г. в София. Но тогава беше друго времето. Не знам дали другите хора са изпитвали някога същото усещане. Когато владееш аудиторията. Както владееш красива влюбена в теб жена преди сексуален акт. А тя те гледа захласнато и очаква следващия ти ход или дума безмълвно и с трепет. Една театрална актриса ми беше казала нещо подобно, че на сцената е усещала, как държи изцяло залата с триста души интелигентна публика. И с мълчанието си преди репликите е казвала много повече и е имала къде, къде по-силна връзка  с хората долу, отколкото с думите си. Една невидима сребърна нишка на разбирателството и съпричастието. Пак се отклоних.

Колегите мълчаха и ме гледаха. Усещах, че владея ситуацията. Можех да продължа да разказвам, можех да се разхождам мълчаливо, можех да направя каквато си искам простотия. Вниманието им беше мое. Бях ги спечелил не знам с какво. Заради любопитството им, с искреността си, с гневността ми, с бушуващите ми емоции и излъчване, напаснали се на техните емоционални вълни. Все ми беше едно, бях свикнал. В такива случаи правех проверка доколко владея ситуацията. Попитах ги: 

- Докъде бях стигнал, че се замислих и се отплеснах, както винаги. - Лъжех, отлично знаех къде спрях, и какво щях да продължа да им казвам. Просто ги проверявах. Доколко са мои духом. Повечето се огледаха учудено. Много внимателно ме слушаха, но не си спомняха нищо от думите ми. Работеше емоцията, а не разумът, подсъзнанието, а не съзнанието. (Има дебели книги по този въпрос. Например "Утрото на маговете". Там е обяснен феноменът Хитлер.) Това беше показателно. Депесарката обаче се обади, за пръв път през деня:

- До оперативката с Иван Костов в  залата на Общината,  или до митинга на площада. Не знам откъде ще продължите. 

Изгледах я, тази явно беше извън схемата. Трябваше да й обясня нещо за Ахмед Доган явно, за да я подставя на мястото й, в тълпата на площада, а аз да си остана на трибуната.

- Да, та да се върна на оперативката. Сядаме петимата районни кметове, кмета на Общината Гърневски, шефа на Общинския съвет Красимир Обретенов и другарят политкомисар Иван Костов, който повтарям, беше никакъв. И Гърневски с едно кратко встъпление му дава думата на другаря Иван Костов. И тоя като започна:

- Ето, господа кметове вече сте избрани. Това е една голяма победа за Пловдив и демокрацията... Сега ще трябва да бъдем умни... Да пазим победата... Ще трябва да слушате  кмета на града Гърневски. Ще съгласувате всяко свое действие с него. Ще бъдете един екип. Да няма никакви самоинициативи... За всичко ще го питате... Ще назначите хора в своите районни администрации, които той Ви каже и са съгласувани с Координационния съвет на СДС. Никакви еднолични решения.... Трябват ни верни хора...

Може и да не са много подготвени, но да са верни...

Започнах отново да крача нервно из стаята под влияние на спомените: 

- Вие разбирате ли, аз съм избран мажоритарно от хората в квартала, и избирателите ми очакват компетентно, професионално и честно управление. Заложил съм родовото си име. А тоя калъф, който беше никакъв, някакъв си тъп депутат, избран от нас, да защитава нашите Пловдивски и национални интереси, да ми обяснява на мен - кмета на района, да съгласувам всичките си действия, и да питам кмета Гърневски, какво да правя. Тоя същия Гърневски, който си нямаше хал-хабер от община, администрация и управление. И в предизборната кампания, аз му казвах кога да говори и кога да мълчи и отговарях вместо него на компетентните въпроси за управлението на по-интелигентната публика. И да назнача в администрацията, която дава лицето, гарантира провала или успеха на управлението, случайни хора, определени от някакъв си партиен некомпетентен орган като КС на СДС. Или по-точно посочени от Гърневски, по незнайно какви критерии. Може би зето-шуре-баджанакистки, както пишеше бая Захария Стоянов. Та това е подмяна на институциите! Това е заговор срещу демокрацията! Аз бях мажоритарно избран и отговарях за обещанията си пред квартала. И ми трябваше компетентна и честна администрация. А не партийни мекерета и послушковци, с каквито бяха пълни всички партии. Побеснях! Опитах се да се овладея. Взех думата и започнах много деликатно:

- Скъпи приятели и съмишленици, уважаеми г-н Костов. Благодаря за съветите Ви. Ние всички тук сме в един окоп във войната срещу комунистите. Спечелихме битката за Пловдив, но войната за освобождението на България предстои. Трябва да съборим комунистите и да махнем Жан Виденов. Но затова трябва да сме умни и компетентни. Не искам да Ви обиждам, но на тази маса не виждам никой, който да разбира от общинско управление и администрация, колкото мен. (При тези думи Иван Костов стана виолетов, но мълчеше намръщен, защото беше вярно.) И това е лошо. Аз досега работех в една синя община - "Родопи". Тръгнах от главен специалист и стигнах до началник управление. Но я загубихме от глупост и некадърност. Сега там управлява БСП. Взеха изборите с огромна разлика. И за това сме виновни ние - десните. Не искам това да се случи с Пловдив. Искам след четири години пак да сме ние тук. Но затова трябва компетентна, подчертавам, компетентна администрация. Не партийни кадри, не "наши хора", не роднини и познати, така правеха комунистите. Трябват ни млади, образовани и почтени хора, работещи за обществените интереси. Ще ги търсим с конкурс и по образование, отговарящо на длъжността. Да, ако има такива от нашите активисти, добре. Ако няма - външни хора, били те и безпартийни. Или дори и комунисти, ако спазват законите. Защото провалът на управлението идва от некадърната, партийно обвързана администрация. Това трябва да избегнем. Нашите предизборни обещания ще се изпълнят само от умни и грамотни хора. Това трябва да направим!

Гърневски и колегите районни кметове бяха онемяли. Някакъв си хлапак, дори не от СДС, а коалиционен партньор, случайно станал кмет, да им натяква колко са некомпетентни и да дава акъл на самото "слънце" - Иван Костов.

Иван Костов мълчеше и мислеше напрегнато какво да отговори. Такава дързост едва ли беше виждал. При това бях любезен и възпитан. Накрая, сменяйки виолетовия с морав цвят на бузите си, започна да ми отговаря. Бавно и внимателно. Като че ли стъпваше на прогнили дъски и внимаваше да не пропадне. 

- Господин кмете, всички искаме това.

(следва)

.