Важни писания

Показват се публикациите с етикет малоумници. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет малоумници. Показване на всички публикации

събота, 15 юни 2013 г.

Нов Каймакамин на Филибели Румели вилает назначи Високата порта...

Пловдивчани, идете си купете фесове и чалми, за да посрещнете в понеделник новия си Каймакамин на Румелийския вилает с дълбоки теманета. Отсега тренирайте чупки в кръста и да не забравите ибриците... И му кажете: "Хош гелдин Каймакам ага!". А той да Ви отговори: "Хош булдук, филибели рая..." Ако не разбирате има речници по турски... Купете си ги ще Ви потрябват.... А, току-що ми пишат, че в пловдивските аптеки свършил вазелинът....

А ние в София се показахме вчера българи и съборихме депесарската мутра
Победихме! Браво софиянци, показахме се българи! Да видим пловдивчани.... "ДЕЛЯН ПЕЕВСКИ СЕ ОТТЕГЛЯ" http://t.co/yzamKKza5a
 
 Това е София на 14 юни 2013 г - петък. Само за илюстрация....

 
 

четвъртък, 13 юни 2013 г.

10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

Баща ми Иван Илиев Долев на младини през 40 -те години беше легионер и се издигна до длъжността Окръжен водач на Съюза на Българските Национални Легиони за Пловдив. За свой заместник той избра Георги Андонов (баща на бившия Пловдивски областен управител Андон Андонов 1997-2001. Когато по-късно баща ми отиде да учи в школата за запасни офицери в Банкя, Жоро Андонов го замести на поста окръжен водач). Като завършва школата е произведен в офицерски чин и с взвода си е командирован в освободителния корпус в Егейска Македония. Там частта му е пратена да защитава от евентуален морски десант на англичаните крайбрежието на полуостров Халкидики, между втория и третия полуострови. След деветосептемврийския преврат частта му е изтеглена в София.
В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.)

След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив.

Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева.

Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962 г. в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока.
На 10 юни 1977 г. рано сутринта в новия ни току-що построен апартамент нахлуха десетина служители на Държавна сигурност с двама свидетели (така наречените поемни лица - обикновено ОФ или БКП активисти.) Арестуваха баща ми, а те извършиха обиск в жилището. Взеха някои негови писания и колкото и да е смешно екземпляр на чешкия вестник “Литерарние листи” от 1968 г. в който бяха публикувани прословутите “2 000 думи”. Тогава бях петнадесетгодишен хлапак, но ми направи впечатление, че ченгетата не знаеха какво точно търсят. Имаха надлежна прокурорска заповед за ареста и обиск, но видимо търсеха каквото и да е за да се захванат за нещо. Даже един от тях намери моята колекция от стари ордени, пагони и кокарди от царската армия, някои от които бяха от личната униформа на баща ми и зарадван извика началника. “Другарю полковник - вижте царски ордени - пазят се, съхраняват се.” Аз се изхилих по тинейджърски гадно и казах “Ордени, медали - безобидни неща! Не са пушки и пистолети.”

Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях.

Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другият глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент.

След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни.
В старата ни къща нямаше почти нищо. Те обаче забелязаха капака за избата и се зарадваха. Попитаха дали има нещо вътре. Аз садистично им обясних, че там само баща ми е влизал и не знам. Това ги зарадва и единия вдигна капака, а другия се опита с красивия си костюм и вратовръзка да се спусне по прашасалата и покрита с паяжини стълба. Нямаше ток и той направя няколко неуверени крачки в тъмното. За мое най-голямо съжаление се усети и се върна разочарован. В избата от години имаше спукана водопроводна тръба и подът беше само кал и вода. Представях си как ченгето стъпва с лъскавите си обувки и ... (го поглъща блатото с бълбукане. Той крещи, другия го хваща за ръката да го изтегли и онзи го повлича. Двамата потъват задружно, над главите им се затваря тинята, а аз с чувство на добре свършена работа затварям капака на избата и потривам ръце. Това беше от един английски филм) ... изругава, за окаляната си обувка и се дръпна рязко нагоре. (това беше реалността). Върнахме се в апартамента, те направиха опис на иззетите вещи, майка ми се подписа и те си тръгнаха.
Тогава разбрах две неща. Първо, че властта те набеждава за виновен и те арестува, а след това търси какво си направил и с какво точно да го докаже. Второто, което разбрах бе, че в прословутата Държавна сигурност работят пълни леваци. Като им гледах нескопосаните въпроси и методи на търсене ги съжалих. При едно от свижданията с баща ми в ареста на следствената служба на ул. “Развигор” N: 1 в София той успя да каже на майка ми (нямаха ли телевизионни камери и записващи устройства в стаята за свиждания?) къде е скрил “опасните” си ръкописи. При обиска не ги бяха намерили. В направения от него дрешник в моята стая в един от шкафовете се вдигаше подовата дъска 50х50 см и под нея в 6 зелени пластмасови водопроводни тръби бяха навити листове хартия. При пръв поглед в недовършения дрешник личеше, че всички подови дъски се вдигат, тъй като дори не бяха заковани. Нещо повече - бяха с различен цвят и размери и не пасваха. Поне на филмите царската жандармерия и полиция първо търсеха под подовете. Както и да е, с майка ми изгорихме ръкописите в които баща ми пишеше за принципите на демократичното управление и охулваше комунистическия тоталитаризъм. Сега вече не можеха да докажат, че е враг на системата. Това обаче не им и трябваше. Те си го знаеха и не се стремяха да доказват. Тогава в България се наказваше, не защото правиш нещо против комунизма, а защото си си го помислил. (На запад върху този аспект на тоталитаризма беше обърнала внимание Хана Арендт, но гражданите на Западните страни не можеха да го осмислят.)
Няколко дена преди ареста баща ми беше разказал на майка ми един сън. “Звъни се на звънеца в новия апартамент. Той става, отива до входната врата и поглежда през шпионката. Вижда група хора с тъмни дрехи. Отваря вратата и един от тях с пистолет го прострелва в крака.” После се събужда. Майка ми казваше, че наистина описанието на групата от съня отговаря на групата ченгета, които на 10 юни дойдоха.
А защо всъщност беше ареста, сами предположихме. Когато купихме апартамента и се нанасяхме в него, между хола и трапезарията имаше една малка преградна стеничка около метър широка. Баща ми и майка ми решиха да я премахнат за да се получи просторно помещение от двете стаи. Когато една събота с леля ми и съпруга й - художника Атанас Пацев и други приятелски семейства с майка ми отидохме за уикенда на планина, баща ми остана и сам събори стената. Когато се върнахме беше пребледнял и разстроен. Показа ни две миниатюрни микрофончета с големина около 6 см в диаметър монтирани в най-долния ред тухли, замаскирани в специално издълбани гнезда с гипс и свързани с кабели отиващи към стената. Той ги беше изскубнал. Кабелчетата бяха останали в дупката в пода от съборената стена. Баща ми нареди отгоре паркет. Значи някой е искал да ни подслушва в жилището ни цял живот, и децата ни и внуците ни също. Разпитахме братовчедка ми Виолина. Те с мъжа й бяха купили горния над нас апартамент. Бяха дали една бутилка ракия подкуп на офицера (блока се строеше от Строителни войски) и той изпрати една събота войничета да съборят същата стена в техния апартамент малко преди приемателната комисия. Подразбрахме, че циганчетата - войници са събаряли стената до половината, след това офицера ги отпратил, защото дошли едни цивилни хора, които продължили. На другия ден стената я нямало. Следователно и в други апартаменти беше възможно да има микрофони, а защо не и във всички апартаменти. Освен хора като баща ми в блока щяха да живеят и партийни секретари, учители, офицери от Строителни войски. Не беше лошо държавата да знае какво говорят и мислят всички те.

Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор.
Развинтената ми фантазия веднага си представи как в целия блок, във всички апартаменти има микрофони, които по кабелчетата отиват до пощата, откъдето стигат до милицията (нашето Трето районно управление на МВР беше на 300 метра от пощата), където в специални стая стоят хора със слушалки на главата и подслушват периодично определени апартаменти и включват магнетофоните при нещо по-интересно. А дали нямаше микрофони и в спалните? А защо това да не беше принцип при строежа на всички нови блокове? Всеки апартамент, блок, жилищен комплекс екипиран, в милицията стаи с хиляди превключватели надлежно надписани - апартамент 71 етаж VII вх. “Б” блок 126 ж.к. “Тракия”. Щрак и слушаме дали другарят Иванов не казва на гостите или жена си новия виц против другаря Живков? Ако трябва и ще го запишем на лента и утре ще му го пуснем. Може би не сега, но след година - две или десет. Ако не на него, на сина му на внуците му. Да видим дали тогава ще отричат, че са “врагове на народа” пардон на партията и държавата или лично на другаря Живков. Хубава идея.
Бедни ми Джордж Оруел в “1984” г. си го предсказал с телеекраните в жилищата, но през 1977 г. БКП и държавата нямаха тези технически средства и поставяха само микрофончета, но не и камери в апартаментите. И през 1984 г. проверих, но още нямаха пари за камери. Май си избързал с книгата си, трябваше да я наречеш “2004”, но пък комунизма рухна през 1989 г. Жалко!
Една вечер в края на юни на вратата се позвъни и един добродушен служител на ДС каза доброжелателно на майка ми, че в София ни разрешават свиждане с баща ми. Следствието вече било приключило и трябва да се разберем за адвокат за процеса. “Така, че вземете детето и идете” - завърши той.

На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена.

За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба.

После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно.
В крайна сметка откриването на микрофончетата докара на баща ми третото пребиваване в затвора от 1977 до 1980 г. Осъдиха го заедно с Васил Златаров, Стефан Вълков и Георги Гавазов, като ги обвиниха, че създали група за противодържавна агитация и пропаганда по чл. 108 и 109 от бившия Наказателен кодекс. Баща ми го включиха в групата главно заради това, че им разби подслушвателното устройство.

Третият път - ІV част


продължение от главата "Третият път ІІІ-та част"
Очаквах Костов да каже нещо друго. Например: - "Разбира се, ще заложим на млади и умни хора със съответното образование". Наивно си мислех, че съм го убедил. Уви, не, той повтори с други думи и в обратен ред, но по същество същото, че ще трябва да слушкаме  партията СДС и кмета Гърневски (а той беше маша на Иван Костов) и да  направим администрация от партийни креатури без значение на личните и професионалните им качества. Които да правят каквото им каже партията, а не закона или кмета - техния работодател, уж изпълняващ програмата си одобрена от избирателите му с бюлетините им... И накрая за капак намек: "Жална Ви майка, ако се отклоните от партийната линия". Не с тези думи разбира се, но по смисъл. 
Такива работи бях слушал навремето в Комсомола. А там бях голям активист през 1986-87 г. За това друг път. Как в разгара на перестройката през 1986 г., ние крайно десните студенти в Историческия факултет на Софийския Университет направихме преврат на една комсомолска конференция през 1986 г. и свалихме целия Факултетен Комитет на ДКМС. И седнахме на местата им на комсомолските номенклатурчици и рабфакаджии. Аз дори заех мястото на Евгения Живкова като заместник-секретар на ФК на Исторически Факултет по "Идеологическите въпроси". И как първата секретарка на университетския комитет (УК) на ДКМС Ангелина ... отиде при партийната секретарка на ИФ доц. Милияна Каймакамова и й крещя, че нямало да поеме "политическа отговорност" за такъв "вражески и антипартиен" ФК на ДКМС. В който има персони като мен - син на враг на партията (баща ми Иван Долев беше царски офицер, лежал почти 15 години в затвори и концлагери след 9-ти септември 1944 г. като легионер и антикомунист.)  И доц. Каймакамова й отговорила, че тя лично поема отговорността за този Факултетен Комитет, включително и за мен. Имаше и такива смели преподаватели. Затова я уважавам, че заложи кариерата си заради принципи, не заради мен. Слабо ме познаваше, беше ми преподавала само един семестър средновековна история на България. Имах пълно 6.00 на изпита при нея впрочем.
Та знаех за ръководната роля на партията и за партийната линия, която винаги е права, дори, когато е крива.  И при БКП и при костовото СДС. 
Е, не се бях борил за това. Не правех митинги, не бях станал партиен активист, не оглавих предизборната кампания в "Кичука" за да сменя един тоталитаризъм и номенклатурщина  със други - червените със сини. Иван Костов, като новият Тодор Живков?!! Благодаря за това, аз разбирах демокрацията и свободата по друг начин. От книгите на хора, за които Иван Костов не беше и чувал, камо ли чел. Какво да очакваме от асистент по политикономия в ВИИ "Карл Маркс" и впоследствие в ВМЕИ "В.И. Ленин"?
Реших за най-благоразумно да си замълча. Гледах го мрачно и изпитателно и повече не проговорих.След час празни приказки оперативката свърши. После си тръгнахме по районите. Реших да правя каквото трябва, пък да става каквото ще. Майната му на синия комунист Костов с неговата жена партийна секретарка Елена. Аз щях да си остана антикомунист. Пък той и СДС-то му да вървят на...
Спрях да се разхождам и погледнах празната си пластмасова чаша в която вече нямаше кафе.
- Колеги отегчих Ви. Няма повече да Ви досаждам. Отивам за кафе долу на барчето. Иска ли някой нещо?. 
Членовете на комисията като, че ли се събуждаха от тежък сън. В този момент нахлу тълпа от трима избиратели. Вече беше почти пет часът следобед. Хората се връщаха в София и идваха да гласуват. 
Да, кафето явно после. Председателят ме прикани: 
- Ела на печатите и да действаме. 
Той застана на урната, аз взех печата, колегите - на списъците и започнахме да работим за тържеството на демокрацията... Тръгна конвейерът от гласуващи избиратели...
След около два часа затворихме секцията и започнахме да броим бюлетини. Бойко Борисов биеше категорично Татяна Дончева в нашата секция, с голяма разлика - около двеста бюлетина повече. А нашият квартал беше пълен с блокове на пенсионирани военни и полицаи. Да, дясното побеждаваше и аз бях удовлетворен... Все пак беше 2005  година...

********


Наши дни. Пътувам с фирмения микробус към северните квартали на София по търговия. Стигаме до Илиянци и оттам вече се чудим накъде да тръгнем. Вдигам  мобилния и звъня на партньора: - Къде ти е склада в крайна сметка?
- След моста веднага вдясно, ще видиш един контейнер офис - бяло боядисан. Пише ми фирмата на него.
Казвам на шофьора: - Давай след моста - първия склад вдясно.
- Виждам го шефе!
Влизаме с пълна газ в заграденото пространство и спираме пред офиса. Слизам, но нещо не ми се връзва. Едни цигани вляво от сградата редят плочки. Дворът е празен и не виждам никакви дърва за огрев, а само строителен дървен материал - греди и дъски. Питам ги къде е шефа. Те казват, че го няма. Звъня му пак и той казва: 
- Вие да не сте от другия край на селото? Защото и от двете страни има мост.
Ох! Качвам се на буса отново и тръгваме обратно. От другия край на квартала пак има мост и наистина там вдясно, ама сега наше ляво има склад и пак контейнер офис.
Слизам и гледам един висок и с типична военна стойка човек. Ясно, това е шефа. Представям му се, ръкуваме се и той ме кани в офиса. Влизам и попадам в изключително прилична стая с камина, теракотен под, страхотни бюра правени от естествено дърво с криви природни форми, меки кожени дивани и нови компютри.
Идва секретарката му и ни прави кафе. Вадя договора и му го слагам на масата. Веднага се разбираме да си говорим на ти. Той се опитва наивно да ми обяснява тънкостите на бизнеса с естествени горива. Изслушвам го внимателно с ехидна усмивка и като свършва му казвам:
- Виж какво приятелю, чукаш на отворена врата. Една година бях регионален шеф на "Топливо" АД в областите Пловдив, Пазарджик и Смолян. Така, че дай да си говорим като професионалисти. Даже, като съдя по фамилията ти, родът ти е от град .... където имах склад на "Топливо"  и водих люта конкурентна битка с твоя, вероятно братовчед ......., който държеше единия от двата други склада.  И почти го бях фалирал с ниски цени.  Та да остане още само един конкурент, но и него щях да оправя....
Той се усмихва и потвърждава. Да това е бил братовчед му наистина, и му се оплаквал от мен. Казвам му: "Нищо лично, просто бизнес!" Сега вече не съм в "Топливо" и дай да се разбираме с теб за сделката. Сега поне съм в друга фирма. Минаваме на общи теми - с кой от "Топливо" е работил, кой познавам, какво мисля за братовчед му.... България е малка страна. После минаваме към договора. Той изведнъж изтърсва, че е бил полицай и то от "Икономическа полиция". Започва да ми разправя интересни случаи. 
Аз външно съм сериозен, но мислено се усмихвам, защото не ми е за първи път ченгета да си признават още като се запознаваме, къде и какво са работили. Впрочем ченгетата са два типа - милиционери и полицаи. Като го гледам, този е полицай. И без да ми казваше го знаех. И знам още, че не само е бил полицай, но е завършил военно училище преди това. После с връзки се е прехвърлил в полицията. Имам интуиция за такива неща. И  почти мога да позная кое военно училище е завършил. Но той сам ще си го каже на втората среща, като подписваме договора. А, ако не го каже, аз ще му го подхвърля и ще го изненадам. А аз самият не съм му казал още  нищо за себе си. И съм убеден, че и не подозира какъв съм бил. Докато си пием кафето някой му звъни на мобилния. Той се извинява и вдига. Говори с чувство за хумор, но и така, че и аз да разбера за какво става дума, тоест  прекалено обяснително:
- Здравей господин Петров. Радвам се да те чуя. А, знаеш ли, тези мои бивши колеги ме подслушват. Откъде знам ли? Ами и аз работех с такава стара техника. Явно и те ползват същата все още. Да вземем с теб да съберем по някой лев и да им купим по-модерна, че така се излагат?
Докато говори се усмихва и ми кима съзаклятнически. Ако си мисли, че не знам за какво става дума много се лъже...
След края на разговора се разбираме да прегледа договора на спокойствие и да се чуем утре дали ще го подписваме.
Качвам са на микробуса и отпердашваме към "любимата" на всеки пловдивчанин София...
Шофьорът натиска газта, а аз се сещам за една случка в "Топливо" Пловдив....
Влизам в кабинета си. Беше януари 2012 г. вече два месеца съм регионален  ръководител. Кабинетът ми беше два пъти по-голям от заместник-кметския кабинет на десетия етаж на Партийния дом в Пловдив. Само, че гледката от втория етаж навън е отврат. Кръстовището на бул. "Скопие" с "Кукленско шосе" - и една незаконно построена метан станция, по времето на кмета Чомаков, разбира се. Първо на кръстовище, второ в непосредствена близост до офис сгради. Ако гръмне някой ден, отнася и моя кабинет. Дано не съм в него,  по това време... И входовете и изходите й право на кръстопътя със светофарите. И досега това безумно закононарушение си работи. Ако бяхме взели втория мандат и бях останал заместник-кмет по ОСУТСИОУО, щях да я затворя. И да дам разрешилите я с подписите си,  в прокуратурата за престъпление по служба. Ако не е изтекла давността. Но тъй като загубихме изборите с фалшификациите на ГЕРБ, метан станцията си работеше необезпокоявана...
Та влязох в кабинета и пуснах компютъра. Влезе шефката на търговския отдел и ми казва:
- Господин Долев дойде нашия партньор - търговския представител на фирма ...
- Покани го! 
Той влезе, поръчах на счетоводителката да му донесе кафе и седнах на масата да си говорим. А той започва с думите:
- Г-н Долев, аз отдавна следя Вашата кариера в Пловдив. И много Ви уважавам.
Започвам трескаво да анализирам. Та той не е пловдивчанин, а живее в Стара Загора. Дааа! Освен това ниско подстриган като Бойко Борисов, ъгловата физиономия, присвити очи, втренчени в теб като видии, забити в автомобилна гума.... И някак свирепо изражение на лицето. Направо, като те погледне, се чувстваш виновен, без да си. Познавам такива хора - типични ченгета. Остава да определя дали е полицай или милиционер.
- И да Ви кажа аз дълго време работих в службите..;.
Ясно...
- Когато дойде правителството на Бойко Борисов бях обнадежден. Те махнаха всички корумпирани полицаи и шефове, които от десетилетия тровеха системата. И  аз си казах - най-после едно нормално правителство. Сега ще се оправи всичко!
Да определено той беше полицай... С такива винаги работя добре....
- Но знаете ли какво стана после? Сложиха тяхни хора, които просто иззеха корупционните канали. И започна старата песен на нов глас. И парите вече идваха при Б.Б.
Вметнах: - Да знаем как Б.Б. празнуваше през 2010 г. първия си милиард от контрабандните канали. А през 2012 г. - вторият.
- Г-н Долев, оставете приказките на чулите-недочули. Не знаете за какви пари става дума. Не можете дори да си ги представите... Аз затова напуснах. Тотално се разочаровах. И сега като търговец, поне не съм изтривалка. Работя за себе си, но честно и почтенно...
Връщам се с мислите си в микробуса. Питам шофьора, какво мисли за шефа с който се видяхме току-що. А той казва, че не го е видял достатъчно добре. Питам го дали не му прилича на военен, а той казва, че не е забелязал. Младок, какво разбира той от комунизъм... Докато влизаме в София и потъваме в обедното задръстване има време за размисъл.
Спомням си още една среща. През 1999 г.
Беше ми звъннал по телефона. Разбрахме се да се видим в едно кафене до ВМРО - Пловдив. Аз закъснях с пет минути и го заварих до вратата на централата. Беше с шлифер и шапка като на Ален Делон и Жан Пол Белмондо във филма "Борсалино". Ех, този филм беше през шестдесетте на миналия век...
Запознахме се и седнахме на масата да пием кафе. Той веднага свали картите:
- Г-н Долев, аз съм бивш полковник от Държавна Сигурност. Но бързам да Ви кажа, че съм патриот. И между нас има такива.
Сякаш четеше мислите ми. 
- Знам биографията Ви, знам за баща Ви и съжалявам за съдбата му. И ние сме правили грешки. Знаете как беше.
Знаех и още как. Но като го гледах, изглеждаше интелигентен човек. Нещо рядко за десарите. Тези които отведоха баща ми през 1977 г.  бяха тъпи селски копелета. На лицата им го пишеше. После някой да ми разправя, че френологията не била наука.... Да прочете дори и учителя Дънов по въпроса.
- Та следях събитията в Пловдив от София и знам всичко. Бих искал да помогна. 
Отпуснах се и си говорихме надълго и нашироко. Стана дума разбира се за настоящия премиер Костов.
- Мога ли да бъда откровен с Вас. Да не кажете никога, и на никого, нищо от това, което ще чуете?
- Да разбира се. Но защо да не го казвам, ако е истина?
- Защото ще ме убият.
Интересът ми порасна внезапно.  Обещах му. И сега спазвам обещанието си. Поемам риска върху себе си.
- Добре, аз проучвах Иван Костов. Просто такава ми беше работата. И не само него. Когато стана промяната през 1989 г. ние бяхме подготвени. Да Ви се похваля, и Ахмед Доган е един от моите "ученици". Ние в ДС го готвехме за сериозна стратегическа операция в Турция. По линия на І-во главно. Нямате си представа каква подготовка му направихме. Той трябваше да избяга в Турция и като политемигрант, да създаде и оглави една партия, която някой ден там, да вземе властта. Много инвестирахме в него. И не само в него. Ще се учудите, ако Ви кажа имена. Но станаха събитията през 1989 г. и планът се промени. Решихме да го използваме в страната....
Това не ми беше интересно изобщо. С малко интелект и повече четене и анализи, всеки българин щеше да го разбере и сам. Интересен ми беше Иван Костов. Защото той не беше техен продукт, а на шапката им, за което имах "оперативна информация". А полковникът,  да ме извинява е бил слуга на съветските "товарищи" от КГБ или ГРУ, все тая. И едва ли знаеше кой, и за какво е готвел другарят Иван Костов, "то ли в Кременчуг, то ли в Киеве на Украине, а можеть быть и в Москве?" Полковникът обаче ме изненада. 
- Господин Долев, това което искам да Ви кажа, Ви засяга като български националисти от ВМРО. Аз проучвах родословието на Иван Костов. Знаете ли кой е бащата на майка му? Тоест дядо му?
Е, съвсем за бос ме имаше.
- Да - ятак на Пиринския "партизански отряд" - признат за АБПФК. Кой днес не го знае? С  връзките на дядо му го приемат в училището за селскостопански авиатори в Кременчуг. А за там трябваше препоръка на ОК на БКП.
- Г-н Долев, виждам, че във ВМРО сте интелигентни и знаещи млади хора. Да Ви призная, имам професионално изкривяване. Докато Ви чаках, стоях близо до входа на централата Ви и наблюдавах влизащите и излизащите. Впечатлен съм. Такива одухотворени и умни хора видях. Вие  сте бъдещето на България!
Даа, не само аз съм се интересувал от френология.... Спечели ме.
- Да, г-н полковник, всички знаем дядото на другаря Иван Костов.
- А знаете ли кой е баща му?
- Бай Йордан Костов от Драгалевци разбира се. Видяхме му снимките във вестниците в двора на къщата...
- Оставете шегите. Знаете ли кой е истинският му баща?
Наострих уши. При евреите неслучайно майката определя, дали си евреин, или не. Не бащата, защото той по определение е неизвестен. Докато майката винаги е ясна. Оставих чашата с кафе на масата.
- Признавам си, че не знам. Интересно ли е кой е?
- Ще Ви кажа, Вие преценете. Нали сте националист?
 Хвана ме полковникът. Здраво ме хвана. Нямаше да го пусна да стане от масата докато не ми разкаже всичко.
- Давайте! Слушам Ви с четири уши!

(следва)








понеделник, 27 май 2013 г.

Валя, нищо лично, просто бизнес...

Валя, не ми се сърди за писанията по твой адрес. защото те са истина. Аз сърдих ли ти се за писанията по мой адрес? Да, признавам, сърдих ти се, сърдих се, защото бяха лъжа и манипулация, нагласена от шефовете ти. Платени от Чомаков, Тотев и други подобни хубави хора... Но сега вече всички сме равни, всеки има Интернет и може да прави това, което досега правехте журналистите. Вече и ние имаме картечници и гранатомети като Вас. Е, сега сме равни.... Даже по-равни, защото имаме повече познание в електронната сфера....
Вече не харесвам · · · · Популяризиране

"Йон компютърс" - Монтана

"Йон компютърс" - Монтана
Компютърен магазин и сервиз

Последни новини

powered by Surfing Waves