Третият път - ІІ част

"Силите на светлината срещу слугите на сатаната"
продължение от главата  "Третият път"

Одобрителните възгласи на офицерите ме обнадеждиха. Зададох въпрос на бившия полицай: 

- И каква точно школа е завършил другарят Иван Костов в любимия СССР? На КГБ или на ГРУ?

- Ще му дойде времето и ще се разбере! - полицаят явно не желаеше да продължи темата.

- Сега му е времето - настоях аз. - Кога ако не сега, кои ако не ние! Полицаят обаче не желаеше да разясни нищо повече, и не отговори. Погледнах си часовника - наближаваше единадесет. Трябваше да тръгвам. Взех си довиждане с офицерите и излязох от кафенето. Запътих се към колата, шофьорът запали и ме отведе на следващата среща. А тя беше много интересна."

Замълчах многозначително. В секционната избирателна комисия цареше убийствена тишина. Осем души ме слушаха внимателно и очакваха продължението. Седесарите и десебарите се чудеха как да реагират, но и комунистките осмисляха чутото и се чудеха дали им харесва или не. Не можеха да ме определят ляв ли съм или десен. Бях решил да не казвам нищо  повече. 

Тъкмо влязоха двама избиратели. Единият се оказа Кръстю Лафазанов. Пристъпиха плахо и си дадоха личните карти да ги търсят по списъка. Бяхме разделили избирателния списък на две половини и две колежки от комисията едновременно търсеха избирателите с цел да спестим време. Но гласуването беше толкова вяло и избирателната активност толкова ниска, че нямаше смисъл. Освен това кабината за гласуване беше само една и упражнението беше безсмислено. Дори и с два списъка, пак се изчакваха пред нея. Кръстю Лафазанов мина пръв, излезе от кабинката и тръгна да гласува. Докторът - председател беше в другия край на стаята и аз го замествах на урната и при печатите. Сложих втория печат на бюлетината му. Урната беше прозрачна и покривахме процепа й с бял лист, за да контролираме избирателите да пускат само по една бюлетина. Сложих ръка върху листа, но не го дръпнах да освободя отвора. Актьорът ме изгледа учудено. Казах му: "Г-н Лафазанов, тук се гласува само, ако дадете автограф." Дадох му един празен лист. Той се усмихна широко и ме попита как се казвам. "Александър". Той написа на листа "На Сашо с усмивка." Отворих му урната, като махнах листа, той си пусна бюлетината, но в този момент още двама от комисията му поискаха автографи. Той ги уважи и тях и си тръгна засмян. Другия избирател го пропуснах без автограф. Стаята пак остана празна.

Едната комунистка ме попита:

- Какво стана на следващата среща?

- Не искам да Ви отегчавам колеги, едва ли Ви е интересно. А сигурно ще разочаровам много и моите "десни" приятели - Изгледах многозначително десебарката - реститутка и седесарката едно младо момиче, което разбираше от политика толкова, колкото аз от ядрена физика. Даже аз май много разбирам от ядрена физика. Точно тя обаче настоя: 

- Не, нека да чуем историята Ви, не, че Ви вярвам, но е интересно. Ще я разкажа на мама и татко, те са стари активисти.

- Активисти на кое - на костовисткото се-де-се, на предкостовисткото такова, или на сегашното? И защо не са в ДСБ при колежката? - кимнах към реститутката.

Тя се обърка, но десебарката я подкрепи: 

- Продължете, аз се виждам често с Иван Костов и ще го питам за всичко това, което разказахте.

 Докторът се подсмихваше в ъгъла. И той поназнайваше това - онова и предусещаше какво ще кажа.

- Добре, колеги, сами си го изпросихте. Ще Ви разкажа всичко, но ще съжалявате и левите и десните, едновременно. Което е и моята цел, да си призная. Да познаете истината, и истината да Ви направи свободни. Май само докторът ме разбра какво им казвам. Другите не разбираха от християнство, и не бяха чели Библията разбира се.

- А Вие какъв сте точно? - осмели се да зададе въпрос десебарката.

- Крайнодесен националист естествено! От нас надясно е само стената, както се казва. Почитаемият наш председател - докторът с неговата "Атака" е пионерче пред мен. Докторът се усмихваше разбиращо. 

- Аз не искам нито Вашата Америка, нито Вашата Русия да определят съдбата на Родината ни. Не им се кланям и гледам само интересите на България. "България юбер алес! Юбер алес ин дер велт!" - както се казва на чист български.  И много компрадорски настроени типове бих вкарал в затвора, когато най-после дойдем на власт. 

- Какво е компрадорски? попита седесарското момиче. 

- Питай мама и татко, учили са го в училище, както и аз. Тя се нацупи, но реши да не се разкрива повече като естествена блондинка.

Продължих прекъснатия разказ. 

- Та, колеги излязох от кафенето, качих се в колата и казах на шофьора да ме кара в ресторанта на ВМРО на "Гладстон", където ни е централата. Защото имахме и втори такъв в квартал "Тракия". Но срещата ми беше в централния. Паркирахме в страничната уличка, слязох и влязох в ресторанта. Имах си запазена маса на закътания ъгъл на заведението. Там можехме да се срещаме с разни хора далече от очите на лаиците. Там имаше и втори вход, който водеше в един коридор към вратата на централата на организацията.

Десебарската ме прекъсна: - Значи Вие сте били богата партия? Два ресторанта. Откъде? 

Обясних: - Сградата на централата ни е триетажна и ни е завещана от баба Ангела Хаджигеоргиева. Тя е бежанка от Егейска Македония и има много нещастна съдба. Гърците са избили цялата й рода - мъж и синове. Тя бяга в България и преди да умре  завещава къщата си  на ВМРО. На "Гладстон" в Пловдив и съседните улички е първата махала на македонски бежанци в Пловдив. По диагонал на 60 метра на улица "Йосиф Шнитер" беше къщата на дядо ми, в която е роден и баща ми. Сега това е центърът на Пловдив, но тогава е било краен квартал, опиращ в градините и нивите. Та ВМРО си я реституира тази къща. Даваме магазинът в партера под наем, а двора  за ресторант. И печелим чисти пари за политиката, за разлика от някои други корумпирани партии, окрали българския народ. Комунистките и "десните" замълчаха гузно, защото усетиха намека.

- А вторият ресторант е под наем - един общински клуб, който взехме напълно законно.

Тъй като не срещнах повече възражения и въпроси продължих.

- Та седнах на закътаната маса, дойде човекът, и си поръчахме бира и войводско мезе. Там го правят невероятно - един голям тиган със всякакви мръвки на скара. Не можем да го изядем, дори и с по три бири. Събеседникът ми беше седесар, но за разлика от Костов - антикомунист и десен и работеше за нас. - С крайчеца на окото си, наблюдавах намръщените физиономии на колежките и доволен от реакцията им продължих.

- Та му казвам г-н ........ една патриотична задача. Помниш ли изборите за Велико Народно Събрание през 1990 г.? А той:

- Че кой пловдивчанин не ги помни - бихме комунягите, като взехме всички мажоритарни депутати и повечето от пропорционалните.

- Да бе, и Вие в Кичука избрахте Иван Костов, с което дадохте старт на кариерата му.  И сега е премиер. Доволен ли си от това?

- Е, недей с лошо бе майна! Ти в Каршияка пък избра за депутат Лазар Дългърски. И то на балотаж, пуснал си две бюлетини за него, на 10 юни и на 17 пак, нали? - удари ме по болното място.

- Добре, де - казах примирително - да не си вадим кирливите ризи, бяхме млади и глупави, излъгахме се.

- Имаше една  такава приказка навремето: "Аз съм мома англичанка, излъгах се малка".

Отпих нервно от бирата. Ние десните винаги се самопроблематизираме и ближем раните си нанесени ни от "своите" след всеки поредни избори.

- Добре, стига вече глупости, да минем по същество - взех нещата в свои ръце -  Имаме "оперативна" информация, че другарят Иван Костов е бил избран незаконно за депутат през 1990 г. В нарушение на закона и подлежи на между три и пет години по НК ефективно. Всъщност и той, и фалшификаторите на документите за депутатството му. А те са били видни фигури в координационния съвет на СДС - Пловдив. И сега са срещу нас на изборите.

- Да, ама има давност - вероятно пет години, а сега е 1999 г. - каза той.

- Не съм сигурен, ще го проверим. Но дори и да не подлежи на наказателно преследване, представяш ли си моралния удар, като го изкараме в пресата? И ще ги дам в прокуратурата, пък нека те да прекратят преписката по давност. Нали се сещаш какво им се пише на корумпираните и политически зависими пловдивски прокурори? Ще има да ги плюем за политическо слагачество! Не че не го правят наистина, но в този случай, макар и прави, ще го отнесат. Освен ако за тези престъпления няма десетгодишна давност, а сега е 1999 и още няма да е изтекла. И тогава ще им гледаме сеира на корумпетата и фелационерите от пловдивската  прокуратура. Знаеш ли на мен колко преписки против Гърневски, Чомаков, Вилхелм Краус и Иван Костов ми бавят и протакат в момента?

- Знам, и то точно "твоят" "вемероист" - главния прокурор Иван Татарчев те сложи на пързалката с Вилхелм Краус.

Намръщих се  и пак надигнах бирата. Отпих поне половината. Лошо е да говориш с интелигентни и информирани хора. Наистина бях дал сигнал в главна прокуратура при Иван Татарчев, като кмет на район "Южен", за незаконната приватизация на автогара "Родопи" от министъра на транспорта на Иван Костов - Вилхелм Краус.  Беше я продал тоя мръсник министъра и бивш заместник-кмет на Софиянски, на най-върлите комуняги в  Пловдив. Дали срещу подкуп, дали такава им беше политиката на "антикомунистите" от Костовото правителство, но фактът беше в думата "незаконно". И даже бях завел дело  срещу "приватизацията", което впоследствие спечелихме, но това е друга тема. Но го дадох с документи и за престъпление по служба. Но Иван Татарчев прати икономическа полиция да разследва мен, защо съм подал такъв сигнал. И писах обяснения... А полицаите ми казваха в прав текст: "Г-н Долев, нали знаете, че срещу ръжен не се рита?" Отхвърлих лошите спомени. Върнах се мислено на масата на която седяхме и махнах на красивата сервитьорка да донесе още две бири. "Каменица" разбира се. Събеседникът ми  видя промяната в настроението ми и каза вече ведро:

- Добре, де ще видим тепърва, какво искаш от мене? 

- Отивай и ми извади декларацията за съгласие на лицето Иван Йорданов Костов да бъде кандидат депутат от името на СДС за изборите за ВНС през 1990 г. Със "саморъчният" му подпис върху нея.  И гледай да е оригиналната. 

- Разбирам накъде биеш, но не той ще го отнесе, ако е вярно това, което си мислиш, а другите, които...

- Недей мисли! - прекъснах го - Партията мисли вместо теб! Ти изпълнявай!

Изгледах изпод вежди комунистките, фразата им беше до болка позната. На десебарката също. В секцията цареше пълно мълчание. Осемте колеги попиваха жадно думите ми и напрегнато очакваха продължението.

Спрях садистично разказа си и взех пластмасовата чашка с кафе. Отпих бавно и с наслада.

- Да, колеги и в СДС - Пловдив имаше останали, макар и малко хубави хора - антикомунисти и патриоти, с които работехме добре. Вярно много малко, останалите бяха корумпирани, комунисти, и ченгета, и приспособленци, или просто глупаци. Но какво да правим! СДС беше създадено от Луканов и службите както всички отлично знаете....Изгледах комунистките и десебарката изпитателно...

(следва)

Реквием за Иван Костов

“Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било. Сигурен съм, че няма да се превърнете в най-голямото разочарование на живота ми като си оставите каруцата в калта”, обръща се Командира към последователите си."

Така Иван Костов се раздели с политиката след загубата на парламентарните избори на 12 май 2013 г. Най-после! Отдавна очаквано, но когато го направи вече никой не се интересуваше от това.
Нямаше да се занимавам с този политически труп, ако не беше наглата му фраза: "Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било." Ако второто изречение е към съпартийците му, които правилно са поставили въпроса, че лидерството на Иван Костов ги дърпа като чугунена тежест към дъното, то те са явно умни хора, макар, че това са си техни вътрешнопартийни работи. Друг е въпросът, кой нормален, интелигентен и честен, дясно мислещ антикомунист е бил в костовисткото СДС и после в ДСБ. Защото там такива нямаше. Там имаше Мартин Заимовци и Прошко Прошковци.  Асен Аговци и Добрин Митевци,  Христо Бисеровци и Евгений Бакърджиевци, Йордан Цоневци и Иван Чомаковци и хиляди подобни на тях. По време на управлението на Костов той толерираше и издигаше такива като Лиляна Павлова и много други подобни "десни". Но за сметка на това не направи нито един антикомунистически акт. Бившият президент Петър Стоянов наскоро каза нещо вярно за Костов. Но твърде, късно, твърде половинчато и вече безмислено. Да го беше казал, като беше президент. И не само да го беше казал, да беше взел в свои ръце управлението, и да беше изритал Костов, като го е знаел какъв е, и го е виждал какво прави. А че Иван Костов е най-мразеният политик в България след Ахмед Доган и преди Бойко Борисов е безспорен факт. 
Задавал съм на стотици хора въпросът, защо го мразят. Отговорите бяха главно два: "Окраде България!" и второто "Разсипа дясното". Задавал съм и на себе си същия въпрос - защо го мразя? По-скоро го презирам. Някои твърдят, че мразиш онзи от когото се страхуваш. Не е вярно. Омразата е лошо чувство, но тя в повечето случаи е производна от гнева, а не от страха. Особено от справедливият гняв. Никога не съм се страхувал от този демон, дори като беше министър-председател и цялата власт беше в ръцете му. 
В разгара на "зрелия костовизъм" бях на една среща на районните кметове от СДС от София, Варна и Пловдив в Министерския съвет с премиера Костов и вицепремиера Бакърджиев. Поводът беше едно протестно писмо, което бяхме написали трима от районните кметове в Пловдив до Иван Костов срещу Спас Гърневски - тогава кмет на Общината. Иван Костов веднага събра всички районни кметове да "затяга гайките". Два часа стоях в залата на Министерския съвет и слушах удивителни работи от устата на "антикомунист № 1" и заместника му Бакърджиев. Но това заслужава отделно писание. Върнах се като болен в Пловдив.  Приятелите във ВМРО не можеха да ме познаят. Аз им казах само, че съм ужасен от това, което ни готви режимът на Иван Костов.  България бавно си отива при такова диктаторско управление, каквото вече беше почти направено и ако Костов повтори мандата си и доизгради необолшевишкия си режим, народът ни ще загине. Тогава се затворих в няколко поредни съботни и неделни дни в кметския си кабинет и написах "Трактат за българското управление" в което разобличих режима на Костов и го качих в интернет през август 1998 г. А тогава бях кмет на район "Южен" в Пловдив избран от ВМРО в коалицията със СДС. Започнах  битката с костовисткия "путинизъм", не само с перото, но и с меча. Оглавих "анти-костов" вълната. Поведох дясната националистическа и антикомунистическа организация ВМРО в Пловдив, чийто председател на регионалния комитет бях, в неравностойна битка през 1999 г. на местните избори. Въпреки, че върху нас се стовари цялата мощ на държавата ние пробихме двупартийния модел СДС - БСП в Пловдив и вкарахме шест съветника в Общинския съвет. Станахме третата политическа сила в града.  През 2003 г. ВМРО вече без мен (защото се преместих в София) отново вкара съветници и Славчо Атанасов стана кмет на район Тракия. А през 2007 г. той спечели кметската надпревара и беше избран с 56% на първи тур за кмет на града. Тоест ВМРО нанесе първият удар по костовисткия режим след което Царят с НДСВ през 2001 г. го довърши със замах. Така че, никога не ме е било страх от този зъл корумпиран диктатор. 
От 2001 г. се случи така, че се преместих да живея в Драгалевци. За щастие на два километра по-нагоре и по-нависоко от Иван Костов в посока към Бояна. Десет години живях там и нито един път не го видях в квартала, нито в Църквата, нито в Драгалевския манастир, нито в магазините, нито в заведенията. Не видях един човек там, който да го обича и уважава. Да, признаваха, че оправил училището и отчасти пътя през мандата си на премиер, но само това. Един единствен път жена ми го беше видяла спрял с депутатската си служебна кола до един магазин за дървени изделия на долното площадче на квартала. Според нея, защото бил приятел със собственика. Веднага хукнах натам за да го видя в очите този "антикомунист", но той вече се беше прибрал в дома си. Ако го бях заварил, щях да си поприказвам с него. И ако не ми отговореше на някои въпроси щях да му забия един в черната физиономия право в устата с виолетовите му венци. Въпреки охраната му. Имам опит с такива като него в казармата. Бях младши сержант в "же-пе войски" и командвах точно същите такива тъмни субекти с черна кожа и виолетови  венци. Но никой от моите войници не стана премиер. Работят си в "чистотата" или лежат по затворите за кокошкарски кражби и до ден днешен. 
С една дума Костов живееше като затворник в къщата си в собствения си квартал. Даже от време на време го съжалявах. 
  
(следва откъс от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната")
  

"Третият път"

През 2005 г при извънредните кметски избори бях заместник-председател на Секционна Избирателна Комисия в 36-то училище "Максим Горки" в София. Председател беше един много културен и ерудиран доктор от Военна медицинска академия  от "Атака". Оказа, се че и той бил в политиката, даже един мандат е бил депутат от друга партия.  Беше посещавал Индия и дори ходил при Сатия Сай Баба. Даже той му материализирал от въздуха един зрял банан. Обикновено той материализираше часовници "Ролекс" и ги подаряваше на гостите си, но в случая беше направил по-трудното - реален плод. Доктора го опитал, истински бил, дори си взел обелките за спомен. Опитал се да анализира чудото, но нямаше логично обяснение. 
Разговорихме се за национализма и дясното. Стана дума разбира се и за Иван Костов. Питах го вярно ли е, че е бил болен от левкемия и е щял да умре както пишеха във вестниците през 1998-99 г. И че точно във ВМА са го излекували. Той ми отговори: "Това не се лекува. Да, беше си отишъл. На смъртно легло и положението му беше неспасяемо. Медицината не може да помогне в неговия случай."
- Добре, а как тогава оцеля и продължи да убива българския народ в услуга на комунистите?
- Имаше една много известна и успешна екстрасенска и  лечителка. Отиде при нея. Тя го спаси. Той й даде 15 000 долара за благодарност.
- Вие познавате ли я?
- Да, аз редовно пращах при нея неизлечимо болни, на които медицината не може да помогне. Някои от тях тя връщаше от оня свят. Даровита жена. Но тогава и се скарах. Казах й, че е спасила един демон, който съсипа българския народ и тя носи вината за това споделена с него. (за първи път чух това определение за Иван Костов от този лекар и старателно го запомних.) Че е променила съдбата на България към лошо. Че е предизвикала гнева на висшите сили.
- А тя?
- Тя не разбираше какво е направила. Беше аполитична. Но после знаеш ли какво стана? Дъщеря й загина при особено трагични обстоятелства. И тя не можа да я спаси.
- От какво загина?
- От левкемия. Върна й се злото, което причини на българския народ. Поврага й 15-те хиляди долара. Струват ли колкото живота на дъщеря й? Направеното зло се връща като бумеранг към създателя му.
Замислих се. (Баща ми ми беше разказвал една подобна случка. В началото на демокрацията през 90-те години политически активисти от СДС и от БСП главно пенсионери се събираха в градската градина на пейките около фонтана на Арнолдо Цоки (който впрочем плаче за  реставрация) и водеха люти политически спорове. И един ден баща ми там присъства на следния дебат. Един свещеник  се хвалел на седесарите, че навремето спасил живота на някакъв комуняга, като го укрил в олтара на църквата. Жандармеристите не влезли там, защото не предполагали такава скверност и си отишли. Баща ми му казал "Браво, осквернил си "Светая  светих" с присъствието на един безбожник и богохулник!"  Свещеникът спорел, че трябва да се помага на всяка заблудена овца от стадото. Друг един от слушателите се заинтересувал от селото в което става това и от името на спасения. Отецът му ги казал и другият задал уточняващ въпрос за биографията на комуниста. Като се убедил, че става дума за едно и също лице му казал: "Отче ти си спасил един убиец. Жандармерията го е търсила за убийство на полицай. А след 9-ти септември, тоя същия мръсник, само в моето село уби 73-ма души, включително и жени и деца. И околните села пропищяха от него. Така, че иди и се покай". Баща ми разказваше, че свещеникът се изчервил, веднага си тръгнал и повече не се явил на тези политически сбирки.)
- Добре, тя го е спасила и Бог я е наказал. А какво би станало, ако някой убиеше Иван Костов през 1998 г. примерно?
- Ти нали си православен? попита ме докторът - Не можем да вършим убийства. Кои сме ние да вземаме живот - даден от Създателя? Ами, че това нарушава Божествения план за човека и света.
- А връщането към живот на демон, съсипал страната си, не го ли нарушава?
Докторът помълча и започна да обяснява. А аз се върнах назад със седем години в 1998 - ма: "Пред вратата на залата в НДК имаше един костюмар с вид на типична горила. Толкова беше зализан и безличен в тъпия си сив костюм, че сякаш крещеше "Аз съм ченге!". Помислих, че ще претърсва влизащите. Не видях обаче рамков металотърсач монтиран на вратата. Всъщност залата беше наета, но може ли да се събира управленския елит на СДС и държавата в неохраняема зала на НДК? Забавих стъпки и се чудех дали горилата няма преносим металотърсач. (Такъв бях видял за пръв път на конгреса на ВМРО в Петрич през миналата 1997-ма година. С него ни проверяваха при влизане на вратата на читалището. Повечето делегати тогава оставихме пистолетите си в хотела, което никак не беше умно, но за щастие нямаше сакатлъци.) Може би горилата имаше такъв и щеше да проверява влизащите в залата. Преди мене влезе Евгени Бакърджиев. Не видях да го претърсват или проверяват с металотърсач, но все пак това беше вицепремиерът и членът на НИС на СДС. След него влязоха още двама непознати за мен. Охраната или някакви малоумници - активисти на синята партия? Изглеждаха толкова тъпи, че можеше да бъдат и едното и другото. Рискувах и прекрачих след тях. В най-лошия случай щеше да има следния диалог: 
- Имате ли оръжие?
- Естествено!
- Оставете го на пропуска!- Добре!" - и щях да го оставя. Можех да свърша работата и на излизане. Нали щяха да ми върнат „ютията”. Ще си я взема, след това ще седна на барчето в предверието на залата и ще го чакам да излезе.  След това ще тръгна уж за автограф. И като го доближа...

Стигнах до вратата. Попитах горилата небрежно: "Това ли е зала № 48?" - и извадих поканата.  

"Няма нужда - заповядайте"- каза зализаният. Не ми поиска нито паспорта, нито оръжието, нито поканата. Сигурно отвътре има други, които ще го свършат. 

Прекрачих смело и се озовах в просторна, но тъмна зала. Отвътре нямаше нито охрана, нито металотърсачи. Учудих се. 

Залата приличаше на правилен трапец. На наклонените му страни  бяха прозорците - доста големи витрини гледащи в посока към Софийският университет. Между тях беше малката основна стена с някакво тъпо пано. Пред нея беше разположена дълга маса покрита със син плат зад която вече заемаха места Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев, Екатерина Михайлова. В десния й край беше катедрата с микрофона. Микрофони имаше и пред Евгени Бакърджиев и до него пред празния стол на който вероятно щеше да седне „командира”. Костов не беше влязъл, одеве го бях видял да говори с областния управител на Пловдив Андон Андонов в предверието. Към голямата основа на трапеца бяха разположени осем редици столове, групирани в три блока по двадесетина стола на ред. Значи общо имаше около 500 места. В залата вече влизаха тълпи от депутати, кметове, областни управители и министри - целият син елит. Учудих се като видях бившия кмет на Кричим, който не беше от СДС. Зад него крачеше депутата Методи Андреев. Той ме видя и дойде да се ръкува с мен. "Как си кмете? Да знаеш, че ние перущенлии сме по-големи войводи от вас „Вемероистите”! Впрочем какво правиш тук като не си от нашите?"

Като се позамислих той беше прав. Отговорих му нахално: "Покани ме Иван Костов, ако искаш иди го питай защо!" В това време въпросният вече си сядаше на централното място на масата. Отляво му беше Бакърджиев, отдясно Христо Бисеров. Значи това са заместник-командирите. Поне засега.

Методи се засмя нервно и тръгна да си сяда на мястото. Явно те си имаха някакви постоянни места. Огледах се дали не съм заел нечие чуждо място. Колкото и да се озъртах не видях никой от колегите районни кметове от Пловдив - нито Хаджипетров на „Централен”, нито Коста Костов на "Север", нито Панов на „Тракия”, нито моя бивш приятел д-р Генчев на „Западен”. Или бяха закъснели, или нямаше да дойдат или просто не ги виждах в трапаната. За сметка на това четири реда пред мен на първия ред на моя блок седнаха Спас Гърневски и Андон Андонов. Гърневски беше надянал слагаческата си усмивка и гледаше предано към Костов. Оня нямаше как да не го види - кметът на Пловдив явно нарочно беше седнал на първия ред на централния блок. И аз бях тук, но чак на петия изцяло празен ред и седях в левия край. Моите мотиви естествено бяха други...."
Докторът като че ли четеше мислите ми. 
- Не може да се извършва убийство!
- Докторе, знам отлично шестата Божия  заповед, но когато Родината ти загива, може би трябва да се направят някои жертви... Включително нарушение на Божиите заповеди...
- А защо не приемеш, че това е едно изпитание...
- Отлично го знам и съм го издържал. Иван Костов е жив и здрав до ден днешен... А, можеше да не е... Не мога да кажа същото за България.... Впрочем и аз да ти разкажа нещо за Иван Костов. Нарочно говорех малко по-високо. Стаята беше празна, нямаше нито един избирател във времето между  14.00 и 16.00 часа. Исках думите ми да ги чуят представителката на  ДСБ в СИК и разбира се - двете комунистки - едната беше леля на Иво Инджев. И следващата година на президентските избори попаднахме с нея в същата секция, но тогава умният доктор вече го нямаше, а аз бях станал председател на секцията. Тъкмо бяха уволнили Иво Инджев от ченгеджийската телевизия БТВ  (впрочем, продадена от лицето Иван Костов на долнопробния постови от УБО Красимир Гергов под фасадата на поредната телевизия на Рупърт Мърдок) и си говорехме с нея. Но за това по-нататък. Да се върнем на 2005 г. 
Докторът се заинтересува. Започнах да разказвам и забелязах, че всички в секцията наостриха уши.
 - Та, стана по време на местните избори през 1999 г.  Това беше вече времето на зрелия костовизъм. - Комунистките се усмихнаха доволно. Десебарката помръкна. Продължих садистично:
- То след всеки разцвет идва и загниването и смъртта. Така беше и с развитото социалистическо общество (РСО) Учих го в университета. Имам шестици на всички идеологически дисциплини. Тоест съм добре "идеологически подкован". Комунистките, възрастни - приятни и възпитани женици, се чудеха как да реагират.
- След него дойде катастрофата и дворцовия преврат на БКП срещу Тодор Живков на 9-ти ноември 1989 г." Комунистките  посърнаха. Десебарката - една достолепна дама реститутка се обнадежди. Едната комунистка възрази: "Промяната беше на 10-ти ноември!"
Това и чаках, усмихнах се - Да Ви обясня нещо скъпи госпожи.- натъртих на "госпожи". Аз съм историк и знам какво става под повърхността и зад кулисите.  - "Превратът", натъртих на думата - беше на 9-ти ноември, но го обявиха официално на 10-ти за да не се помрачава "светлата дата" 9-ти септември. Заради девятката, но това е една дълга нумерологична тема. Най-кървавата в нашата история дата впрочем.
Забавно ми беше да им гледам израженията на лицата. Как комунисти и десебари, че и седесарката изопваха лица при всеки обрат на мисълта ми. А аз бях едва в началото на садистичния си разказ. Режех ги бавно и мъчително на малки парченца. И не им оставях никакво поле за маневриране. Само докторът се усмихваше доволен.
- Та на местните избори през 1999 г., ВМРО излезе самостоятелно против шайките на СДС и БСП едновременно. Аз водех кампанията в Пловдив, но зад мен бяха цялата организация на ВМРО, националистическите партии БНРП и БНДП, други малки десни партии и левите "Защита" и още някои други - общо 14 организации - всички срещу диктатурата на Иван Костов. И както във всяка предизборна кампания търсехме истината за враговете, за да им я плиснем в лицето и отвратим от тях избирателите им. Сега на това му казват "компромат", но аз като историк им казвам "факти"...
- В случая имахме предимството във ВМРО да има цяла секция от шестдесетина бивши военни и полицаи, уволнени и съкратени в процеса на "реформите". А с нас беше и "Защита". Та бях в едно барче с част от предизборния щаб на "защитниците". Да съгласуваме действия. След като свърши деловата част, минахме на общи теми. Използвах момента и им казах:
- Господа офицери един важен въпрос. Повечето от Вас са летци. Кой може да ми каже нещо за Вашия колега Иван Костов?
Забелязах погледи пълни с недоумение. Продължих: - Никой от Вас ли не чете вестник "Капитал"? - Поясних им - Знаете ли, че премиерът, другарят Иван Костов е бил в школата за селскостопански авиатори в Кременчуг  -  Украйна в братския СССР?
- О, така ли неговата мама - изригна един бивш пилот - полковник от запаса.- Ние военните пилоти си давахме живота за армията и Родината и умирахме по на 40 години при катастрофи и разни аварии... А той, връзкарчето с партийни протекции в школата за селскостопански авиатори... - Изумлението му беше истинско. В Пловдив живеех до един военен квартал. Имаше няколко блока с офицери, един от тях само с авиатори. Там действително имаше  непрекъснато некролози на капитани, майори, полковници и дори генерали от авиацията по на 30 - 40 години. Бързо получаваха чинове и бързо ги погребваха. С "передовая"-та съветска авиационна техника. Наистина "летящи ковчези" имаше в тогавашната армия.   
- И какво г-н полковник - подтикнах го да разкаже.
- Знаеш ли, всички партикоси се бореха за селскостопанската авиация. Първо не си под пагон, второ си с безопасен самолет и  да аварира във въздуха, може да кацне лесно с планиране, трето - заплатата същата, че и по-висока и ред други предимства. А ние не си знаехме времето и семействата.  И ни скъсваха от учения и полети, а докато завършим пилотското - ставахме луди. А връзкарите се бутаха в Кременчуг. Само, че знаеш ли какво, там за да те приемат, се изискваше препоръка от Окръжния комитет на партията.
- Е  да, как няма да получи такава Иван Костов, нали майка му е била дъщеря на АБПФК - "ятак" на пиринския "партизански" отряд.  За да ги подразня, продължих с разясненията. 
- И, господа офицери, знаете моите десни убеждения - това "партизаните" и "ятаците" - признайте си, бяха съветски агенти и шпиони, вдигнали оръжие против Отечеството си. И, не разбирам какво имате против другаря - премиер Костов, че той е Ваш човек и работи за Вас комунягите... - пренавих пружината. Офицерите, макар и до един бивши комунисти, бяха честни и свястни хора. Изхвърлени от армията и полицията след "реформите", си бяха останали патриоти, макар и с ляв и просъветски уклон. Но любовта им към България ги доведе в "Защита" и после естествено в съюз с ВМРО. Това не пречеше да се шегуваме и да си правим груби политически закачки. Както и този път. Повечето от тях разбираха, че се шегувам и ги дразня нарочно, някои усещаха инстинктивно и истинността на думите ми, а други  скрито се дразнеха вътрешно. Но не го показваха. Един бивш полицай обаче вметна: 
- Абе, той май не е бил точно авиатор в Кременчуг. Едни години му се губят в Киев ли, в Москва ли.  А там имаше едни други по-специални школи.
Това ми и трябваше. И аз го знаех от едно друго място. Натиснах грубо с лоста.
- Какви точно школи г-н майор от ІІ-ро главно? Стрелях напосоки, но улучих. 
- Не бях от ІІ - ро главно, а от ІІІ -то, а то не беше главно. Беше си управление.
Показах се вещ по въпроса. - Имаш предвид военното контраразузнаване - ВКР, нали господин майор? А то верно си беше ІІІ-то управление на ДС? Както и ГлПУНА (Главно Политическо Управление на Народната Армия) - политотдела в който бяха ЗКПЧ-тата на армията се оказа отдел на ЦК на БКП? Нали!
- Браво бе момче, ти много знаеш!
- Нали съм историк. И ние десните поназнайваме това-онова за Вас комунистите. И в София като студент бях приятел с един колега, чийто баща беше генерал и работеше в отдел "Социална и национална сигурност" на ЦК на БКП.  Не шефа на отдела - генерал Велко Палин, друг беше, но няма значение, все едно няма да Ви го кажа. Така, че дай да си говорим като "комунист на комунист"...
- Знаехме си, че си наше момче - върна ми го тъпкано един капитан, който беше ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) преди да го уволнят през 1990 г. Беше отказал да напусне БКП, тоест да се деполитизира. - Затова сме заедно в битката срещу Иван Костов. 
Аз не му останах длъжен. -  Не г-н капитан, заедно сме в битката срещу Вашия човек - подставения комунист Иван Костов, не за друго, а защото обичаме България. По-своему, но я обичаме. Аз като десен, Вие като леви, но Родината ни обединява. Дочух одобрителни възгласи.

(следва)

"Кой е Мартин Заимов"

Досиетата на прехода

Кой е Мартин Заимов?

Официалната му биография

"Аз съм роден на 16 април 1962 година в Женева.
Завършил съм електроника в Техническия университет в София през 1985 година.
Имам магистърска степен по икономика в „Лондон Скул ъф икономикс” и сертификат по икономика от Колежа „Бъркбек”, Великобритания.
Специализирал съм глобални финансови кризи в Харвард и стратегическо използване на информационни технологии в Станфорд.
1997- 2003 г. – подуправител на БНБ и ръководя Валутния борд на България. Имам голям личен принос за финансовата стабилизация на страната, след криза в края на 1996 и началото на 1997г.
Бил съм заместник министър на търговията в служебното правителство на Стефан Софиянски.

Бил съм председател на Управителния съвет на Пощенска банка.
Понастоящем съм член на Борда на директорите на Сосиете Женерал-Експрес банк.
Работил съм в международната търговска компания „Луи Драйфус” и съм основател на българското й представителство.
Член съм на Управителния съвет на Института за пазарна икономика, на Американския университет в Благоевград, на Фондация „Пайдея”.
Владея английски, френски и руски езици, и малко гръцки.
Имам дъщеря и син и двама доведени синове."

Няколко уточняващи въпроса към него за семейството му които да хвърлят светлина върху постната му биография:

1. Защо в дома си до 1989 г. държаха портрет на дядо му - националният предател и държавен изменник генерал Владимир Заимов, разстрелян за антибългарска дейност и шпионаж в полза на СССР, чийто бюст и досега стои в сградата на КГБ? При това портрет фалшификат - на Заимов в съветска униформа каквато никога не е носил - явен фотомонтаж. Тогава до 1989 г. се гордееха с този фалшив портрет, а сега той се отрече от него?
2. Ползваха ли привилегиите на АБПФК (активни борци срещу фашизма и капитализма). Носеха ли им специална храна от столовете на ЦК на БКП и спецмагазините на номенклатурата, ходеха ли на почивка в санаториумите и почивните бази и резиденции на ЦК на БКП и УБО? Пътуваха ли в чужбина на екскурзии и командировки с парите на поробените българи работещи за партията и живеещи като скотове?
3. Как точно влезе другарят Мартин Заимов да учи "Електронна техника" във ВМЕИ "В.И. Ленин" - сега Технически университет? Издържа редовни изпити наравно с хиляди други млади хора или с привилегии да влезе без изпит като внук и син на АБПФК и с дядо "Герой на Съветския съюз"?
4. Завърши ли в крайна сметка ВМЕИ "Ленин" и би ли си показал дипломата!
5. Майка му със звучното "българско име" "Клавдия" Заимова как точно отиде на дипломатическа работа в представителството на ООН в Женева, като агент на Първо главно на ДС или агент на КГБ или на ГРУ? Ще посмее ли другарят Заимов с молба да комисията по досиетата да изиска от тях досието на майка си и да го публикува в Интернет? Току-виж се оказало, че тя не е ничий агент, просто е била много компетентна професионалистка и затова са я пратили в Женева като дипломат. Това само ще му донесе бонус.
6. Познава ли другарят Заимов от ВМЕИ "Ленин" другаря Иван Костов - тогава асистент по политикономия? И защо другарят Иван Костов като лансираше другаря Заимов в СДС и после в БНБ криеше произхода му?
7. И как точно пуснаха другаря Заимов през 1988 г. да учи в Лондон и да получава магистърска степен по макроикономика от “Лондон скул ъф икономикс”. И да работи във френските фирми "Бис" и "Луи Драйфус"?
8. Посещавал ли е психиатричен кабинет, кога и защо?
9. Защо Мартин и брат му са били освободени от военна служба и не са служили в родната казарма?
10. Той и брат му занимавали ли са се с незаконен обмен на валута преди 10 ноември?
11. Измамил ли е втория си баща архитект Михаил Соколовски с имот в Созопол за благодарност за това, че е отгледал него и брат му?
12. А всъщност втория му баща Соколовски беше ли придворен архитект на другаря Живков?
13. Защо Мартин носи фамилията на майка си, а не на истинския си баща си Голдсмит?
14. Кой и по какъв начин насочи Мартин като млад специалист по електроника в отдел протокол на БОК при другаря Иван Славков?
15. Кога и защо майка му е призната за АБПФК?
16. Как майка му уж бяга в Швейцария, а брат й военното аташе и агент на ІІІ главно в Италия (о.з. генерал Стоян Заимов) си остава на поста дълги години, а тя когато се връща в България даже не е арестувана и не лежи в затвор като "политически беглец от социалистическата Родина"?
17. Французойката с която е живял без брак и имат две деца, племенница на Жорж Марше - генералния секретар на Френската комунистическа партия ли беше?
18. Кога точно се осъзна, че всъщност е антикомунист?

Гафовете на Мартин Заимов

Мартин Заимов отрече българския език:

"Извинявам се, че заговорих на английски, но БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК НЕ Е ПРИГОДЕН ДА СЕ ГОВОРИ ЗА ПАЗАРНОТО СТОПАНСТВО." ...... На журналистически въпрос не смята ли, че е обидил българския език, Mr Zaimov заяви:"Ваше право е да мислите така. А мое право е да мисля това, което казах. Ами ето вижте - на английски например няма как да се каже стопански ръководител!"

А по телевизията си призна, че е пушил и марихуана....

Изобщо хубав човек....

А ето е какво пишат съветските другари за "героя на Съветския съюз" генерал Владимир Заимов

Заимов Владимир Стоянов8.12.1888 - 1. 6.1942Герой Советского Союза

Даты указов 30.05.1972

В 1934 году Заимов возглавлял Военную лигу. В 1935 году назначен инспектором артиллерии, но за республиканские взгляды и как сторонник дружбы с СССР в конце 1935 года в чине генерал-майора артиллерии уволен в запас и подвергнут тюремному заключению. Но в феврале 1936 года в связи с протестами широких слоев населения был освобождён.

После освобождения из тюрьмы отставной генерал полностью посвящает себя политической и общественной деятельности. С 1939 года он активно включается в антифашистскую борьбу, и в условиях подполья тесно сотрудничает с Болгарской Коммунистической партией, выполняя её поручения. В январе того же года генерал Владимир Заимов становится советским разведчиком-нелегалом, будучи привлечённым к сотрудничеству военным атташе СССР в Болгарии А.И. Бенедиктовым.

Заимовым создаётся сильная разведывательная группа, у которой были налажены контакты с организациями в городе Варне (Болгария), в Румынии, Чехословакии. Источниками информации для Заимова являлись также зубной врач Геринга болгарин Магарлиев, командир берлинского полка штурмовиков, доктор Кноте из ведомства Геббельса.

В результате провала, связанной с Заимовым разведгруппы Фомферры и Шварца в Словакии, генерал-разведчик был арестован 23 марта 1942 года, и после зверских пыток по приговору полевого военного суда расстрелян 1 июня 1942 года в тире софийского гарнизона.

В 1944 году Владимир Заимов посмертно произведен в чин генерал-полковника. Останки славного сына болгарского народа торжественно перевезены из столицы Болгарии Софии в город Плевен, где захоронены рядом с могилой его отца.

Указом Президиума Верховного Совета от 30 мая 1972 года года, за мужество и героизм, проявленные в борьбе с фашизмом в годы 2-й мировой войны, генерал-полковнику болгарской армии, гражданину Болгарии Заимову Владимиру Стоянову посмертно присвоено звание Героя Советского Союза.

Награждён орденами Народной Республики Болгария, советскими орденами Ленина (1972 год) и Красного Знамени (1966 год).

Именем генерала 3аимова названы улицы и бульвары в городах Болгарии. В городе Плевен открыт музей Стояна и Владимира Займовых.

По материалам Главного разведывательного управления:

«За время работы организации Заимова (1939-1942), от неё систематически поступала военная и военно-политическая информация по Болгарии, Германии, Турции, Греции и другим странам. После вступления немецких частей на территорию Болгарии Заимов предоставил информацию об их численности и вооружении.

В июле 1941 года Заимов передал информацию, получившую высокую оценку Центра, о политике болгарского правительства по отношению к СССР и другим странам. После нападения Германии на Советский Союз он давал сведения о продвижении и нумерации румынских и венгерских частей, отправляющихся на Восточный фронт...

Заимов - крупный нелегальный разведчик, серьёзный, рассудительный и правдивый... Его работа высоко ценится советским командованием».

Из книги О.А. Горчакова «Ян Берзин - командарм ГРУ». - С-Пб.: «Нева», 2004.

***************************

мнения от форумите на блога на Мартин Заимов

"Кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София, издигната от СДС и ДСБ втрещи и сини, и червени. Сините - защото фамилията Заимов е достатъчно показателна, за да не могат да го припознаят като десен кандидат. Червените - за да не се разцепят гласовете им между Бригадир Аспарухов и внука на генерала, когото БКП величаеше след 9-и септември.
Абсолютно невъзможно е електоратът да приеме Мартин Заимов за десен кандидат, при положение, че майка му - Клавдия Заимова е активен борец! - разсъждаваха БСП-членове и даваха за пример думите на Мартинчо от пресконференцията, където той заяви в прав текст: "Нямам роля да сплотявам десните партии".
Кой е Мартин Заимов, пита се електоратът. Приятел на Сергей Станишев от детинство. Юпи, което поддържа подозрително близки отношения с царския син Кирил.

Протеже на Иван Костов, посветено в задкулисните му сделки. Човек на Джордж Сорос, чиято протекция лежи в основата на кариерата му като банкер. Син на банкера Майкъл Голдсмит, който претендира за наследството му, но не носи фамилията му.
Името на Мартин Заимов се появи в печата през лятото на 1997 г. Оттогава датира и биографичната му справка. В нея вярно със сигурност е едно - че е роден на 16 април 1962 г. в Женева (Швейцария) от баща - Майкъл Голдсмит и майка - Клавдия Заимова. Оттам нататък следва приказката. За детето родено в Швейцария от майката емигрантка. То се пръкнало в царството на банките и този факт логично предопределил съдбата му на банкер. Щом си орисан за дадена професия, защо ти е да учиш досадни науки като финанси и банково дело? За да бъде назначен за управител на Българската народна банка, било достатъчно месторождението му и надеждният емигрантски произход, написаха два вестника с дясна ориентация. Предвидливата му майка хвърлила Мартиновото пъпче в първата изпречила й се женевска банка
и се е завърнала в България, за да направи от първородния си син български патриот. Но над България тегнел комунистически гнет и фамилия като Голдсмит не обещавала добро бъдеще за един патриот. Ето защо хитроумната му родителка решила да вкара в обръщение удобната фамилия на дядото - героят на Съветския съюз, шпионинът на ГПУ- Владимир Заимов. Не мислете, че с това бащиното име било елиминирано. То влиза в сила и употреба на запад от българската граница, където и хабер нямат за величието на Заимовия род, чието значение в новата история на България е не само спорно, но и с превес на негативните оценки.
Достойно за възхищение обаче е родовото умение за превъплъщаване и приспособяване. Трябва ли да припомняме как Стоян Заимов обира затворническата каса в Диарбекир и бяга от затвора, след което изпраща окуражаващи писма до ограбените си събратя? Или да обсъждаме въпроса - платен агент на ГПУ ли е бил неговият син, царски генерал, проявил изключителна нелоялност към Борис III. Факт е, че майка на Мартин - Клавдия Заимова слага край на социалистическата сиромашия като забягва в Италия. По една случайност точно тогава брат й Стоян работи там като... военно аташе. В Италия будната Клавдия не се задържа задълго. Заминава за Швейцария да следва социология. Там сключва брак с журналиста-разведчик Майкъл Голдсмит. Кой би допуснал в ония времена сестрата на военното аташе да емигрира и това да не се отрази пагубно на кариерата му? Ако не и на живота му. Каква е тази емиграция без никакви последствия при завръщането? Всички тези въпроси остават без отговор.
Не е ясно също така как Клавдия се завръща безметежно в България и се ползва от всички екстри на социализма - обслужване от правителствения хотел "Рила", чийто прословут пикап разнася евтина и висококачествена храна по домовете на фаворитите, лечение в правителствена болница, командировки в чужбина, контрактации от министерства за "изследователска дейност", свързана с подвига на ген. Заимов и прочие. Синовете, които вече са двама, учат в руско училище. Но не в обикновено, а в специално, където учат и децата на съветските дипломати. От тогава датира и близкото приятелство на Мартинчо със Сергей Станишев. Тъкмо от тях зависи тогавашна България, както днешната - от дипломатите на САЩ. В училището се установяват свойски контакти на родителските срещи. И емигрантката Клавдия един ден осъмва като носителка на гръмкото звание "активен борец срещу фашизма". Така изведнъж, през 1988 г. се оказва, че най-малкият антифашист не се казва Митко Палаузов, а Клавдия Заимова.

Идва 10 ноември. Новата дата на свободата внася дискомфорт в душата на боркинята срещу фашизма и капитализма, дъщерята на героя на Съветския съюз и лауреатка на народна пенсия. За да встъпи в крак с новото време, тя атакува новопоявилия се опозиционен печат с нови версии за подвига на генерал Заимов. Внезапно се оказва, че той не е имал нищо общо с ГПУ и Съветския съюз, ами е бил голям български патриот, който имал вземане-даване с германското разузнаване. В."Стандарт" в специална поредица отпечатва тези нови, нестандартни и дори сюрреалистични версии. Не щеш ли, в този момент, подобно на Радецки - с гръм се намесва братът Стоян Заимов - генерал от военното контраразузнаване. И започва една махленска разправия по вестниците. Той настоява, че сестричката му сменя имиджа на покойния им баща, за да осигури подходящ за новото време социален статус на синовете си Мартин и Михаил. По същото време бъдещият шеф на валутния борд и настоящ претендент за кметското кресло в София се шляе в чужбина, където е успял да духне още през 1988 г. И то по един твърде скандален начин. Завършилият електронно инженерство Мартин не отива да работи по специалността си, а постъпва в службата Протокол на Българския олимпийски комитет. Работата не изисква напрегнат умствен труд, заплащането е добро, командировките извън граница - чести. При едно такова пътуване членът на българската делегация Мартин Заимов не се завръща. Патриотът се хвърля в обятията или по-скоро увисва на врата на баща си Голдсмит. Родителят му го изпраща да си доучва в разни колежи, понеже електронното инженерство е перспективна професия за всеки друг по света, но не и за един Заимов. Впрочем обществеността бива съзнателно държана в неведение за битността му на момче за всичко в свитата на Иван Славков-Батето, чието бохемско великодушие е осигурявало препитание за серия мартинчовци. Неизвестно е на гражданството също така, че братята Заимови не са отбили военната си служба. Освободили са ги. По какви причини, не е ясно. Сигурно са счели, че дядо им генерал е отслужил и за тях. Защото нямат вид на телесно болни, а за умствената пълноценност войската не придиря.
На въпрос дали очаква компромати на пресконференцията си в неделя Мартин Заимов отговори, че не разбира от компромати. Това е шоуто - ще се забавляваме, лаконичен беше кандидатът на СДС и ДСБ."

Представяте майка си като невъзвращенка, която Ви е родила случайно в Женева. Как тогава в социалистическа България Вашият чичо запазва позициите си на вечно военно аташе и най-вече как така майка ви се връща внезапно в родината си и, вместо да бъде тикната в затвора, каквото би се случило с всеки друг на нейно място, бива обгрижвана от УБО?
- вярно ли е, че майка Ви е призната за активен борец против фашизма и капитализма, кога и благодарение на какви нейни заслуги?
- кога конкретно преди 10.11. и пред какви личности или ниституции майка Ви се е опитвала да очисти според вас неправилно опетненото име на дядо Ви? защо според вас свободните медии не са проявили интерес към нейния казус?
- кой и по какъв начин ви насочи като млад специалист по електроника в отдел протокол на БОК?

Кремона

***************************

Господин Заимов,
Прекалено сте се възползвали от комунизма и конспирацията, за да може да Ви повярват истински демократи.
Ще добавя някои щрихи към семейните Ви истории.
Моята баба беше швейцарка, и тя от Женева, но се омъжила за българин и го последвала в неговата родина. Останала вдовица с две деца, тя си изкарвала трудно прехраната след идването на комунистите на власт. Създали издателство, но другарите им иззели всичко с насочен пистолет. След това тя давала уроци по френски.
Вашата баба се свързала с нея и моята започна да ходи в дома й да й преподава френски (периода 1962-65 г.). Та за дома на старата госпожа Заимова - на улица Цанко Церковски - между Милин камък и площад Журналист (тогава Йорданка Николова) има красива къща на два етажа и половина. Харесали я другарите и я предоставили на вдовицата на генерал Заимов. Баба ми понякога ме вземаше със себе си, когато нямаше на кого да ме остави, и аз слушах разговорите: та тя пита Вашата баба какво е станало със старите собственици, а тя отговаря: свират се на тавана като мишки, изглеждат недоволни, а не се представят, че можеха да ги правят на лагер или да ги изселят! Колко е била права!
Та за големи заслуги към комунистите Вашето семейство се е сдобило без никакви усилия с чудесна къща.
Ние, макар бедни и сочени като врагове, защото майка ми беше дъщеря на швейцарка, а баща ми - син на убит от коменистите по девети “враг”, имахме хубави мебели, докарани от Швейцария в началото на ХХ век.
И Вашата баба реши да се представи като изискана европейка, която знае френски и има хубави мебели пред английския си зет, който щеше да дойде на гости с дъщерята и внука или внуците. Помоли баба ми да й услужи с швейцарските мебели (резбована дъбова маса и 6 стола), а после тя щяла да помогне за работа на баща ми (той не можеше да си намери работа в София поради “вражеския” си произход).
Баба ми се хвана на въдицата, както удавник се хваща за сламка. Дадохме й гарнитурата, тя се представи пред англичанина, с мебелите - да, с френския - не, никога не можа да се отърси от дървеното си произношение, нито да говори без българизми и свободно. Дойде време да си приберем мебелите. Започна да си прави оглушки. Най-сетне, след месеци разправии майка ми и баща ми успяха да ги вземат и какво видяха: столовете се люлееха, а резбованите орнаменти на масата на две от страните бяха отрязани. Разбира се, обещанията за помощ на баща ми се оказаха празни приказки. Той се принуди да отиде в провинцията, за да оцеляваме някак.
Ние с Вас сме от едно поколение, аз съм малко по-голяма от Вас, но комунистите са били щедри и ласкави към Вас, а аз дълги години не можех да работя по специалността си (като студентка бях един от отличниците на випуска и владея три чужди езика).
Когато пък дойде Костов на власт, с баща ми, като активист от съюза на репресираните, успяхме да получим среща с него и му разказахме неволите си, на което той отговори, че репресираните не са му приоритет!!!
Друг щрих: живеех с децата си в район Средец като общински наемател и по закон имахме право да купим жилището, което обитавахме. Лошото беше, че мястото се оказа твърде апетитно за разни лъвове новобогаташи. Разкараха ни от администрацията на СДС!
Помислете по тези въпроси, ако въобще четете тези бележки и си отговорете на въпроса: какъв сте: фурнаджийска лопата, комунист или демократ?
Баба ми швейцарката казваше: много е тъжно да се живее в България. Колко беше права.

Жени Михайлова 

***************************

Мартине, ти не си виновен! Виновен е дядо ти, майка ти, която те е възпитала в комунистически дух и разбира се Иван Костов, който за пореден път се изгаври с честните антикомунисти. Но ако през 1990 г. не си бил седесар значи си нямал сърце. Ако обаче през 2007 г. си десебар, значи нямаш ум. При теб май и двете липсват, но това е семейна обремененост. Аз лично няма да гласувам за теб!

Сашо

 ***************************

Кандидат-кметът бил женен за племенницата на Жорж Марше

Кандидат-кметът на десницата Мартин Заимов навремето имал интимна афера с девойка, която си падала и по сегашния премиер Сергей Станишев! За това си припомнят общи приятели на двамата знатни българи. Както е известно, внукът на генерал Заимов и наследникът на секретаря на ЦК Димитър Станишев се познават от деца. Навремето са почивали заедно в партийни резиденции по морето. В наши дни пък Станишев е първи приятел с брата на Мартин - архитекта Мишо, и често гостува в личната му вила в Созопол.

Според запознати гореспоменатата интимна афера се разиграла в края на ученическите години на Заимов и Станишев. Въпросната девойка на име Катя била дъщеря на научни работници. Тя първоначално си паднала по Мартин, но после го зарязала заради по-перспективния и напорист Сергей.

“Сергей си беше и си остава сваляч от класа, въпреки че не му личи. С жените няма равен”, твърдят запознати с нрава на министър-председателя. Станишев и Катя обаче изкарали твърде кратко - едва 7 месеца, и се разделили.

Въпреки че за кратко смразили отношенията си покрай фаталната дама, Мартин и Сергей запазили близки контакти през времето. По-късно пък Заимов (бивш шеф на Валутния борд) сключил брак с племенницата на генералния секретар на френската компартия Жорж Марше”
Как бихте коментирали тези писания в частта им за връзките Ви с др. Станишев и Френската компартия?

С уважение,
Стефан Стефанов

А за издигането на Мартин Заимов за кандидат за кмет на "десните" другарят Иван Костов ще получи орден "Стара планина" от другаря Първанов, по предложение на другаря Станишев. Защото вече няма Ленински премии...