Националното предателство на БКП 1919 - 1941 г.

Националното предателство на БКП 1919 - 1941 г.

БКП и националния въпрос 1919 - 1924 г.

Още  Благоевската БРСДП (тесни социалисти) по време на войните за обединение на Отечеството (І и ІІ Балканска и І световна- 1912-1918г.) застъпва грешната и антибългарска позиция, че войните били завоевателни за всички балкански буржоазии вкл. българската. Това е още по-жалко, защото Димитър Благоев е македонски българин от китното село Загоричане, Костурско в Егейска Македония. Решението на българския национален въпрос БРСДП (т.с) (преименувана през 1919г. в БКП) вижда в Балканската федерация, защото според тях обединението на една балканска страна щяло да доведе до националното разпокъсване на други балкански народи.Затова всички трябвало да се обединят в една държава. Това остава гол лозунг, а на практика партията няма концепция по българския национален въпрос. Така например в декларация на партията прочетена от депутата Димитър Благоев на 09.11.1919г. в Народното събрание против Ньойския договор се казва: “От името на трудещите се класи в България БКП протестира против Парижкия насилнически мир, който разпокъсва (курсивът мой А.Д.) българския народ и немалки части от него подхвърля на национално робство...”[1]  В същата декларация обаче по-нататък пише дословно: “Съучастница в това страшно престъпление на тържествуващия съглашенски империализъм спроти българския народ е целокупната българска буржоазия, която  в лицето на всички буржоазни и дребнобуржоазни партии и за целите на една националистическа завоевателна политика (к.м. А.Д.) на два пъти  изнасили народа, като го хвърли във война против неговата воля...”[2] Същата шизофренна логика може да се намери в една статия на Георги Димитров от 1912г. в която той от една страна говори за истинско национално обединение на българския народ, а от друга заклеймява “великобългарския шовинизъм” и “национализъм на буржоазията”. Абсурдно звучи предлаганото от комунистите разрешение на националните проблеми на Балканските народи. Те смятат, че балканските буржоазии трябва да бъдат притискани от народните маси да направят Балканска федерация, а в същото време критикуват, същите  тези буржоазии, че водели хегемонистична политика. При това поставят на една плоскост справедливите искания за национално обединение на българския народ със завоевателните амбиции на гърци, сърби и румънци, които искат да заграбват (и го постигат) български земи. Следователно още в периода 1912-1918г. партията издига погрешни и дори абсурдни тези по българския национален въпрос, върху която благодатна почва поникват отровните цветя на нихилизма и националното предателство по-късно.  На ХХІІ конгрес на БРСДП (т.с.) превърнал се в първи конгрес на БКП се издига отново тезата за Балканска федеративна съветска социалистическа република в чийто състав да се включат и Македония, Тракия и Добруджа като съветски републики?[3] Все пак комунистите все още  признават българския характер на Македония, Беломорска Тракия и Добруджа. и че българския народ е безмилостно разпокъсан. Но не могат да обяснят  по никаква логика, защо българите трябва да живеят в четири отделни републики в рамките на Балканската федерация? Ако това е една демократична федерация, защото българския народ да не е обединен в нейните рамките?  Отговорът е много прост. Това е съветска теза застъпена на Лозанската конференция през 1922г. Тя просто папагалски е повторена в партийните документи.  Всъщност съветската дипломация и тайни служби започват подготовка, за “износ на революция”, съветизирането и присъединяването на България към империята си. Да не забравяме, че вече е създаден Коминтерна и БКП става негова секция. Васил Коларов е за известно време председател на Коминтерна и получава инструкциите си в Москва. Съветските планове включват няколко цели:

1.      Превръщане на БКП в послушен инструмент на Коминтерна, който пък е оръдие на съветския комисариат по външните работи.

2.     Прокарване чрез БКП на антибългарските тези, за не българския характер на населението в Македония, Тракия и Добруджа и обособяването му по географски, а по-късно и по етнически признак.

3.     Откъсване на българското национално-освободително движение в поробените от гърци, сърби и румънци, Тракия, Македония и Добруджа от българската Родина и подчиняването му чрез БКП на Коминтерна за да се използва въоръжената му сила за целите на съветските имперски интереси.

4.     Разбиване на България на четири отделни държави - съветски републики и включването им в Балканска федерация, заедно с другите съветизирани страни - Румъния, Сърбия и Гърция под хегемонията на СССР. След това и прякото им присъединяване към СССР.

Подобен подход е използван спрямо Полша във войната с която СССР създава Полска съветска република начело с не кой да е, а печално известния Феликс Едмундович Дзержински (поляк по произход). Това е първа стъпка  към присъединяването на Полша и само успехите на полската армия под ръководството на Юзеф Пилсудски, която обръща Червената армия в позорно бягство осуетяват намеренията им. По късно опитът е повторен с Карело-финската република, като първа стъпка за заграбването на Финландия, но също неуспешно. Схемата се повтаря и на Балканите, но тук СССР няма плацдарм, защото не владее българска територия на която да създаде такава република, за разлика от случая с Полша и Финландия, части от които е заграбил.

Така БКП се оказва послушен антибългарски инструмент. Георги Димитров пространно  защитава идеята за четирите български съветски републики в рамките на Балканската Федерация в една реч пред комунисти-емигранти на 26 февруари 1923г.[4] Даже поставя искането за независимост на национално-освободителните движения на македонските, добруджански и тракийски българи от “българската буржоазия”. Същите идеи са изложени и в две негови статии през 1923г.[5] Показателна е и еволюцията на схващанията на Васил Коларов по националния въпрос. Докато в реч пред Народното събрание през 1922г той казва: “ Ние поддържаме правото на обединение на българския народ... ние се борим за  свободата на българското племе в Македония, Тракия и Добруджа.”[6], то в 1923г. пише статия във вестник  “Работническо дело” според която излиза, че Македония е поробена и от България, и призовава за независимост на македонското национално-освободително движение, като не става ясно какво разбира под двусмисления израз “македонски народ”. Всъщност Димитров и Коларов  изразяват официалното становище на партията по тези въпроси. Характерно е, че от 1923г в партийните документи започва замъгляване на понятията тракийци, добруджанци и македонци.  Не е ясно дали започват да се употребяват в географски или им се влага етнически смисъл. Така например в приетата от  Висшия партиен съвет на БКП резолюция по вътрешното положение от 22 януари 1923г. е записано: “ Легитимното право на независимост се отрича за населяващите  Тракия народи. А за завоюване на техните земи се борят буржоазиите на  Турция, Гърция и България.” По нататък в резолюцията  по решенията на V-тата конференция на  Балканската Комунистическа Федерация (БКФ) се казва: “Българската комунистическа  партия ще поддържа с всички сили борбата  за автономия и независимост на народите населяващи Македония, Тракия и Добруджа.”[7] Тези текстове в които умишлено е пропуснато да се спомене, че става дума за българи, дават възможност за превратно тълкуване. Още по-заплетено е положението в позива на партийния съвет към работниците и селяните в България: “ Българската буржоазия не се е отказала от своята националистическа завоевателна политика. Тя, която  в 1912г. сключи договор със Сърбия и хвърли българския народ във война против Турция за подялбата  и завладяването на Македония; която води война през 1912-1918г. за присъединяването на  Македония, Тракия и Добруджа - тя и днес, когато издига знамето на автономията на Македония и Тракия с това знаме прикрива същите завоевателни цели и своята националистическа политика.”[8]  Приведените примери  показват, че БКП послушно изпълнява съветската стратегия за разбиване на българската нация и държава.  След 9-то юнския преврат, който сваля правителството на Александър Стамболийски, през юли Висшия партиен съвет поставя задачата партията:”...да се бори най-решително против усилията на националистическата буржоазия, поела  отново властта  да използва по какъвто и да било начин борбата на поробените народи и на техните сънародници в България за постигане своите външни завоевателни и вътрешни реакционни цели.”[9] Коминтернът подлага на остра критика деветоюнската тактика на БКП на неутралитет в битката между БЗНС и извършилите преврата военни. Той препоръчва да се противодейства на новото правителство на проф. Александър Цанков. В един апел на Изпълнителния Комитет на Комунистическия Интернационал ( ИККИ) към българските работници и селяни има раздел за “македонските революционери” където се казва: “...не мислете, че новото контрареволюционно правителство има намерение да освободи македонския народ ...”  и те се призовават на съпротива “ ...за постигане на своето национално освобождение.”[10]   През лятото на 1923г. съветските господари  нареждат на БКП да вдигне антиправителствен въоръжен бунт, който да създаде периферни проблеми по границите на СССР и да отклони вниманието на европейските Велики сили. Тогава СССР се е страхувал от нова западна интервенция и решава да запали пожари извън територията си, за да заангажира Европа в потушаването им. За целта са пратени в България В.Коларов -тогава  генерален секретар на ИККИ и Георги Димитров. Те дават директивата за въоръжен антиправителствен метеж  и комунистите се опитват да привлекат за съюзник ВМРО или поне да я неутрализират. Стига се до преговори на водача на ВМРО  Тодор Александров с комунистическия функционер Христо Кабакчиев, но те завършват неуспешно поради резервите на Александров. Тогава комунистите правят споразумение с Алеко паша - завеждащ Петричка околия, през главата на ЦК на ВМРО, но то се проваля и ВМРО застава на страната на правителството[11] против комунистическите метежници през септември 1923г. Неуспешно завършва и опитът на  БКП за преговори и с Вътрешната Добруджанска Революционна Организация (ВДРО).  Така септемврийският метеж завършва с фиаско, между другото защото БКП не успява да изпълни поставената от Коминтерна задача да постави под свой контрол българските национално-освободителни движения от Македония Добруджа и Тракия.

През декември 1923г. в Москва се провежда VІ-та конференция на БКФ. Там под натиска на компартиите  на съседните на  България страни в доклада на Васил Коларов се препоръчва в Македония българите, турците, гърците, сърбите и други народностни групи да се обединят в македонска нация (??!), българите, турците и гърците в Беломорска Тракия в тракийска нация,(??!) българите, румънците и турците в Добруджа в добруджанска нация. (??!) Балканските компартии трябвало да “подпомагат” тези “процеси”.[12] Това за щастие не се приема. Но в приетата специална резолюция по македонския и тракийския въпрос е записано: “Всички народности управляващи в съседните страни са представени в Македония, но в такава пропорция, че никоя от тях няма пълно болшинство...само чрез създаването на единна автономна Македония и Тракия и тяхното обединение в една федеративна балканска република, ще се умиротворят завинаги балканските народности... Балканската федеративна република ще бъде един доброволен съюз на независимите балкански републики включително и на Македонската и Тракийска републики.”[13] Тук има една голяма спекулация. Действително за Тракия може да се каже, че в резултат на обезбългаряването й от гръцките и турските окупатори, българският елемент по това време вече не е преобладаващ. Но това не важи за Македония. Във Вардарска Македония под сръбско робство 80% от населението е българско.[14] Следователно приетата резолюция не отговаря на истината и е приета под чужда натиск. С това поредно родоотстъпничество БКП улеснява балканските компартии да предявяват все по-големи претенции към българските земи, за “национално обособяване” на Македония и Тракия, до пълното откъсване от България  и обявяване на населението им за не българско.

БКП и националния въпрос 1924 - 1934 г.

Решенията на VІ-та конференция на БКФ поставят край на един етап  и началото на нов в политиката на БКП. Ако в периода 1912-1924г. партията поддържа, че българският национален въпрос ще се реши като се създадат Добруджанска, Македонска и Тракийска съветски републики в рамките на Балканската федерация (БСФСР), в  които правата на българите и другите народности ще бъдат гарантирани, то след тази конференция БКП започва отстъпление от предишните си позиции. За пръв път тук се прави опит да се формират от българите други народи. Наистина в началото  това не се приема, но се създават предпоставките , които довеждат до катастрофата през 1934г. за  която ще стане дума по-късно.

На Витошката нелегална конференция на БКП , която се провежда на 17 и 18 май 1924г. под влияние на решенията на БКФ за пръв път в партийните документи се записва, че на населението на Петрички окръг “...се дава право да се откъсне от България и да влезе в състава на македонската държава или до създаването й да се управлява автономно, да се обособи в независима република или да остане в границите на България като част от нея.”[15] Другото важно решение на конференцията е, че се потвърждава курсът на “въоръжено въстание” срещу правителството. Това довежда до създаването на комунистически противодържавни чети и до атентата в църквата “Света Неделя”. За да се подготви “въоръженото въстание” се препоръчва партията да разгърне  широка дейност за “отцепването на национал-революционните движения от влиянието на буржоазията”. С тези решения партията пренася антибългарските становища на Балканската Комунистическа Федерация в страната. За пръв път в партиен документ се поставя искането българско население да се отдели от България.[16] Това става под натиска на Коминтерна във връзка с преговорите за подписване на Майския манифест с ВМРО. Подписването на манифеста е обект на много исторически спекулации. По това време СССР се опасява от създаването на антисъветски блок на балканските държави под влияние на Франция. Затова ИККИ отново отправя поглед към национално-освободителните движения на Балканските народи, с цел компартиите да ги използват като въоръжени сили срещу балканските държави в борбата им за проваляне на антисъветския блок. Така например Коминтернът  провежда линия на разпадане на Югославия (до 1929г. държавата се нарича Сърбо-Хърватско-Словенско Кралство, СХСК), защото била “креатура на френския империализъм). Същата политика се поддържа и по отношение на кралство Румъния. Нейното разпадане е необходимо, за да може СССР да присвои от  нея териториите на Бесарабия (сега Молдавска република) и Северна Буковина (понастоящем в Украйна). От друга страна 9-то юнският преврат през 1923г. и разгромът на септемврийския комунистически метеж, ясно показват, че ВМРО на Тодор Александров е голяма сила със сериозен боен опит. Необходимо е тя или да бъде привлечена за съюзник от комунистите или поне да пази неутралитет в опитите им за въоръжени метежи и заграбване на властта. С евентуалното спечелване на ВМРО комунистите биха лишили правителството на проф. Александър Цанков от сериозна опора и на второ място могат да я използват като оръдие за разпадането на Сърбия (СХСК), каквато е директивата на Коминтерна. Предвид на всичко това Коминтернът и БКФ започват преговори с ВМРО с участието на БКП.[17] Тодор Александров се решава на тези преговори също под натиска на обстоятелствата. Първо, защото правителството на проф. Цанков под натиска  на Югославия (СХСК) започва да изоставя ВМРО. Освен това след подписването на Сплитската спогодба в началото на 1924г. между Кралство Италия и СХСКралство, спира и италианската подкрепа.  На трето място има олевяване на македонската емиграция в България и сред много от дейците на ВМРО.[18] Всичко това заставя Тодор Александров да търси по-надеждни съюзници. Така започват преговорите и се стига до декларациите от 9 и 29 април 1924г., които се една прелюдия към Майския манифест. Представителят на ИККИ Милютин обаче поставя неприемливото искане ВМРО да изгони българските власти от Пиринска Македония и да обяви този край за “свободна територия”. Това той изисква в едно писмо от името на ИККИ до ВМРО изпратено през юни 1924г. без за него да е уведомен Васил Коларов, който секретар на ИККИ и представител на БКП в Коминтерна.. Това заплашва да провали вече подписания на 6-ти май манифест. В него ВМРО поема задължението да води борба за освобождаването и обединяването на Македония като самостоятелна политическа единица в нейните етнографски и географски граници, като се опира на силите на македонското население, революционното движение на балканските народи и подкрепата на СССР. Постига се обединение с федералистите, включително и с ренегатите на преминалия на сръбска служба Стоян Мишев. Крайната цел е определена - включването на Македония като равноправен член на Балканската федерация.[19] Прави впечатление, че в манифеста не се говори за българи в Македония и излиза, че в Пиринския край има денационализация на населението. По-късно Тодор Александров иска промяна точно на тези пунктове.[20] Поради недоверието на БКП към ВМРО започват противоречия, които довеждат до това, че манифестът е публикуван без  съгласието на Т.Александров и Александър Протогеров на 15 юли 1924г. Това предизвиква уплаха в правителството на Цанков и шок в европейските дипломатически среди. Западните правителства с тревога виждат в това засилване на комунистическите позиции на Балканите.Започват ответни мерки. Притиснати до стената от некоректността на комунистите Александров и Протогеров на 1-ви август  публикуват опровержение на манифеста. Но това не им възвръща загубеното доверие. На 31 август  Тодор Александров е убит. Това убийство си остава загадка. Има много предположения за извършителите, че са хора на проф. Цанков и ген. Вълков, че са пратени от Протогеров и въобще от левите крила на ВМРО, от комунистите, от сърбите и т.н. Най-приемлива обаче изглежда тезата, че истинските подбудители са Алеко паша и групата около него.[21]  С убийството на Т.Александров се прекъсват преговорите му с Коста Янков - ръководител на Военната организация на БКП (син на известния полковник Янков предвождал чети в Македония). Макар и комунист Коста Янков е имал доста по-патриотични схващания по националния въпрос от БКФ и Коминтерна.

През октомври 1924г. ЦК на БКП приемат тезиси в които се признават грешките допуснати от комунистите при преговорите им с Тодор Александров. На първо място се изтъква, че са правени опити зад гърба му да се укрепват връзките между  БКП и левицата във ВМРО. Освен това са му оказвали прекалено голям натиск да го противопоставят на правителството. Публикуването на манифеста пък го притиска до стената и не му оставя място да лавира. В крайна сметка това довежда и до  убийството му. Тези тезиси обаче не са одобрени от БКФ, чийто президиум излиза на 22 и 23 октомври с отрицателно решение по тях. Това става  с одобрението на ръководителя на БКФ, който по това време е Георги Димитров.[22]

Неуспехът на майският манифест проваля единствения по-сериозен успех на Коминтерна и неговата креатура БКП да използват огромната въоръжена сила на ВМРО за антибългарски, великоруски имперски интереси. Бързо осъзналия грешката си Т.Александров дава заден ход и проваля плановете им, но заради това заплаща с живота си.  Комунистите и сръбската агентура в България обаче  успяват да предизвикат междуособна война във ВМРО между лявото прокомунистическо крило и дясното патриотично крило. В започналото самоизтребление на организацията в крайна сметка надделяват десните начело с Ванче Михайлов, който успява да елиминира всички сърбо-комунистически и просъветски предателски елементи, макар и с цената на много кръв.

След VІ-та конференция на БКФ и Витошката конференция на БКП идва V-ти конгрес на Коминтерна, проведен между 17 юни и 8-ми юли 1924г. На този конгрес за пръв път вече изобщо не се говори за българи в Македония. Използва се неопределеното понятие “македонци”, без обаче да се има предвид отделна нация. Прави се критика на  гръцката компартия, която е отказала да публикува манифеста за независимост на Македония и Тракия и изобщо не изпълнява решенията на БКФ. Конгресът потвърждава решенията  за самоопределение на Македония, Тракия и Добруджа в рамките на Балканска федерация.  Прокарвайки съветските външнополитически интереси за разбиване на “санитарния кордон” от враждебни държави по руските граници в резолюциите на V-тия конгрес е казано, че трябва да се води борба за: “...откъсване на подтиснатите народи от държавното тяло на Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия и Гърция.” [23]  За разлика от решенията на БКФ обаче Коминтерна  препоръчва държавно-политическо обособяване на Македония и Тракия, но не и на Добруджа. След конгреса на Коминтерна се свиква и VІІ конференция на БКФ за “провеждане на решенията му в дела”. С решенията на VІ конференция на БКФ, Витошката конференция на БКП и V-ти конгрес на Коминтерна в периода 1923-24г. се прави втората решителна крачка в налагането на антибългарската идея за разчленяване на българския народ. Сега вече се натрапва идеята за държавно-политическо обособяване на Македония, Тракия, като първи етап от налагане на идеята за държавно-национално обособяване, което става десет години по-късно. Освен това в типичния стил “по-католици от Папата” БКП приема и решението на БКФ за държавно-политическо обособяване и на Добруджа, макар, че Коминтернът не го препоръчва.[24]  ОТ този период насетне  в решенията на партийните форуми, в партийния печат започват да се прокрадват съвсем неясни или двусмислени (но определено антибългарски) формулировки. В географските понятия македонци, тракийци добруджанци започва да се влага изкуствено етническо съдържание.Много ясно това се вижда в книгата на Васил Коларов “Тактиката и предстоящите задачи на партията” С.1925г. Същите идиотизми се наблюдават и при другия виден комунистически функционер Димитър Влахов. Без да отрича явно българската националност на населението в Македония  той се опитва да прокара идеята  за държавно-политическо обособяване на областта при което стига до някои абсурдни твърдения. Ето и някои примери: “Етнографически в Македония  живеят различни народности, които са свързани  помежду си с общи политически и икономически интереси.”[25] По-нататък обаче пише: “Големи бяха жертвите, които живущия в България македонски народ(?) даде в тия войни.”[26] Накрая съвсем произволно и необосновано Влахов заключава: “В Македония под българска власт, при все, че българите съставляват 95% (по-рано 75%) от цялото население, стремлението за откъсване от България и за освобождението  и обединението на македонския народ е общо желание на цялото население.”[27] Подобни тези са само доказателство за патологично слабоумие или за добре осребрено ренегатство на автора. Но това е официалната партийна политика на БКП в този период.

През март 1925г. комунистите опитват да сформират своя креатура - така наречената ВМРО -обединена  [изписва се ВМРО(Об.)] на базата на Майския манифест. ЮКП и гръцката компартия пречат и ВМРО (Об.) се  създава едва през октомври на учредителна конференция във Виена. Тя стои на български национални позиции в началото, но поставя на една плоскост българските власти в Петричко с гръцките и сръбски власти в Беломорска и Вардарска Македония. За щастие поради малобройността на организацията тя се ограничава с пропагандно-агитационна дейност.

През септември 1925г. в Москва  се провежда съвещание  на ЦК на БКП. На него се констатира, че: “...в национално-революционните организации на македонци, тракийци и добруджанци съществуват десни течения, които в действителност са изразители на завоевателните стремежи на българската буржоазия.”[28]   Приема  се, че “Комунистическата партия признава правото на самоопределение на всички народи, чак до отделянето им в самостоятелна държава, ще поддържа всячески национално-освободителните  движения на угнетените  народности (македонци, тракийци, добруджанци) и ще поддържа дружески отношения с техните организации.”[29] През този период БКП поддържа връзки със създадената  през 1923г. Вътрешна Добруджанска Революционна Организация (ВДРО), чийто ръководители са о.з. полковник Никола Кямилев,  Дочо Михайлов и Димитър Дончев. Организацията има интензивна дейност, включително и четнически апарат. Нейният ЦК се намира в Русе. Олевяването на организацията се посреща с масово недоволство. Така се стига и до убийството на Дочо Михайлов, поради левите му убеждения. Въпреки това, обаче контактите между  ВДРО и БКП не се прекратяват.

След провала на поредния опит за заграбване на властта чрез въоръжен метеж през 1925г. сигнал за избухването на който трябва да даде терористичния атентат в черквата “Света Неделя” в София, БКП е ударена и обезсилена от полицията. В започналите справедливи репресии над комунистите те окончателно отстъпват от националните позиции. Започват да приемат, че националното обединение е работа на буржоазията и комунистите трябва ако не да му противодействат, то поне да не се занимават с него. Затова справедливо ги обвиняват в родоотстъпничество и служене на външни антибългарски интереси. По принципа на махалото БКП отива още по-наляво в сектантството и нихилизма си. На Виенския пленум на ЦК на БКП през август 1926г. отново се потвърждава, че “...тя (БКП - бел. моя А.Д.) безрезервно признава искането за независима и обединена Македония, за независими Тракия и Добруджа.”[30]  За тази цел партията “предоставя на тия населения сами да решат към коя народност се числят...или към коя държава и под какви условия искат да се присъединят.” Прави впечатление, че в документите им от една страна се говори за “самоопределяне на народите”, а от друга се прокарва задължително искането за държавно-политическо отделяне на Македония, Тракия и Добруджа. Междувременно тракийският въпрос се заплита още повече. Със спогодбата между България и Гърция от 1926г. много българи се изселват от Гърция в България. В Беломорска Тракия остават малцинство. Това довежда дотам, че дори през 1926г. правителството на Народния сговор разформирова Вътрешната Тракийска Революционна организация и  я преобразува в Комитет за Свободата на Тракия, занимаващ се само с културно-просветна и пропагандна дейност и е под силния контрол на правителството.

И през 1926г. ВМРО(Об.) не се масовизира и не развива някаква по сериозна дейност поради пречките на ЮКП. Това става едва през 1927г. Така организацията си остава българска по състав (но не и по функции) и под ръководството на БКП. По-голям успех за БКП е създаването на креатурата - Добруджанска Революционна Организация (ДРО) с ръководители Георги Кроснев и Петър Нейчев, които поддържат връзки с Коминтерна, БКФ и румънската компартия.        Като цяло за щастие БКП не успява да изпълни задачата поставена от Коминтерна (разбирай съветското външно министерство) да установи контрол над национално-революционното движение. Контролираните от нея ВМРО(Об.) и ДРО са слаби и развиват само антибългарска пропагандна дейност. Единствения им по-голям успех е изпращането съвместно с две албански организации от Косово на един мемоар до заседаващия в Женева  конгрес на националните малцинства проведен на 22-24 юли 1927г.

В края на 1927 и началото на 1928г. в Берлин се провежда втората редовна нелегална конференция на БКП. Тук специално внимание се обръща на македонския въпрос, на който е отделена цялата глава VІІ от приетата резолюция. тя е пълна с противоречия и неясноти. Твърди се че в Македония са преплетени всички Балкански  народности, езици, религии и култури. Говори се, че Гърция  прогонва българското население от Егейска Македония, а за Вардарска Македония се споменава, че сръбската буржоазия асимилирала македонското население без да става ясно каква е националността му. Наред с това се твърди, че в България имало македонска буржоазия(?), която била асимилирана??! Приветствува се появата на ВМРО (Об.) на която се възлагат  големи надежди. По отношение на другите български области е казано: “БКП признава правото на самоопределение включително до отделяне и на всички други подтиснати народи и населения на Балканите (тракийци, добруджанци, черногорци,албанци,бесарабци) като подкрепя напълно тяхната освободителна борба.”[31] Българите от Тракия и Македония са изброени като отделни националности, което доказва оформилия се вече комунистически национален нихилизъм.

Много важен етап в родоотстъпничеството на БКП е ІІ-ия разширен пленум на ЦК на БКП проведен на 15 август 1929гв в Берлин. Тук се констатира слабата работа на партията сред бежанските маси. По-важното, че открито се говори за македонски народ като за нещо различно и отделно от българския народ. Понятието македонци, вече не се употребява нито в географския му смисъл нито в двоякия смисъл на събирателно за живеещите в Македония народности. Сега вече му се придава изкуствен етнически смисъл. Казва се има “национално-подтиснато” население в Българска Македония, Същото се твърди и по отношение на Тракия. В резолюциите е записано, че трябва да се постигне национално освобождение на “поробените” от България Македония и Тракия. Отново се гарантира правото на самоопределение до отделяне  на тези области и се апелира към разгръщане на “партизанско” движение за постигането на “национално освобождение.”[32]  За щастие тези шизофренни бълнувания не достигат до широка публика, но дават основания за исторически спекулации на антибългарски настроени учени например югославски и съветски. Комунистическите историци ги извиняват с “левосектантския” период на БКП, довел до ултранихилизъм в частност национален.[33] Този национален нихилизъм обаче става официална политика на цялата партия и то  пет години преди да са получили официалните инструкции на Коминтерна за това от 1934г. Дали това е престараване, или естествено саморазвитие на “пролетарския интернационализъм” не е толкова важно. Важното е, че демаскира комунистите като чужди маши, вредящи на българската национална кауза.

Междувременно поради поредната промяна в международните отношения СССР отново рязко сменя външната си политика. Външното министерство чрез подведомствените си Коминтерн - Балканска Комунистическа Федерация- БКП прокарва нова линия на поведение. Пред явната вече германска заплаха СССР търси сближение с досегашния враг Франция и нейните съюзници Югославия, Чехословакия и Румъния. Снемат се лозунгите за разпадане на Югославия и Румъния и Балканска федерация. Популяризира се широко правото на самоопределение до отделяне, но в антибългарска насока и в интерес на горе цитираните потенциални съюзници. Това намира отражение в решенията на ІV-тия разширен пленум на ЦК на БКП през 1933г. Там се снема лозунгът за Балканска федерация и се издигат антибългарски нихилистични идеи за национално-освобождение на Добруджа (от българско робство). Отново се говори, за поробените от България части от Тракия и Македония. Окончателно е възприет принципът за тяхното задължително държавно обособяване.[34] Лошото е, че след този пленум започва широко популяризиране на решенията му. Започват да излизат статии на дейци на БКП, в които се “мотивират” тези позиции на партията.[35] В партийния печат се води широка пропагандна кампания. Все още обаче в редовете на БКП се намират и нормални хора, които защитават правилни национални позиции. Така например в брой 23 от 1933г. на комунистическия в. “Работничка” в статия за Ньойския мирен договор е казано, че той откъсва  живи части от снагата на България- Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. В отговор излиза прословутата статия “За националния въпрос” на страниците на в.”Работническо дело” № 78 от 4.ХІІ.1933г. където се излага официалното становище на партията: “Как е могла  редакцията на пролетарския вестник “Работничка” да допусне на своите колони подобна дива националистическа мисъл, за радост на българските империалисти? Или за редакцията на в.”Работничка”  не е още ясно, че Тракия, Македония и Добруджа  не са български земи отрязани от снагата на България, а земи чужди, които империалистическа България иска да завладее, за да ги подложи на зверска колониална експлоатация?”[36] (пълния текст в приложение № 3)

При такива становища на БКП е лесно разбираемо, как се стига до трагичната 1934г. Тогава излиза резолюция на Балканския Лендерсекретарият на Коминтерна с постановката за формиране на македонска нация и език. Българските представители в Коминтерна не се противопоставят на предварителните заседания, където стават обсъжданията, а дори Гаврил Генов се съгласява, че има македонска нация.[37]  Това става официална политика на Коминтерна, респективно на БКП. Всъщност създаването на фалшиви нации и националности е съветски специалитет. Така от румънците в Бесарабия те създадоха фалшивата молдавска нация, от финландците в Карелия - карело-финска нация, от българите в Поволжието - фалшивите татарска и мордовска  нации. Превръщането на българите в македонци е поредното изкуствено образувание в дългия им списък, но първото извън територията на СССР. То обаче нямаше да има успех, ако идеята им не беше прокарана последователно от БКП и ЮКП и Югославия, в чийто интерес се оказа в крайна сметка.

БКП и националния въпрос 1934 - 1941 г.

1934г. се характеризира не само с промяната във външнополитическата обстановка, но и във вътрешното положение на България. На 19 май е извършен военният преврат на Кимон Георгиев. Неговото правителство  установява дипломатически отношения със СССР и провежда политика на сближаване с Югославия и Франция. Затова, а и заради принципът на установяване на безпартиен политически режим, правителството разтурва ВМРО и ВДРО, както и останалите организации на бежанци или ги поставя под правителствен контрол. БКП не се ориентира в обстановката и дори на проведения през януари 1935г. V-ти пленум на ЦК на БКП приема резолюция в която се противопоставя на разтурването на ВМРО на Иван Михайлов и се повтарят същите лозунги за самоопределение до отделяне на македонския народ и независима Македония.[38] Прокарва се и идеята за формиране на македонска нация съгласно директивите на Коминтерна за създаване на македонска нация и език. Нещо повече, БКП в пропагандата си измисля и тракийска и добруджанска нации, за които Коминтерна не е вземал решения или това е поредното престараване в правоверност. 

Този идиотизъм, обаче не се приема дори от правоверни комунисти. По тази причина ВМРО (Об.) се разцепва на българско крило и на комунистическо-нихилистично крило, което остава вярно на БКП и пропагандира идеята за “македонска нация”. С това те се отчуждават напълно от българския народ, който окончателно разбира, че те са съветски агенти.  Дискредитирани напълно, оредяващите активисти на ВМРО(Об.) стават безполезни дори за господарите си и през 1936г. БКП и ЮКП  закриват организацията, като оцелелите й членове се вливат съответно в ЮКП и БКП.[39] 

През следващите години националния въпрос остава извън интересите на БКП. На VІ-тия разширен пленум на БКП през март1936г. се повтарят Коминтерновски постановки че “... в борбата на национално подтиснатите македонски маси срещу засиления гнет на фашизма БКП издига лозунга за ...единна, свободна  и независима Македония.”[40] След това БКП се ориентира към създаване на Народен фронт по директивите на Г.Димитров и Коминтерна и през 1935г. успява да привлече Младежкия народен фронт на Македонския Емигрантски Младежки Съюз и Добруджанския Младежки Съюз, които и без това се леви организации. Тъй като с умела дипломация Цар Борис ІІІ връща на България Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба, този въпрос е свален от дневен ред. Дейците на Добруджанската Революционна Организация, дотогава ръководена от румънската компартия се вливат в редовете на БРП (в периода 1938-40г. легалната Работническа партия и нелегалната БКП се обединяват в БРП).

На VІІ пленум на ЦК на БРП през 1941г. вече изобщо не се разглежда националният въпрос. Партията е в идеен хаос, защото успешната политика на Цар Борис ІІІ връща на България и Беломорска Тракия и  част от Вардарска Македония и от страх от патриотичния порив на българския народ, комунистите не смеят да прокарват Коминтерновските идеи за македонска нация. В разпространения на 6-ти април позив се говори против войната с общи фрази, за решаване на спорните национални въпроси чрез разбирателство с балканските народи. Злото обаче вече е създадено и ще се прояви, след 9-ти септември 1944г., когато съветската окупация поставя комунистите на власт.

Бившият служител ан КГБ Олег Гордиевски пише: "...България има  репутацията на страна, отглеждаща най-качествените болшевики за Коминтерна между двете световни войни."[41] 
 

 

---

[1] сборник "Македония" С.1978г. с.643

[2] пак там.

[3] пак там

[4] Георги Димитров "Съчинения" т. VІІ, С.1954г. с.369

[5] пак там, с 397

[6] В.Коларов, "Избрани произведения" т. І, С.1954г. с.578

[7] "БКП в резолюции и решения" т.ІІ 1919-1923г.,  С.1951г. с.16

[8]  пак там, с. 256

[9] "БКП в резолюции.." с. 270

[10] Jane Degros, "The Communst International documents". London 1956, .p.48

[11] Д.Добринов, "Тодор Александров и македонското революционно движение" сп. "Векове" кн. І/1980г. с.88

[12] По този въпрос виж Г.В.Димитров "Становище и политика  на БКП по македонския въпрос", Благоевград 1971г. с.30 ; К.Палешутски, "БКП и македонският въпрос 1918-1945г.", С.1985г. с.118; Д.Косев, "Положението в България и проблемът за курса на БКП след Септемврийското въстание в 1923г." ИБИД т. ХVІІ, 1970г. с. 194

[13] "Работнически вестник"  бр.9-10 от 05.01 1924г.

[14] К.Палешутски, цит.съч. с.15

[15] Г.В.Димитров, цит.съч., с.31

[16] Всъщност документите на Витошката конференция не са запазени в оригинал. Повече по този въпрос виж у Л.Панайотов, Витошката нелегална конференция на БКП. С.1959г.

[17] Такова е становището на В.Ат.Василев, в "Майският манифест на ЦК на ВМРО от 1924г., обстановка, преговори, последици." сп. ИП, кн. 5/1980г.

[18] По тези въпроси виж и К.Палешутски цит.съч. с 152-153

[19] В.Ат.Василев, цит.съч., с. 49-50; също Д.Косев, цит.съч.. с.194

[20] Д.Добринов, цит.съч. с.92

[21] пак там. с. 91

[22] В.Ат.Василев, цит.съч. с.57

[23] К.Палешутски, "ЮКП  и македонският въпрос 1918-1945г., С.1985г. с.142

[24] Д.Косев, цит.съч. с. 194

[25] Д.Влахов, "Борбите на македонския народ за освобождение", Виена 1925г. с.2

[26] пак там с.27

[27] пак там с.38

[28] "БКП в резолюции..." т.ІІІ, с. 49

[29] пак там с.69

[30] "БКП в резолюции.." т.ІІІ с.117

[31] "БКП в резолюции..." т.ІІІ с. 244-250

[32] Г.В.Димитров, цит. съч. с.35-36

[33] Виж например Д.Сирков, "За националния нихилизъм на левите сектанти", Известия на Института за История на БКП, т.38/1978г. с. 466

[34] Виж Г.В.Димитров цит.съч. с.37

[35] Например Христо Кабакчиев, "БКП и националният въпрос на Балканите" сп. "Комунистически интернационал" кн.13-14 от 1934г.

[36] Тази статия заслужава да се прочете изцяло за да се види до какви "интелектуални" висоти  може да стигне патологичното родоотстъпничество. Но следва да се има предвид, че четенето на такива материали може да е опасно за Вашето психично здраве. Въпреки патриотичната си закалка, пишещият тези редове изпадна в тридневна депресия, когато през 1986г. изрови този бисер от микрофилмите съдържащи партийните архиви в Народната Библиотека в София.

[37] Виж К.Палешутски, цит.съч.  с.198 под  линия

[38] "БКП в резолюции..." т.ІІІ с.379

[39] Д. Гоцев, " Идеята за автономия като тактика в програмите на национално-освободителното движение в Македония и  Одринско 1893-1941г." С. 1983г. с.51

[40] "БКП в резолюции..." т.ІІІ с.379

[41] Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, "КГБ. Поглед отвътре." т.ІІ, С.1992г. с.367

Едно доказателство, че комунистите винаги са били национални предатели и чужди шпиони и агенти. Оригинална антибългарска статия от техния партиен орган. 

Тази статия заслужава да се прочете изцяло за да се види до какви "интелектуални" висоти  може да стигне патологичното родоотстъпничество. Но следва да се има предвид, че четенето на такива материали може да е опасно за Вашето психично здраве. Въпреки патриотичната си закалка, пишещият тези редове изпадна в тридневна депресия, когато през 1986 г. изрови този бисер от микрофилмите съдържащи партийните архиви в Народната Библиотека в София.

"вестник "Работническо дело" № 78 от 4.12.1933 г. 

“За националния въпрос”

"В брой 23 на в. “Работничка” в уводната статия за Ньойския договор е казано, че с този договор били отрязани живи части от снагата на България, Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Македония, Тракия, Добруджа - живи части от снагата на България? Как е могла редакцията на пролетарския вестник “Работничка” да допусне в своите колони подобна дива националистическа мисъл, за радост на българските империалисти? Или за редакцията на в.”Работничка” не е още ясно, че Тракия, Македония и Добруджа, не са български земи отрязани от снагата на България, а земи чужди, които националистическа България иска да завладее за да ги подложи на зверска колониална експлоатация? Нима не е ясно на редакцията на в.”Работничка” че фашистка, империалистическа България в съгласие с империалистите победители получи живи части от снагата на Македония и Тракия, които като завладени и чужди земи тя подложи на двойна колониална експлоатация и гнет? Как е могла редакцията на в. “Работничка” да допусне тази дива националистическа лъжа за българския характер на Тракия, Македония, също и Добруджа и по такъв начин да стане проводник на великодържавния български шовинизъм и да му даде право върху  Македония, Тракия и  Добруджа? Случайно ли е допусната от пролетарския вестник “Работничка”  тази недопустима грешка или тук има нещо повече? Ако тук има недоглеждане от страна на редакцията - това е една недопустима немарливост. Ако ли пък редакцията действително смята Тракия, Македония и Добруджа за “отрязани части от снагата на България, то това е толкова опасна работа, че трябва веднага да се обърне внимание върху редакцията на оня наш вестник на който е поверена една от най-отговорните задачи на мобилизация на трудещите се жени срещу империалистическата политика на фашистка България и готвещата се война. За честта на в. “Работничка” ние не допускаме редакцията да мисли, че Тракия, Македония и Добруджа са “отрязани части от снагата на България” Но все пак допуснатата грешка на в.”Работничка” трябва да ни накара да се замислим върху следното.

Има не малко класосъзнателни, които мислят, че Македония, Тракия и Добруджа, са български земи. Тези уж класосъзнателни са заблудени от обстоятелството, че в Македония, Тракия и Добруджа наистина живеят  значителни компактни маси българско население. Едни от тия уж класосъзнателни (предимно интелигенти)  не могат да видят  по-далеч от носа си и мъдруват лукаво, а други явно не са ликвидирали с националистическите и шовинистични предразсъдъци, които са още живи у тях. “Разтърси някой руски комунист и ще видиш у него  великодържавния руски шовинист” казваше Ленин преди 13 години. “разтърси някой български  класосъзнателен и ще видиш у него великодържавния български шовинист” с пълно основание можем да кажем и ние. Ние сме длъжно да вникнем в дълбокия смисъл на думите на великия учител, да разберем колко дълбоко е съумяла буржоазията да вкорени националистичните  и шовинистични предразсъдъци в масите, че от тази зараза не са се очистили мнозина класосъзнателни, за да стане ясна всичката важност на нашата задача в борбата срещу великодържавния шовинизъм, както и срещу дребнобуржоазния национализъм.  В лицето на онези уж класосъзнателни, които мъдруват върху обстоятелството, че “в Македония, Тракия и Добруджа живее компактно българско население” ние трябва да открием проводници на великобългарския шовинизъм.

Една от най-главните наши задачи, в борбата срещу войната във връзка и с класовото пролетарско разрешение и на националния въпрос, това е борбата срещу великодържавния шовинизъм и дребнобуржоазния национализъм. Дългът на нашия печат е да разкрива всички проявления на великодържавния и дребнобуржоазния национализъм, водейки борбата срещу великодържавния шовинизъм по националния въпрос, като главна опасност в редовете на българските работници и селяни. Нашата задача е да разобличаваме, неуморно българския великодържавен шовинизъм, лъжата за българския характер на Македония, Тракия и Добруджа - това прикритие за завоевателната империалистическа политика на фашистка България. Нашата задача е да доказваме неуморно, че Македония, Тракия и Добруджа, трябва да принадлежат на македонци, тракийци и добруджанци. Задачата на нашия печат е да мобилизираме българските работници, работнички, селяни и селянки на борба срещу завоевателната политика на българския империализъм за осуетяване на готвещата се война и въоръжена антисъветска интервенция, да мобилизира трудещите се маси у нас на борба под лозунга за правото на Македония, Добруджа и Тракия за пълно национално самоопределение до отделяне в самостоятелна  държавна единица под лозунга за единен работнически фронт на пролетариата и угнетените народи и националности на Балканите.

Дългът на в.”Работничка” е да провежда неуморно тази задача сред трудещите се жени без което самото нейно изпълнение е невъзможно, а не да допуща такива грешки, които я правят несъзнателно проводник на великобългарския шовинизъм.

Надяваме се, че редакцията на в.”Работничка” ще разбере добре своята грешка и ще я поправи, не само чрез необходимата за случая самокритика, но и чрез всестранното подобрение на вестника, чрез работата за неговото издигане на ленинска височина за да бъде той истински борчески тръбач на класовата пролетарска идеология и класов организатор на работничките и всички трудещи се жени в нашата страна."

читател на в. “Работничка”

Краят на господството на сатаната

Вождът на преврата

КРАЯТ НА ГОСПОДСТВОТО НА САТАНАТА

Днес, когато са разрушени идолите на Маркс, Ленин и Сталин в цялото пространство между Тихия океан, Черно и Балтийско море е време за печална равносметка. Неизбежни ли бяха моретата от кръв и сълзи, проливани непрекъснато между 1917 и 1991г.? Случайно ли бяха съсипани милиарди човешки съдби и унищожени цветущи държави? Защото всички които твърдят, че комунизмът бил “неуспешен експеримент” или “провалила се идеология”  всъщност го оправдават.

Гениалността в никакъв случай не предполага и наличието на морални добродетели. Злото също може да бъде гениално и  комунизмът нагледно го доказа. В противен случай е необяснимо, как тази  антихуманна и противоестествена идеология господствуваше цели 74 години, след като още в началото  беше ясно, че унищожението е нейна същностна характеристика.

ТЕОРИЯТА  - МАРКС

Арнолд Тойнби пише: ”Определено еврейският дух на марксизма е апокалиптичната картина за насилствена революция, която е неизбежна, защото е предписана от самия Бог и която трябва да преобърне сегашните места на пролетариата и управляващото, също както Избраният народ в своята цялост бива  издигнат от най-ниското до най-високото положение в Царството на този свят. Вместо на Яхве, Маркс се кланя на богинята  “Историческа необходимост” като на Всемогъщо Божество. На мястото на евреите Маркс поставя пролетариата на модерния западен свят, а царството на Месията изобразява като диктатура на пролетариата. Но в овехтелите одежди прозират характерните черти на  традиционния еврейски Апокалипсис и всъщност нашият философ-импресарио ни представя в модерен западен костюм до-равински макавейски юдаизъм...”[1]

Всеки познавач на марксизма знае, че основополагащите му идеи и принципи са насочени към разрушаване  на устоите на човешката култура и цивилизация. Отричането на Бога и християнството и охулването на религията зачертава върховото духовно постижение на човечеството от последните две хилядолетия. За комунизма това е само първа стъпка. Следва ликвидирането на християнския морал, който стои в основата на хуманните,  модерни общества. Веднъж  отречен моралът, рухваше и правото създадено  на основата на неговите принципи. Самата идея за законност и държава, беше изхвърлена на “бунището на историята”. “безкласовото общество” трябваше да замени най-старото откритие на цивилизацията. В практиката си комунистите се отрекоха от теорията си, но превърнаха държавата в чудовищен инструмент за унищожение на хора.

Марксизмът посегна и на нацията. Като субект на историческото развитие беше изведен “пролетариатът” и “класовата  борба”.”Пролетарският интернационализъм” трябваше  да измести патриотизма и да ликвидира националните общества и култури.

Човекът от висше Божие творение беше сведен до парче жалка тленна материя. С отнета душа, в замяна беше “надарен” от комунистите със “съзнание” - “продукт на обществените отношения”. Животът от висша ценност се превърна в гнусен биологичен процес, а духовността - във физиология. Смъртта стана нещо естествено и оправдано.

Свободата  беше погълната от марксисткия детерминизъм. Свободната човешка воля и свободния му избор се превърнаха във функция на “обществените отношения” и “исторически закономерности”. Така всички престъпления се оправдаваха, ако служеха на “обективните прогресивни обществени процеси”. Обратно онези, които се противопоставяха на комунистическите безумия, бяха безмилостно унищожавани като представители на “отиващата си” “класа” или “епоха”.

Отричайки душата, морала и  свободата, грубият марксистки материализъм  унищожи и културата. Изкуството се превърна в просто “огледало отразяващо реалните обществени процеси”. “Субективното отражение на обективната действителност” уби твореца и приравни таланта с посредствеността, гения с бездарника.

Трудът от творчество се превърна в механика. Простият труд измести сложния, качеството, количеството. Това противоречеше на здравия разум, но  обосноваваше уравновиловката. Низвергването на частната  собственост, пазарни отношения и стоково-парична система,  пък разруши икономическите устои на цивилизацията, открити още от финикийците. и усъвършенствувани пет хилядолетия. Уравновиловката и “плановата икономика” убиха мотивацията за труд, в резултат на което неизбежно дойдоха, хаосът, мизерията и дори гладът.

Историята беше отклонена от нормалното си русло. Вместо към хуманизма, социалната хармония и благоденствието, човечеството беше тласнато към отдавна отречени феодални, робски и родово-племенни порядки от предцивилизационният период. Практиката показа, че такова ужасяващо “връщане във времето” е възможно само при комунизма.

Сега пред нас стои въпросът, не беше ли ясно от самото начало, че същността на марксизма е антихуманизмът и разрушението? Как тази идеология успя да се наложи над милиони хора? Отговорът е прост - тя заложи на силите на Злото. Комунизмът разчиташе на низките инстинкти на утайката на обществото. Той възправи мързеливеца срещу, работливия, бездарника, срещу талантливия, простака срещу възпитания, подлеца против честния, аутсайдера срещу преуспелия, бедния срещу богатия, лошия срещу добрия.           Комунизмът заложи на омразата срещу любовта, на насилието срещу толерантността, злобата срещу опрощението. Вместо Пътя, Истината и Живота, той доведе безпътицата, лъжата и смъртта. Затова с пълно право можем да кажем, че господството на комунизма, беше господството на царството на Сатаната.

Ленин в лудницата

ПРАКТИКАТА - ЛЕНИН

Комунистическата идеология, приложена на практика, не можеше да даде други резултати освен смърт, унищожение и упадък.

В началото беше Ленин. От кьорфишека на “Аврора” през 1917 г. (крайцерът е стрелял с халосен снаряд за да даде сигнал за щурма на Зимния дворец.) до 1923 г. когато Сталин завзе властта жертви на болшевиките станаха 10 милиона души. Това което още не се казва е, че Ленин беше прехвърлен от Швейцария в Русия с германска помощ и злато. Явно това е бил най-ефективният начин на германците да изкарат противника си Русия от Първата световна война, като предизвикат в нея вътрешен метеж и размирици. Изборът не случайно е паднал върху Ленин., чиято конспиративна организация с германското злато се оказва най-богатата в Русия. С тези средства и малко повече късмет болшевиките направиха кървав държавен преврат през октомври, който някои още упорстват да наричат Велика Октомврийска социалистическа Революция.

През януари 1918г. болшевиките разгониха Учредителното събрание, което  отказа да признае законността на властта им и установиха открита диктатура. В разпалената от тях Гражданска война планомерно и безпощадно беше унищожена цялата аристокрация, включително императорското семейство по лична заповед на Ленин, църковния клир, интелигенцията и стопанския елит на Русия. А този елит в периода 1907 - 1913г. беше осигурил на Русия по-високи темпове на икономически растеж, отколкото тогава имаха Съединените щати. Веднъж утвърдили властта си, болшевиките насочиха репресиите си и към обикновените хора. Най-зловещото им изобретение беше - Всерусийская Чрезвичайная Комисия (ЧК), която обедини в едно полиция, следствие, прокуратура, съд, затвори и концлагери и се превърна в адска машина на унищожението.

В края на 1920г. страната беше съсипана, икономиката разрушена, културата ликвидирана. Болшевишките маниаци се опитаха да ликвидират цялото “буржоазно наследство”. Един “революционер” дори предложи да се демонтират и ж.п.линиите, защото били “ царистко-буржоазни”, както и всички заводи и фабрики и да се построят наново социалистически такива. Този налудничав проект не успя, но пък бяха взривени, манастири, църкви и дворци със световна слава. Други настояваха за нов календар и летоброене започващо от “славната 1917г.”. Намери се умник да създава и нов “пролетарски език”. Поетът Крилов призоваваше в мерена реч световната революция да изгори картините на Рафаело и да разруши статуите на Микеланджело. Мадам Колонтай пропагандираше “свободната любов” (промискуитет), която да замени семейството.

С поглед в светлото бъдеще

Революционни комитети “национализираха”  седемнадесет годишни девойки и ги “раздаваха” на прославени “герои от революцията” , за да създават новия социалистически човек.

Тази вакханалия позатихна към 1923-24г., когато Ленин вече беше тежко болен, а Сталин още укрепваше властта си. Всъщност Ленин накрая се побърка и влезе в лудницата където и умря. В началото на 1924г. живият труп на “вожда” беше превърнат в труп, който “ще живее вечно” в Мавзолея. 
Сталин пое държавното кормило и довърши започнатото пъклено дело. 

ИМПЕРИЯТА НА ЗЛОТО - СТАЛИН

Маркс и Енгелс в теорията си почти напълно игнорират националните проблеми, самата теоретична постановка за нацията и мястото й в историческото развитие. Разбира се отделни оценки, анализи и изводи в многобройните им трудове има, но в самия марксистки модел на пролетарската революция, националните фактори отсъстват като компонент на теоретичната конструкция. В учението им за  държавата са изчистени външната политика и международните отношения и е създаден така да се каже “социологически” модел наблягащ на вътрешните закономерности на развитието, от които са изведени и външните функции на държавата на международната арена.

Ленин развива дейността си в една многонационална империя и националните проблеми няма как да бъдат заобиколени. Той  в многобройните си писания критикува великоруския шовинизъм и другите “буржоазни национализми”, които изместват “класовата борба” и даже има идеята за демонтаж на държавната машина. Националните проблеми според него трябва да се решават “попътно”  от “пролетарската революция”.

В практиката си  обаче, той създава могъща държавна машина с огромна армия и ужасяваща репресивна полицейска машина - вездесъщата ЧК. С тяхна помощ изтребва “враговете на революцията” и “реакционните класи”. Сърцевината й е партийния контрол над всички държавни учреждения и прякото сливане на държавната с партийната бюрокрация. След като Ленин се побърква окончателно и влиза в лудницата, Сталин наследява мястото му. Троцки казва, за него, че е “най-бележитата посредственост на нашата партия”.[2]   В разгорилата се битка за властта Сталин печели на януарския пленум на партията и постепенно на ХІV партийна конференция през април и после на ХІV конгрес през 1925г. отстранява троцкистите от партийните и държавни постове. Впоследствие  ги избива. Укрепил властта си, Сталин започва “да строи социализма”. Той гради цялата си политика върху схващането, че извън СССР има враждебно империалистическо обкръжение, което непрекъснато се готви за война. От своя страна и СССР се готви за война, в която страната ще се използва като “лост” за да разбива “капиталистическата система” и да провокира “пролетарските революции” на Запад. Създадените още при Ленин огромна армия и репресивен полицейски апарат се нуждаят от въоръжение и снаряжение. Тяхното самостоятелно производство е изведено като приоритетна задача. Ударението е поставено върху създаването на тежка стоманодобивна индустрия, която да обслужва военните предприятия. Освен от традиционните  финансови източници - печалбите от държавните предприятия, данъците, неизплатените лихви по заемите на царското правителство(между 800 и 900 милиона рубли), държавната търговия, се търсят и други финансови източници. Такива са двата вътрешни заема - от 1927г. в размер  на 200 000 000 рубли и от 1928г. в размер на 550 000 000 рубли. Не са малко средствата, които държавата печели от разликата между ниските работни заплати и високите цени на потребителските стоки. Огромен резерв е и почти безплатния труд на концлагеристите. През 1926г. е централизирана напълно икономиката (вече одържавена), реорганизиран е ВСНХ (Всесъюзния съвет за народно стопанство) и са създадени отраслови Главкоми (министерства).[3]  Съсредоточаването на всички средства за развитието на тежката индустрия води до диспропорции и де баланс в икономиката на страната. Вложените огромни средства в тежката индустрия имат бавна, възвръщаемост, много предприятия работят на загуба, а трябва да се прибави и липсата на организационно-технически опит. Освен това се проявява един много неприятен ефект - спиралата не енергоемкостта и ресурсоемкостта на индустрията. Разработените  рудни находища и построените язовири, електростанции ж.п линии и предприятия на тежката индустрия за да работят нормално изискват нови и нови суровини, енергия и работна ръка. Това налага непрекъснатото разработване на нови находища, нови ж.п.линии, нови рудници, нови ВЕЦ-ове, които да захранват вече построените. Но новото строителство изисква нови средства, строителни материали, машини, стомана. Създава се омагьосан кръг, всеки построен завод налага да се построят пет други за да може да заработи. Тези пет изискват други петнадесет и т.н. Индустрията се превръща в ненаситна ламя, гълтаща огромни средства и природни ресурси, заангажира милиони хора. Между другото това е предсказано още през 1926г. от икономистът “Виктор Новожилов” в статията му “Недостигът на стоки”. Той пише “При всеки  бърз икономически подем, рано или късно започва да се чувства недостиг на едни или други производствени блага - въглища, стомана нефт. При капитализма това води до поскъпване на стоката и намаляване на търсенето. При плановото стопанство (с твърди цени) възниква дефицит и преход към купонна система. А главният недостатък на “купонната система е, че потреблението на дефицитните стоки се определя само от желанието да се откъсне купонът. Няма стимул да се пести, да се променят технологиите. В резултат търсенето на дефицитните стоки нараства много по-бързо отколкото при пазарните цени. Налага се да се увеличи производството. Строят се нови металургични комбинати,, отварят се нови каменовъглени мини, строят се нови железопътни линии. Тези строежи обаче също гълтат гориво, цимент, метал. Ново изостряне на дефицита. Започва верижна реакция. И все по-малък дял от горивото и метала се използва за потребителски стоки, за непосредственото обслужване на населението.”[4]

Сталин обаче мисли другояче. Ето думите му: “ У нас на пазара няма свободна игра на цените, както става обикновено в капиталистическите страни. Ние определяме цените на зърнените храни изобщо, Ние определяме цените на индустриалните стоки. Ние се стараем да провеждаме политика на снижаване себестойността и намаляване на цените на индустриалните стоки, като се стремим да запазим стабилни  цените на продуктите от селското стопанство. Нима не е ясно, че в капиталистическите страни няма изобщо  такива особени и специфични порядки на пазара.”[5]

И всичко това за да се построят оръжейни заводи, които да гарантират боеспособна армия и репресивен апарат. В крайна сметка оръжейна индустрия е създадена, както и обслужващата я добивна и преработваща промишленост, но без ни най-малка полза за обикновените хора., те се обличат във ватенки, хранят се с каша и живеят в бараки. “Разбира се от милиард и половина рубли валута изразходвана през този период за съоръжаване на нашата тежка индустрия, ние бихме могли да отделим половината за внос на памук, кожи, вълна, каучук и т.н. Ние бихме имали тогава повече, басма, обуща, дрехи. Но ние не бихме имали тогава, нито тракторна, нито автомобилна индустрия, не бихме имали що-годе сериозна черна металургия, не бихме имали метал за произвеждане на машини - и ние бихме били без оръжие пред лицето на въоръженото с нова техника капиталистическо обкръжение.” - ще признае през 1933г. Сталин.[6] Лошата реколта през 1928г. в Южна Украйна и Северен Кавказ дават последния тласък и в страната избухва тежка продоволствена и стокова криза, което принуждава правителството да въведе в градовете купонна система за хляб и други хранителни продукти. Тази катастрофа е оправдана с “вътрешния класов враг”, “вредителите и саботьорите”. Започват репресивни кампании, върху подбрани изкупителни жертви. Началото е положено с “Шахтинското дело” през май-юли 1928г. Сталин се опитва да спаси положението с твърди и ниски изкупни цени за селскостопанската продукция. Селяните естествено отказват да продават при тези условия и са обявени за врагове. Държавата започва репресии и срещу селяните за да смаже така наречената “житна стачка на кулаците” Започват съдебни процеси, конфискации и насилствени изземвания на зърнените храни. Затрудненията със зърнените храни са обясними, като се вземе предвид и друго - че с износът им държавата осигурява вносът на чуждестранно оборудване за създаваната тежка промишленост. Също така при индустриализацията много селяни са превърнати в работници и се преселват в градовете и това също води до повишаване на търсенето на храни. Създадените колхози и совхози са ниско рентабилни, а богатите селяни, които са икономическия резерв за увеличаване на производството са подложени на гонения като “кулаци”. Проведения ХV конгрес на партията през 1927г. освен,че разобличава поредните врагове в лицето на  групата на Каменев и Зиновиев, одобрява политика на превръщането на селяните в колхозни роби или така наречената “колективизация”. В края на 1928 и началото на 1929г. и последните трезво мислещи като  Бухарин, Риков и Томски, които пледират за друга политика спрямо селяните са елиминирани. Сталин е с развързани ръце да проведе “колективизацията” въз основа на “ликвидирането на кулачеството като класа”.

Необоснованият икономически модел на развитие игнориращ пазарните отношения и икономическите интереси на хората, авантюристичните темпове на развитие на ненужна и неефективна тежка индустрия, опитите за решаване на продоволствения проблем с насилствени средства довеждат страната до икономическа и социално-политическа криза през 1928-29г. За да излезе от нея Сталин усилва репресиите. Започва заробването на селяните чрез натикването им в колхози и закрепостяването им към земята.( Те нямаха право да напускат селата си и получиха паспорти едва през 1973г.) На 20 февруари 1930г. тоест 50 дни след началото на “доброволната кампания за влизане в колхозите” са “колективизирани” 50% от стопанствата.[7] Насилията, организационните неразбории, избиването и вкарването в концлагери точно на богатите, напредничави и трудолюбиви селяни обявени за “кулаци”, довеждат до нова криза в селското стопанство и нов глад в началото на 30-те години. Сталин го използва за да избие 7 милиона украинци.Като отнема произведената в Украйна и без това недостатъчна храна, той я изпраща в Русия, за да потушава поне частично глада там. По вътрешната граница между Украйна и Русия е разположена войска, която застрелва всички бягащи от  гладуващите области към централните части на страната.  Резултатите от колективизацията са катастрофални. Показателно, че от началото на 30-те години до средата на 50-те селскостопанското производство спада по абсолютен обем и едва в края на този период е достигнато и надминато нивото от 1928г.[8]

Продължава и изсилената политика на индустриализация. Сега вече като е превърнал селяните в роби на колхоза, Сталин свободно разполага с храните произведени от тях при казармено-концлагеристки условия и ги изнася свободно на Запад, за да доставя оборудване за любимите си стоманодобивни и оръжейни предприятия. Не само това, по време  на глада, СССР изнася житото на дъмпингови цени на Запад, за да предизвика икономически сътресения в “капиталистическите страни” и да подтикне “избухването на пролетарската революция”. Това предизвиква световен скандал.

За да отвлече вниманието на народа от провалите на престъпната си политика, Сталин възражда великоруския шовинизъм. “В миналото ние нямахме и не можехме да имаме Отечество. Но сега когато съборихме капитализма, а властта у нас е работническа - ние имаме Отечество и ние ще защитаваме неговата независимост.” казва той през 1931г.[9] От този момент нататък започва постепенното възраждане на руския национализъм стигнал до уродливи форми след Втората световна война.

За да укрепва и поддържа  властта си Сталин периодично усилва провежданите иначе постоянно репресии. Кървавите пикове са през  1925,г. 1927-28г., 1929-1931г. 1934-36г.,1937г.-1939г. 1943-44г. 1946г. 1948-1949г., 1952г. Сега вече са ударени и вътрешно-партийни врагове, военни и полицаи, тоест самата пирамида на властта. Така всеки по-изтъкнат деец (като Киров например), се елиминира за да не предяви претенции към престола на диктатора. Общо за периода 1923-1953г. 60 000 000 граждани са репресирани (затвор, концлагер, въдворяване и др.)  30 000 000 от които са избити или загинали в “архипелага ГУЛАГ”.

В периода 1934-39г. с помощта на НКВД Сталин успява тотално да се разправи с вътрешно-партийната си опозиция и се налага като едноличен диктатор. Последния конгрес на партията, на който е имало потенциален съперник е ХVІІ-тия през 1934г. Тогава кандидатурата на Сергей Киров получава само 3 гласа против за член на ЦК. За сравнение против тази на Сталин има 300 гласа. Киров е можело да се кандидатира за партиен шеф, но отказва за да не внася разцепление. Въпреки това на 1 декември 1934г. е убит, след това убиецът му е също убит, убийците на убиеца също загиват, а техните убийци също. С това започват репресиите срещу съмнителните партийни членове. От 1956 делегати на конгреса  са избити 1108, от 139-те членове и кандидат-членове на ЦК са избити 98. Репресиите се обръщат и срещу потенциални съперници на Сталин в армията. В периода 1937-38г. Сталин получава от шефа на спец службите Ежов 383 списъка с имена на партийни, държавни и военни дейци с предложение за съответна присъда - обикновено смърт. Сталин ги одобрява. На практика армията е обезглавена:

от 5 маршали са избити 3

от 5 командарми І ранг - 3

от 10 командарми  ІІ ранг - 10

от 57 комкоров (командири на корпуси)- 50

от 186 комдивов (командири на дивизии) - 154

от 16 армейски комисари  І и ІІ ранг - 16

от 28 корпусни комисари - 25

от 64 дивизионни комисари - 58

от 456 полковника - 401

Не са подминати и спец службите, в системата на НКВД са избити 20 000 души като “врагове на народа”.[10] След всички тези чистки Сталин вече е абсолютен диктатор и никой не смее да оспорва властта му. Култът към Сталин е в апогея си.Но той продължава с периодични репресии. Както той се изразява, “тестето трябва периодично да се размесва, за да не се залепват картите една за друга”. Цялата власт на практика е централизирана в ръцете му. Международната обстановка се усложнява, войната вече е на дневен ред,  изисква се умела външна политика, а той е един посредствен дипломат, върху чиито плещи се стоварва изключителна отговорност. Въпреки това в началото на периода 1939-1941г. има известни успехи поради благоприятното стечение на обстоятелствата.  На 23 август 1939г. след много месечни сондажи и преговори Хитлер и Сталин подписват договор. В секретния допълнителен протокол към него (виж приложение № 2) са разпределени сферите на влияние. Сталин получава Източна Полша и Прибалтийските държави, Естония, Латвия и Литва, както и признание на интересите си във Финландия, румънска Бесарабия и България.[11]

Получил този неочакван подарък, Сталин навлиза на 17 септември 1939г. с войските си в Полша и съвместно с Хитлер я поделят между държавите си. В град Брест-Литовск германски и съветски войски правят съвместен съюзнически парад на победата.  След това Сталин натрапва на Прибалтийските държави “договори за взаимопомощ”  след което ги окупира в периода 17 юни до 21 юли 1940г. и  ги обявява за “съветски републики”. Междувременно през 1939 - 1940г. води война и с Финландия, която за малко не загубва. С огромно напрежение на силите, успява да откъсне от Финландия - град Виипури (сега Виборг) и околността му, както и някои северни части от страната. После заграбва и румънска Бесарабия и Северна Буковина. Идва ред на България. Съветското посолство започва така наречената “Соболева акция” - инициатива на съветския дипломат Аркадий Соболев подкрепена от БКП за сключване на договор за взаимопомощ между България и СССР. (такива бяха натрапени на Естония, Латвия, Литва както бе посочено по-горе.) Благодарение на умелата политика на Цар Борис ІІІ акцията се проваля.   В това време Хитлер воюва на Запад и след като поставя под ботуша си почти цяла Европа се обръща на Изток. За него договорът със Сталин е бил само временно решение, докато се разправи с враговете си на Запад. Сталин обаче като посредствен дипломат и държавник, е считал договора за вечен. Затова вместо да се готви за война с Германия той продължава да води война със собствения си народ. Вече беше споменато, че  в периода 1937-38г. са избити 87% от висшия команден състав на съветската армия. Ликвидирани са и всички военни, имащи опит от войните в Далечния изток и Испания. След убийството на маршал Тухачевски е забранена и разработената от него танкова стратегия, закрит е ракетния институт, а още през 1934г. са прекратени и изследванията в сферата на радиолокацията. Военният министър Ворошилов - бръщолеви за предимствата на “социалистическия кон”, пред “буржоазния танк”. Към 22 юни 1941г. много от военните заводи са в реконструкция, иззето е старото, а не е монтирано новото оборудване. В много от военните укрепени райони е иззето старото въоръжение и не е докарано ново. Не достигат танкове, самолети, дори винтовки. Съветските командващи по границата с Германия виждат немските приготовления. Кирпонос се опитва да предприеме ответни  укрепителни работи в района на граничната с германците  река Буг. Сталин му забранява за да не дразнел германците. Страхът да не  се даде повод на Хитлер за война, карат Сталин да игнорира предупрежденията, които получава от разузнаването, дипломати и дори Чърчил. Дори след нахлуването той нарежда да не се отвръща на огъня и  дълго време се крие и бездейства. Всички тези грешки и некадърното управление на страната и армията докарват слабата иначе германска войска под вратите на Москва. За да спре нашествието Сталин продължава репресиите. Така например в навечерието на войната е приет указ според който се изпраща в концлагер, всеки който закъснение 20 минути за работа. През 1942г. е издадена прословутата Заповед № 227 “Нито крачка назад” според която в тила на собствените войски  се поставят спец части, които разстрелват дръзналите да отстъпват. Всички попаднали в немски плен са обявени за дезертьори. С цел уж да се укрепи тила на фронта са изселени  от родните им места цели народи -  карачаевци и калмици през 1943г. и чеченци и ингуши през 1944г. Военната “тактика” на Сталин е елементарна “отстъпление в никакъв случай” и настъпление на всяка цена. Преди атака на войниците се раздава водка. Благодарение на всичко това армията и цивилното население дават огромни жертви - общо 27 милиона души за четири години война. За сравнение Великобритания чийто имперски интереси й налагат да воюва с германци, италианци и японци в Тихия океан, Малайзия и Индонезия, Бирма и Индия, Египет и Либия, Алжир и Тунис, Франция и на собствена територия цели шест години дава само 400 000 жертви.

На дипломатическата арена благодарение на безхаберието  и азиатската си мнителност, Сталин дълго време не може да се ориентира в международните отношения. Той се опитва да работи на  в тази толкова деликатна сфера с методите си от вътрешната политика - с праволинейност и принуда.  Подозрителността му пречи чак до края на 1943г. да не може да разбере, че има противоречия между съюзниците  САЩ и Великобритания, които би могъл отлично  да използва. “Дипломацията” му е ударно-силова тя има успехи, едва когато съветската военна машина набира мощ и печели победи (тоест, когато вече почти няма нужда от дипломация), а в началния период на войната буксува, точно когато е най-необходима. По време на войната великоруския шовинизъм започнал да се възражда от 1931г. насам стига до апогея си. Войната е обявена за “Отечествена”, германеца за исторически враг.  Грузинеца Сталин непрекъснато казва “ние руснаците”. Даже когато Рузвелт и Чърчил го питат в неофициален разговор на Техеранската конференция, дали се е отказал да прави “световна пролетарска революция”,  той казва: “Ние не се  безпокоим за това... Ние видяхме, че не е толкова лесно да се  построи комунистическо общество.”[12]  За да завладее безпрепятствено Полша през 1938г разформирова полската компартия и почти напълно избива членовете й. Впрочем по същите причини избива и над 90% от комунистическите функционери от Източна Европа живеещи в СССР. Все пак под натиска на Англия и САЩ “разпуска” Коминтерна, с което за пореден път доказва, че той е маша на съветското външно министерство. Впрочем цялата администрация и архив на Коминтерна се прехвърлят като отдел в ЦК на съветската компартия, така, че задкулисно продължава “ръководството” над чуждите компартии. Те се  подготвят  да изпълнят задачата да се превърнат в колониални правителства на собствените си държави, когато съветската армия ги окупира. Така и става през 1945- 48г. Благодарение на съветската окупация и националните предателства на съответните компартии, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и България се превърнаха в съветски сателити за цели 45 години. 

 

---

[1] цит по. Карл Попър, "Отвореното общество и неговите врагове" т.ІІ (Хегел, Маркс) С.1995г. с. 274

[2] Д.Волкогонов, "Феноменът Сталин." в. "Антени"/16.12-1987г. с.12

[3] "История на СССР" т. ІІІ, с.257-259

[4] В.Найденов, "Социалистическата икономика преоткрива Ленин." БТА "Наука и техника " бр. 45/1987г. с.5

[5] Й.В.Сталин, "Въпросите на ленинизма", С 1951г. с.273-274

[6]  пак там с.437

[7] Сталин, цит. съч. с.348-355

[8] В. Селюнин "Лукавая цифра" сп."Новый мир" бр.6/1987г.

[9] Сталин, цит.съч. с. 382

[10] Н.С.Хрущев, "Доклад на закрытом заседании ХХ съезде КПСС", Москва 1959г. с.12

[11] "Documents on the  Soviet-Polish relations - 1939-1945y". v.I, London 1961y. p. 40

[12] "W.A. Harriman et E.Abel, "Special envoy to Churchill and Stalin 1941-1946y.", N.York 1973y. p.159 

Имало ли е фашизъм в България?

ХАРАКТЕР НА РЕЖИМА НА УПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944г.

В политическият живот и част от историческата литература е дълбоко вкоренена спекулацията носеща абсурдното название “монархофашизъм”. Този термин се състои от две взаимно изключващи се понятия. Сериозните историци у нас и на Запад са единодушни, че за фашизъм може да се говори само в Италия в периода 1922-1943 г. и с големи уговорки в Германия в периода 1933-45г. При това съществуват големи разлики между италианския модел и германския национал-социалистически вариант. Вярно е, че диктаторски режими в Европа  се установяват и в други страни между двете световни войни - Испания, Унгария, Полша, Португалия, България и т.н., но при тях за фашизъм изобщо не става дума. Причината за тази “авторитарна вълна” е лесно обяснима. Желю Желев пише във “Фашизмът”, че тоталитарните режими в дадена страна неизбежно  тласкат към тоталитаризъм и съседните демократични държави, доколкото никоя демокрация няма подходящи средства за защита от агресивни тоталитарни идеологии и противостоенето можа да се осъществи само с адекватни методи. Така в Европа след появата на феномена болшевизъм в Русия, като отговор възниква фашизмът в Италия и националсоциализмът в Германия. Мусолини е бил в началото социалист и дори в Женева е бил съквартирант с Ленин. Хитлер пък се е учил от болшевишкия опит в изграждането на партията си. След идването на власт на Дучето в Италия през 1922 г. и на Хитлер в 1933 г. останалите европейски страни се оказват притиснати между болшевишкия социалистически  тоталитаризъм от изток и германския и италианските тоталитарни шовинизми в центъра на Европа. За да противодействат на агресивните им попълзновения в Европа, малките държави се плъзгат към диктатури от различен вид.  Лавинообразно се установяват авторитарни режими в Полша, Унгария, България, Югославия, Испания и Португалия. Но разликите в режимите са огромни. Ето по-долу част от тях.

АВТОРИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Най-точно би могло да се каже, че всеки тоталитаризъм е и авторитаризъм, но не всеки авторитаризъм е тоталитаризъм. Авторитарното управление обикновено е силна диктаторска власт на една личност или малка група. Това може да е монарх, президент, канцлер, военна хунта. Но обикновено те нямат официална идеология (още по-малко наложена като официална в държавата). Властта им се крепи на бюрократичния апарат, полицията и армията. Ако армията играе главна роля, това си е просто военна диктатура. Но най-важното е, че отсъства главният елемент на тоталитаризма - партията основана на авторитарно-тоталитарния водачески принцип и следователно липсва еднопартийно управление с всички произтичащи от това последици. Така при  авторитарните режими може дори да няма парламент (както например в Австрия) или да има, но да е послушен (като в България след 1934 г.) но има относителна свобода, отчасти запазени граждански права, в голяма степен независима съдебна система и дори в някои случаи полулегална опозиция. При тоталитарните режими в Германия и СССР и отчасти в Италия положението е съвсем друго. Най--характерното при тях е наличието на официална идеология, която е всеобхватна, “единствено вярна и научна”, тоталитарна партия на власт, която слива партийния и държавния апарат и обхваща цялото общество, чрез масови казионни организации, репресии, пропаганда и социална демагогия. Идеологията обикновено обещава “светло бъдеще” (“комунизъм”, "нова римска империя" или “хилядолетен райх”) в името на което трябва да се правят жертви. Тя има обяснение за всичко, и е първа и последна инстанция. Тя прониква във всички сфери на обществения живот, че даже и семейно-брачните отношения и спорта. Нещо повече, тя ги подчинява и унифицира. Тоталитарната партия е построена на фюрерски или вождистки принцип. Думата на водача е закон, решенията се вземат отгоре и се спускат надолу без да се коментират, а само се изпълняват. Кадровите рокади стават по решение отгоре. Дори да бъдат запазени демократични процедури - събрания, конгреси, те имат декоративна функция и са изпразнени от съдържание. Държавата е слята с партията и подчинена на нея. Партийните водачи оглавяват възлови постове в правителството, парламента (ако има такъв), министерствата и така до областни управители и кметове. Пряко подчинени на партията се репресивните органи - армия, полиция, съдебна система. Обезателно е наличието на концлагери. Особено важен елемент е сливането на трите власти - изпълнителна, законодателна, съдебна и подчиняването им на партията. Същото се отнася до средствата за масова информация. Икономиката е отчасти или напълно централизирана. Дори да бъде запазена частната собственост като в Германия и Италия, тя е ограничена в смисъл, че собствениците са включени или в корпоративната система (Италия) или във военно-икономическите планове (Германия). и са принудени да ги изпълняват. В СССР  пък икономиката е изцяло държавна. Обществото е смазано, хората са обезличени, нямат никакви човешки и граждански права - свобода на словото, печата, сдружаването. Включени са в казионни младежки, профсъюзни, женски, и др. организации командвани от партията. Имат правото да ръкопляскат и изпълняват партийните решения. Също и да умират за тях. Може да се каже, че тоталитаризмът е гигантски механизъм, в който хората са само винтчета, а авторитаризмът е само една диктатура, при която, хората си остават хора.

ФАШИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

Понастоящем в изключително политизирания ни живот битува представата, че комунизмът и фашизмът се отличават само по червената и кафявата си бои. Тази тенденция е прокарана в книгата на Ж. Желев “Фашизмът”, цитирана по-горе. Всъщност нещата не са толкова прости. Ж. Желев не е историк, а философ и социолог. Затова създаденият от него теоретичен модел на тоталитаризма е статичен, веднъж завинаги завършен и непроменлив. Историята изследва явленията в тяхната динамика - зараждане, развитие и смърт. Фашизмът и комунизмът са исторически явления и са едни в 20-те, други в 30-те и съвсем различни в 40-те години на ХХ век. Не мога да се съглася с  подвеждането под един знаменател на тоталитарните системи на СССР, Германия, Италия и близката, но и различна от тях Испания. Много историци отричат фашисткия характер на испанския франкизъм и имат сериозни основания за това. Първо, защото той дойде на власт с обикновен военен преврат и също така си отиде. Второ, защото голяма роля в събитията има католическата църква. И не на последно място - успешният преход към демокрация, бе осъществен благодарение на кралят Хуан Карлос. За последното в книгата на д-р Желев няма и намек. Не мога да се съглася и с  отъждествяването на  германския национал-социализъм с италианския фашизъм. Така например в Италия почти напълно отсъства антисемитизмът, а късното му появяване е под германски натиск. Фашизмът е и по-малко кървав от националсоциализмът. Друга особена отлика е, че Мусолини така и не успя да наложи докрай властта си, защото не можа да отстрани кралят. Така фашисткото господство не беше безразделно. Голяма част от генералитета остана вярна на монарха и в крайна сметка заговорът им свали Мусолини от власт с преврата на маршал Бадолио през 1943 г. Диаметрално противоположни са и фашизмът и комунизмът, дори са взаимоизключващи се. Ако използваме любимите на д-р Желев марксистки термини, можем да твърдим, че фашизмът и комунизмът са тъждествени по форма (тоталитаризъм), но различни по същност явления. Долното сравнение ще покаже това: Русия и Германия са страни със съвсем различна историческа съдба. Германия е разделена чак до 1871 г. на десетки държавици, а много немци живеят в датски, белгийски и френски територии. Дори и след обединението през 1871 г. остават две държави - Германия и Австро-Унгария. Русия - обратно е единствената страна в Европа без свои малцинства в чужди държави. Напротив, на територията й  живеят около 100 националности. Докато германската земя е била обект на непрекъснати нашествия и опустошения от страна на всички нейни съседи, Русия е била ужасът и страшилището на всичките си съседи от ХХVІІ век насетне. В Германия поражението от Първата световна война и историческите унижения избиват в ултрашовинизъм, който създава и националсоциализма. В Русия обратното - октомврийския преврат на Ленин от 1917 г. и събитията след него временно ликвидират съществуващия великоруски шовинизъм и го заменят с ултранихилизъм.  Идеологиите на националсоциализма (Хитлеровия вариант) и комунизма (Сталинският вариант) са взаимно изключващи се. Хитлеризмът е маниакален шовинизъм основан на теорията за “расовото превъзходство” на германците над останалите народи. Нацията е единно цяло  и обединяващ фактор. Останалите народи са слуги на нацията - господар или да бъдат превърнати в тор. Сталинизмът обратно - е социално-класова шизофрения. Пролетариатът е висша класа, исторически призвана да господства над другите. Вражеските класи трябва да бъдат изтребени - например буржоазията. или “пролетаризирани” - (например селяните). Сталинизмът е антинационален, Хитлеризмът е антисоциален. Хитлер иска световна война, Сталин световна революция. Хитлеристкият тоталитаризъм е средство за обединение на националните сили с цел разправа с вражеските държави и раси. Сталинският тоталитаризъм е инструмент за господството на една каста над цялото общество. Но докато националсоциализмът по същество  не се променя чак до унищожението му, то Сталинизмът през 30-те години прави рязък завой. От национален нихилизъм, Сталинската система започва да се изражда във великоруски шовинизъм на същата тоталитарна основа. Процесът е не докрай изследван и изяснен. В СССР частната собственост е ликвидирана, в Германия запазена. Антисемитизмът е ключов елемент  в националсоциализма, в Сталинизма-периферен. Репресиите на Хитлер засегнаха малко германци, но с войната  разпалена от него унищожи милиони хора от цял свят. Обратно, Сталин унищожи милиони хора в собствената си страна и по-малко в завладените  държави на Източна Европа и Азия. На основание на горните факти, може да се  заключи, че Сталинизмът и Хитлеризмът са две коренно различни явления в световната история, както  поради предпоставките и зараждането си,  така  и  по идеологията и проявленията си. Би могло да се твърди, че  комунистическият тоталитаризъм е интровертен (насочен навътре), а националсоциализмът екстровертен, (насочен навън). Следователно база за сравнение няма  и всякакви прилики между тях са нещо външно и чиста абстракция. Комунизмът си е просто комунизъм, а хитлеровия националсоциализъм си е просто националсоциализъм.

БЕЗПАРТИЙНИЯТ АВТОРИТАРЕН РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944 г.

Специално за България диктатура се установява след няколко неуспешни опита. Първият опит за  диктатура  е на земеделците на Александър Стамболийски в периода 1919-1923 г. Той обаче е свален с 9-то юнският преврат възстановил демокрацията през 1923 г. След това обаче, по поръчение на Москва комунистите опитват с метеж да заграбят властта и да установят болшевишка диктатура през септември 1923 г. Пометени от армията те опитват втори път с атентата в черквата “Света Неделя” през 1925 г. но пак не успяват. От 1926 г. демокрацията е възстановена, но партийно-политическият модел се разпада прогресивно и довежда до всеобщо политическо разложение през 1934 г., когато вече е ясно, че Европа върви към война. 3атова офицерите отново извършват преврат - този  на Кимон Георгиев.  Превратът е успешен, защото българската демокрация и парламентарна система страда от редица пороци и не може да сравнява с западноевропейските. Още в Учредителното събрание през 1879 г. при споровете дали да има Горна камара на Парламента (Сенат) дядо Славейков  “разбива на пух и прах” поддръжниците на Сената. Те  му цитират категоричния императив на Кант в подкрепа на тезата си, а той отговаря с думите “ Какви са тия бабини деветини?” с което убеждава събранието да отхвърли идеята. В резултат парламента се оказва без балансьор и през десетилетията парламентарен живот в него се разиграват грозни сценки. В началото на ХХ век депутатските прения в пленарната зала завършват с ръкопашни схватки в които влизат в употреба бастуни и оловни мастилници. Министрите пък често са случайни хора подбрани по партизанлък. Например Министърът на железниците в правителството на Стамболийски получава доклад за състоянието на локомотивния парк. Когато прочита фразата “Локомотивите са в добро техническо състояние. Нямат котлен камък.” той поставя резолюция “Да се достави”. Партиите от своя страна никога не са били нещо повече от партизански котерии борещи се за “келепира”, тоест властта. Веднъж завзета, започват уволненията и уреждане на съпартизаните с топли служби на принципа на “зетьо-шуре-баджанакизма”. В навечерието на преврата на 19-май 1934 г. политическите нрави стават особено отблъскващи. Тогавашното управление на Народния блок съставен от земеделци, радикали, национал-либерали и демократи затъна в котерийни борби за “тлъсти дробчета” (министерства) и когато “Звено” и “Военният съюз”  правят преврата не срещат никаква съпротива. Народът даже въздъхва с облекчение, защото е отвратен от партизанлъка в политиката. Военните затягат държавната администрация и разтурят корумпираните партии. Тъй като между тях има леви републиканци като Дамян Велчев, френски и югославски  поддръжници (и дори съветски шпиони като  Кимон Георгиев и Владимир Заимов например) Царят повежда задкулисна борба за тяхното отстраняване. [1] Макар и републиканци, превратаджиите не посмяват да отстранят безвластния тогава Цар Борис ІІІ. Страхувайки се от последиците, те само го използуват за конституционна фасада, като го принуждават да им подписва указите. От организираните два опита за покушение Царят излиза жив и здрав, но за известно време е марионетка на превратаджиите. Новото правителство разтурва обществено-политическите организации (дори и “Звено се саморазпуска) и конфискува имуществата им. Намалява бюрократичния апарат, като оставя 7 области, от съществуващите 2 552 общини ги намалява до 800. Ликвидирано е общинското самоуправление, кметовете се назначават. Ограничени са правата и свободите на гражданите, спрени са вестници, забранени събранията и изобщо политическите прояви. Неуспешни остават обаче опитите  за създаване на казионни младежки и  профсъюзни организации.[2] Основна опора на режима остава армията. Тъй като не се изгражда тоталитарна система, това е авторитаризъм, а не фашизъм, както някои сега го квалифицират. Във външната политика има завой, установяват се дипломатически отношения със СССР, има опити за сближение с Югославия и Франция. Това уврежда на националните ни интереси в Македония. В крайна сметка обаче, поради липса на ясна концепция за промените и поради вътрешните им  борби превратаджиите губят почва. Това използва и Царят и с помощта на умерените и монархическите крила във “Военния съюз” отстранява Кимон Георгиев и републиканците от властта. На 23 януари 1935 г. умерени и монархисти начело с ген. Златев съставят правителство. Следващият кабинет на Андрей Тошев (22 април) вече няма и умерени. Дамян Велчев прави неуспешен опит за нов преврат и това дава повод на Цар Борис ІІІ да се подсигури окончателно, като повери властта  на кабинета на Георги Кьосеиванов. С това са зачертани амбициите на републиканци и умерени във “Военния съюз”, а малко по-късно и той е разтурен. За пръв път от възкачването си на престола (1918 г.) Цар Борис ІІІ поема в свои ръце вътрешната политика в държавата. През 1936г от правителството са изгонени и хората на НСД на Цанков (единствената профашистка партия в България) Проведените безпартийни избори (с участието на самостоятелни кандидати) през 1937 г. общински и през 1938 и 1939 г. парламентарни създават послушни общини и Парламент. С уволнението на Кьосеиванов и поставянето на Богдан Филов за министър-председател, Царят поставя под свой контрол и външната политика. За щастие, защото започващата Втора световна война. можеше и да ни изтрие от картата на Европа, ако нямахме такъв забележителен държавен глава и дипломат. Колкото до нарушената конституция и погазените политически свободи, липсата им не се усеща осезателно. Напротив страната се умиротворява, стопанството е в подем, жизненият стандарт през 1939 г. е най-високият на Балканите, а левът стабилен. Спекулациите, че това било “Монархофашизъм” са смешни. Защото режимът не е тоталитарен, а авторитарен. Армията, полицията, бюрокрацията, но преди всичко монархическата традиция, са основна опора на властта. Няма управляваща партия. Няма и други партии, макар, че например НСД и БКП водят полулегален живот. Няма фашистка, расистка или шовинистична идеология. Няма сливане на партия и държава. Няма унификация на обществения живот. Съдебната власт е независима. Запазва се частната собственост. Това, че са ограничени гражданските свободи е белег на всеки авторитаризъм. Но историците не могат да заобиколят темата за блестящата дипломация на Цар Борис ІІІ във времето на Втората световна война. Притиснат от една страна от Италия и Германия, от друга от Сталинските имперски амбиции, от трета от английската политика, Царят беше принуден да лавира, за да остане настрана от пожара на военния катаклизъм. Непосредствена заплаха за страната представляваше съветският натиск за сключване на договор за взаимопомощ. След като натрапи  подобни договори на  Балтийските страни, Сталин ги окупира и превърна в съветски републики през 1940г.  Така наречената “Соболева акция” в България, впрегнала БКП да оказва натиск върху правителството   за сключване на такъв договор имаше същата цел - договор и впоследствие окупация и присъединяване към СССР. Това беше залегнало в съветско-германският договор  от 1939г. (приложение № 2) Цар Борис ІІІ успя дипломатично да отрази натиска. Не по-малка заплаха представляваха германските искания за присъединяване към Тристранния пакт още през 1940 г. Царят  успя дипломатично да отклони и тези претенции и така България спечели още няколко  месеца спокойствие. Междувременно под негово ръководство беше разработена и първата в новата история на България стратегия за национално обединение по мирен път само с дипломатически средства.  Тя предвиждаше най-напред присъединяване на Южна Добруджа, след това Беломорието и накрая Македония. Замисълът беше отлично изпълнен. През 1940 г. с Крайовската спогодба Румъния ни върна Южна Добруджа, в която по данни от 1938 г. живееха 162 688 българи (38.80% от населението) След това се извърши размяна на населението по силата на което от Северна в Южна Добруджа се изселиха 66 000 българи, а от Южна Добруджа в Румъния се изселиха 93 000 румънци, с което добруджанския въпрос се реши по-добър за България начин.[3] През април 1941 г. си получихме и Беломорска Тракия и част от Вардарска Македония. Всичко това стана безкръвно, само с дипломатически преговори. Така Цар Борис ІІІ заслужено получи народното признание на Цар Обединител. Друга негова несъмнена заслуга е спасяването на 50 000  от българските евреи - безпрецедентен акт в историята. Вярно е, че той не съумя да запази и Беломорските и Македонски евреи - 11 343 от тях германците депортираха в лагерите на смъртта, но вината не беше негова. Царят много умело маневрираше и не допусна до властта германофили и фанатици като проф. Александър Цанков например, чието Народно Социално Движение със своите 330 000 членове беше най-голямата организирана сила в страната. Професорът се ползуваше с пълното германско доверие и ако беше на власт, фаталното обвързване на страната с Германия щеше да бъде неизбежно.  Германците имаха пълните основания да не са доволни от Цар Борис ІІІ, като съюзник. Той изобщо не се съобразяваше със съветите им, протакаше и в крайна  сметка не им оказа помощ във войната. Много е показателно, че присъединяването към Тристранния пакт във Виена на 1 март 1941г стана в последния момент, когато вече нямаше място за маневриране. Германската армия стоеше на Дунава и имаше заповед да стигне до гръцката граница за 24 часа, ако влезе като съюзник и за 48 часа ако влезе като враг.  Цар Борис ІІІ предпочете съюзничеството, което беше единствено спасителния за България вариант. С това той спечели - първо връщането на Македония и Беломорието, второ неучастие във войната с войски на Източния фронт. Изпрати само войски в помощ на германските части в Сърбия и Гърция. Трето - запази дипломатически отношения със СССР. Освен това подобри отношенията с Турция, която беше другата потенциална опасност. От друга страна той използваше и нарочно преувеличаваше пред Хитлер турската заплаха, за да мотивира оставането на българската армия в границите на страната и неизпращането й по бойните фронтове. По същия начин той спекулираше и преувеличаваше “русофилските чувства” на народа и “силната комунистическа  въоръжена офанзива на вътрешния фронт”. Те му налагали да държи войските в България. Даже по признания на комунистически дейци като Цола Драгойчева полицията е била в дирите на ЦК на комунистите и на всички по-важни комунистически структури и при необходимост е могла да ги ликвидира в рамките на 24 часа. От друга страна и армията правеше показни акции срещу шумкарите, които не бяха никаква заплаха. Всички тези аргументи обаче се изтъкваха пред германците на масата на дипломатическите преговори, колкото пъти германците настояваха за изпращане на български войски на Източния фронт. В крайна сметка България оцеля и излезе с уголемена територия от Втората световна война. Само преждевременната смърт (по-точно убийство) на Цар Борис ІІІ Обединител попречи на България, да излезе напълно печеливша от войната. Провалът на “Соболевата акция” през 1940 г. и умелото лавиране на Царя показа на съветските управници, че докато той е жив, задачата им за завоюване на България ще бъде невъзможна за изпълнение. Тайнствената му смърт се приписва на Хитлер, който имаше не по-малко основания да е заинтересован от отстраняването на Царя. Но печалбата всъщност беше за Сталин. Той осъществи вековната мечта на руските императори за Задунайская губерния. [1] Между другото деветнадесетомайският преврат буквално с часове изпреварва други два преврата подготвяни съответно от ВМРО на Иван Михайлов и  от лидера на Народното Социално Движение проф. Александър Цанков. [2]  В. Георгиев Илиев, "Буржоазните и дребнобуржоазни партии в България 1934-1939 г."  С. 1971 г. с. 72-73 [3] Н. Генчев, "Възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г." сп. ИП кн.6/1969 г.