Важни писания

понеделник, 8 април 2013 г.

Търси се известен престъпник

Търси се, вероятно ще бъде в Пловдив на 12 април. Който го забележи да се обади веднага на телефон 112. На 7-ми беше в София, в зала "Армеец". Неговата гордост. Започна да я строи омразната тройна коалиция, но той отряза лентата. И си я приписа тази зала на себе си. Но историята на строителството й е много интересна. Нека да я видим през текста на екипа на сайта "Под лупа":
"При подписване на договор с Главболгарстрой за строеж на спортната зала в София, през август 2009 г. премиерът Бойко Борисов заяви:
“Строежът на многофункционална спортна зала в София може да започне още утре.“
Неколкодневните разговори с шефа на компанията Симеон Пешов доведоха до поевтиняването на бъдещото съоръжение със 17 млн. лв. “Залата ще ни струва 90 милиона лева вместо договорените преди 107 – допълни премиерът. – Фирмата се съгласи да сведе печалбата си до нула, но ще спечели от реклама. Това са реалните антикризисни мерки – да осигурим на бизнеса работа, да защитим родното производство, да обезпечим финансиране и спрем контрабандата.”
Премиерът разкри, че подобен проект в европейските страни струва между 1 и 2 милиона евро за 1000 места. “Тази сума е за тренировъчните зали, а за официалните цената е още по-голяма”, допълни Иван Ценов, зам.-министър на спорта.
„Цената на спортния обект обаче няма да е за сметка на качеството. Параметрите остават непроменени. Залата на комплекс “4-ти километър” ще има 16 500 места.“
Според в.“Труд“в негова публикация от 11 август 2009 г. е посочено:“ Залата на комплекс “4-ти километър” ще има 16 500 места. “
Дали обаче това се случи две години по-късно?! Нищо от поетите ангажименти Новата спортна зала – гордостта на Борисов, май бе поредната “далавера” освен пусковия срок не бе спазено и то след „твърдото“ премиерско обещание…
Според информация, публикувана в медиите, залата „Арена Армеец“, открита на 30 юли, е с макцимален капацитет 12 хиляди седящи места за спортни събития и до 18 хиляди за концерти. (в-к „Стандарт“, 30 юли 2011 г.)
Отново според в. “Стандарт“ от 30 юли 2011 обявява цена от 108 милиона лева: „Тя (залата) бе строена година и осем месеца и струва на държавата 108 милиона лева.“, въпреки уверенията на премиера, тиражирани в медиите, че „Главболгарстрой“ ще строи залата без печалба, за 90 милиона лева…
Спомняте ли си, че в Европа за хиляда места цената е между 1 и 2 милиона евро според Иван Ценов, зам.-министър на спорта, което означава, че при 12 000 места сумата за изграждане на тази зала би трябвало да е около 12 до 24 милиона евро, които са 24 и 48 милиона лева, а на нас данъкоплат¬ците тази зала е излязла поне 2,25 ПЪТИ ПО-СКЪПО и то при обещаните 90 млн. лв.?!
Според DarikFinance.bg и публикацията му от 30.07.2011 г. научаваме тези факти:
Новата спортна зала на София глътна 118 млн. лв.
Спортната зала бе построена с инвестиция от 118 млн. лв., като дейностите по изграждането й отнеха рекордно малко време – само 18 месеца. Капацитетът й е от 12 529 седящи места, от които 3 500 са на телескопични трибуни. Така заедно с правостоящите места броят на посетителите в нея може да достигне до 19 хил. души.
Според някои изчисления инвестицията в залата няма да може да бъде изплатена в следващите 50 години дори и залата да се ползва и за концерти, освен за спорт. Името на залата е „Арена – Армеец“ София заради спонсорството, което едноименният застраховател предложи.“( Застрахователят на ТИМ-б.а.)

Та събра в залата 15 000 криминално-политически проявени. Седяха шахматно мутра-милиционер, мутра-милиционер.... и така до 15 000 оперативно интересни лица. 
Иначе в залата и пиле не можеше да прехвръкне. Отвън имаше кордон с полицаи, отцепили целия квартал. Вътре се влизаше през скенери за метал. Зер да не стане като на конгреса на ДПС. И отвън участъкът от Цариградско шосе покрай залата беше затворен. Целият трафик за Пловдив минаваше на километри отстрани. Кой позволи това, кой плати за това - МВР ли, НСО ли, данъкоплатеца ли, не е ясно.
Та скриха се в бункера си от народната любов и поискаха пак властта. И са убедени, че пак ще я вземат...
"Имаме воля!" - казват те. "Ялов е мами!" си превежда народът. За какво имат воля? 
"Имаме воля" пак да:
  • фалшифицираме изборите.
  • дерибействаме на власт.
  • крадем повече.
  • вдигаме данъците.
  • съсипваме предприемачите.
  • тероризираме несъгласните.
  • режем ленти.
  • да правим програмистите овчари
  • се гаврим с матр,яла. 
  • фалираме фирмите.
  • подслушваме масово.
  • се хвалим в слугинските медии...
И ред други неща.
"Ялов е мами!" - каза народът. А народът има ли воля? Да им бие шута?
Ще видим това в Пловдив на 12-ти април. Когато той ще  дойде в Пловдив. Да каже нагло, че пак иска да го изберат за султан с фалшиви бюлетини, подменени протоколи и купени за по 30 лева гласове. Защо в Пловдив се кандидатира ли? Защото тук най-добре бяха отработени фалшификациите на изборите. Виж местни избори 2011 г.
И понеже те ще бъдат на Античния театър полицията ще им огради целия Стар град.  За да не ги застигнат яйцата и доматите подхвърляни им от благодарните пловдивчани. Тъй като  в Пловдив го чака много неприятна изненада, отсега да поздравим Б.Б. със следващото пророческо видеоклипче по-долу...





Емил Димитров, Красимир Каракачанов и Христо Стоичков или как се купуват избори.

Да, вече всичко е ясно, и кои са "студентите" и кой ги финансира, и кой съучаства в престъплението "купуване на гласове". Оказа се, че май ги финансираме и всички ние като данъкоплатци. Сега вече ще видим имаме ли главен прокурор или имаме марионетка на Цветан Цветанов. 
Защото, когато дадохме в пловдивската прокуратура филмът на ГЕРБ в който областният управител Иван Тотев даваше указания как да се фалшифицират изборите в район "Източен" през 2009 г., тя услужливо мълчи вече трета година.  Все пак има едно друго дело в пловдивското следствие за фалшификациите на местните избори в Пловдив през 2011 г. Но и то нещо напоследък няма движение. 
И ако Сотир Цацаров и сега не се самосезира и не прибере на топло организаторите на новата престъпна схема, ясно е, че след "изборите" на 12 май  тази година народът ще хване тоягите и ще ги помете всичките мафиоти - прокурори и политици. Защото тоягата има два края. Да не кажат, че не са предупредени...
А, искате доказателства ли? Ето ги във видеото отдолу...



сряда, 3 април 2013 г.

"Алма Ви матерна и да Ви хонорис на каузата!"

Новината, че д-р Христо Стоичков е станал рекламно лице на "студентското протестно движение" мен лично ме зарадва. Като пловдивчанин отдавна следя шеметната кариера и успехи на именития си "съгражданин". Той е от едно село до Пловдив, разбира се, но ние си го тачим за градски. Даже е учил в моето училище "П.К. Яворов". Почти цяла година. Преди време бях в инициативен комитет за честване юбилея на училището. Търсехме спонсори и директорката прати парламентьор при нашия именит възпитаник Ицето. Парламентьорът се върна пребледнял, защото видният футболист като разбрал целта на срещата казал нещо за майка му. Оказа се, че навремето го изгонили (деликатния термин тогава беше „преместване”) заради слаб успех и лошо поведение. Така, че за малко ни е бил съученик.
Както и да е на темата за рекламните лица. През лятото на 1994 г. Стоичков беше на върха на славата си. Можеше да го изберат и за президент. Тогава есента имаше парламентарни избори и формацията „Нов избор” на Димитър Луджев направи тази грешка да направи Ицето свое рекламно лице. Интелигентната му физиономия грейна от хиляди техни плакати с лозунгите „Гласувайте за „Нов избор”” и „Нов избор трябва да победи”. Сигурно го е правил безкористно. Но като знам, че зад тази формация стояха видните пловдивски „брокери” и „банкери” Христо Данов и Христо Александров се съмнявам. Защото точно те му подариха акции на своята „Агробизнесбанк” (създадена с капитали на ДПС между другото) за един милион лева. Заради американското лято 94-та. Няма лошо. Изборите минаха и заминаха. „Нов избор” с рекламното си лице Христо Стоичков взе около един процент в страната. В Пловдив даже още по-малко. Язък за плакатите.
„Банкерите” обаче не си извадиха поуки и направиха Ицето рекламно лице и на банката си. Тя пък взе, че фалира още следващата година. По-точно след  осем месеца. Даже ги осъдиха, и май някои от тях и полежаха. Защото това беше първата фалирала частна банка в страната. Повлече крак и след нея изгърмяха и другите. Но чак следващата година – 1996 –та. Сигурно защото си нямаха такива рекламни лица.
Но това си го знаехме в Пловдив. Васил Илиев сигурно не го е знаел. Взе та направи Христо Стоичков рекламно лице на „ВИС-2”. Караше Ицето една хубава открита кола с мръсна газ, после спираше и гордо заявяваше: „Застрахован съм във ВИС-2” в телевизионните клипове. Можете да се насладите и на плакат от онова време горе, вляво. Резултатите не закъсняха, Васил Илиев го гръмнаха в колата му и групировката изчезна.
Явно неслучил на банка и на „застрахователи” Стоичков се пробва да направи своя. С аверите си от САЩ,94 събраха пари и направиха банка „Национал”. Даже в София си намериха една хубава сграда. Не ще и дума Христо беше рекламното лице. Резултатът не закъсня – БНБ им отказа лиценз. Работата се разтури, банката не стана, останаха им само разходите по учредяването.
След тези успехи Стоичков се пробва и в треньорството и замина за далечната Южна Африка.  След „успехите” му там  на няколко пъти феновете щяха да го бият, та полицията го спасяваше. От този воаяж му остана май само приятелят Путко Мафани.
Като се върна в България пък стана треньор на „Литекс”.  "Аз не стоя зад студентите, но според мен Христо Стоичков е готов за министър-председател. Не вярвам той да влезе в политиката, но ако погледнем реално на нещата той е готов, и за премиер, и за вътрешен министър. Той е много по-бърз от Цветан Цветанов, ако бягат на 100 метра, ще го надбяга. Освен това е и по-добър футболист от Бойко Борисов. Стоичков го познава целият свят", обяви наскоро Гриша Ганчев.
Ганчев още е жив, но пък антимафиотите атакуваха офисите и арестуваха сина му. Пак леко се отърва не като Васил Илиев. Успоредно с това Христо Стоичков стана рекламно лице и на колите на „Грейт уол”. Как ли им вървят продажбите в момента? Всъщност фабриката на "Грейт Уол" фалира и затвори!
След всичко това как да не се радвам, че д-р Стоичков е станал лице на „студентското протестно движение”. Като един виден студент... Предвиждам големите им "успехи". Всъщност резултатите не закъсняха – медиите веднага изровиха, че това е младежката шайка на ГЕРБ окупирала НПСС и създала ядро в Свищовския университет. Известен главно с фалшивия си професор – ректор, докторанта Красьо Черничкия и това, че в настоятелството му противозаконно е видния герберски депутат Емил Димитров, по-известен като Емо фаса. Като му зададоха този въпрос той отвърна нещо в смисъл голяма работа, нарушил съм бил закона. А се оказа и вдъхновител и спонсор на начинанието на „студентите”. Но фаса е по-известен сред еколозите си с думите  "България е наша, гората е наша, ще правим каквото си искаме, с вас или без вас!" И с лобистките си поправки в поне 30 закона. И с воаяжа на футболния си отбор с правителствения самолет. И ред други такива хубави работи. Хубавото в случая е, че и Емо случи на рекламно лице. И отсега предвиждам резултатите. Разследването на "Нова телевизия". "Студентското движение" естествено се провали с гръм и трясък при такова "рекламно лице", какво друго да очакваме. 
Единствено ме е яд, че Стоичков не стана рекламно лице на ГЕРБ. Но дори и Бойко Борисов („Аз съм прост и вие сте прости…) не е чак толкова прост. Даже когато ректорът на Пловдивския университет обяви, че ще прави Стоичков д-р „Хонорис кауза” през 2011 г. тогавашният премиер изгледа Стоичков и се прекръсти…
Та да завършим с крилатата фраза на доктор Стоичков: 
”Алма Ви матерна и да Ви хонорис на каузата!”

П.П. Послепис
Тъкмо бях написал това и намерих нещо което ме хвърли в дива радост. Спомних си, че не друг, а Корпоративна Търговска Банка на Цветан Василев е наела Стоичков за свое рекламно лице! Честито на печелившите както се казва!

П.П.П. Послепослепис
Тъй като това го бях писал на 3 април 2013 г., да допълня, че Корпоративна Търговска Банка фалира през 2014 г., с гръм и трясък, скандал и поредица съдебни дела.
С нетърпение очаквам да видя отново Христо Стоичков като рекламно лице някъде.









вторник, 2 април 2013 г.

Пътят към ада е постлан с добри намерения.



Влязох в залата на семинара. Масите бяха подредени в дълъг правоъгълник, като рамка на картина, а в свободната централна част имаше поставени саксии с цветя. Тъмничко беше, вероятно щеше да има мултимедиен прожектор, но пък не виждах никакъв екран на стените. Около масите бяха насядали партньорите на фондация „Ханс Зайдел” – експерти от разни фирми и нестопански сдружения, които работехме по нейни проекти. Не се познавахме едни – други, но щом бяхме тук много добре знаехме, какви сме и за какво и кого работим.

Аз тогава бях в една фирма – дъщерна на немска фирма, която пък беше много близка на фондацията. Правехме едно луксозно и безплатно списание, което се разпространяваше на английски във всички институции на Европейския съюз и правителствата на държавите от обединена Европа, а българският му вариант във всички български държавни и общински институции, библиотеки и читалища, както и други културни и обществени институции. Редакцията ни беше в един доста отдалечен офис от централата на фирмата, разположена в един просторен апартамент на една тиха уличка до един прекрасен парк в широкия център. Аз бях в централния офис и често ми се налагаше да пътувам до другия офис на редакторите, защото трябваше между другото да им поддържам и компютрите. Нямаше отделен човек за информационно обслужване и аз по-скоро като хоби го правех. Не, че не бях заринат със сериозна работа. Списанието си беше хубаво, пълноцветно, богато илюстровано и се списваше смислено. Авторите бяха видни хора. Даже един път и на мен ми публикуваха статия по административните проблеми на българските общини. Но без хонорар, бях вътрешен. Списанието разглеждаше широк спектър от проблемите на България за присъединяването й към Европейския съюз. Тъкмо беше взела властта омразната на всички ни тройна коалиция. За мен омразни бяха ДПС и БСП, НДСВ си ги харесвах, че по тяхно време България процъфтяваше, а и съм си монархист. Няма да забравя – на един 5 юли 2003 г. минавах през подлеза между президентството и министерския съвет и се връщах на работа след обедната почивка. Долу видях Царя Симеон ІІ, тогава премиер. С двама от охраната на НСО отиваше вероятно на среща в президентството при Първанов. Спрях се и се обърнах. Поколебах се дали да не му кажа: „Ваше Величество, позволете да Ви поздравя и пожелая успех в тежкото начинание!” и да му стисна ръката. През 1996 г. вече се бях ръкувал с него. Тогава той посети Пловдив и кметът Спас Гърневски, като един тогавашен „отявлен монархист”, ни събра нас шестимата районни кметове със съпругите ни официално да посрещнем Негово Величество на терасата пред хотел „Тримонциум”. На огрения от жаркото слънце площад имаше над 50 000 души, възрастни хора припадаха, но множеството стоически търпеше  убийствените слънчеви лъчи за да види своя любим Цар. Гърневски изнесе едно наистина прекрасно слово в чест на НВ и го покани да остане в България като официален гост на Община Пловдив в нейната резиденция в Стария град и да изчака времето да „се върне на своя трон”. Тогава завидях на кмета, знаех че дори аз като монархист едва ли щях да произнеса по-хубаво слово от неговото. Жалко, че не го записах. Царят и съпругата му Царица Маргарита минаха и се ръкуваха с всички нас – кметовете, общинските съветници и други официални лица от Общината. Забелязах, че той беше силно развълнуван и впечатлен от такова топло официално посрещане. Тъй като на власт беше правителството на Жан Виденов нямаше представители на държавата.  

Вечерта имаше коктейл тип шведска маса в „Тримонциум”. Домъкна се целият пловдивски управленски, стопански и културен „елит”. Отново липсваха държавните представители, но иначе залата беше пълна. Царят и царицата бяха в ъгъла на залата и приемаха поздравления. С жена ми станахме свидетели на една грозна сцена. „Елитните” гости така се втурнаха към една от шведските маси, така започнаха да грабят ястия, че някой в суматохата настъпи дългата до пода покривка, явно залитна и я свлече до половината й на земята, заедно с всички чинии и стана огромна свинщина. Грабещите безплатните ястия „елитни пловдивчани” се омазаха и оляха целите. Съчувствено проследих с поглед реакцията на Царя. Той беше видимо смутен от картинката на „неговия любим народ”. Аз си спомних главата „Бай Ганьо в двореца” писана от Алеко. Всичко си беше същото сто години по-късно. С жена ми се спогледахме и напуснахме тази кочина омерзени. Оставихме „интелектуалците”, „бизнесмените” и „управленците” да се въргалят в собствената си духовна свинщина.  Жалко че царската двойка по протоколни причини не можеше да напусне и остана да види докрая нивото на своя народ.  Това беше през 1996 г. Имаше продължение. Благодарение на това посрещане Спас Гърневски и съпругата му станаха близки на царското семейство. Но през 2001 г., след шести април Царят създаде НДСВ и се яви на изборите. Гърневски си остана с Костов и СДС и в предизборният вестник на седесарите написа изключително гнусна статия за Царя. Как той не „откликнал” на „вопъла на своя страдащ народ”, държал се ледено-студено и се прибрал невъзмутимо в Мадрид. И други такива простотии, които ме беше срам да чета, като лично бях слушал възхвалното му слово му при посрещането на Царя. Освен материалната имало и интелектуална свинщина.

Та докато се колебаех дали да поздравя Царя-премиер, тези спомени нахлуха в главата ми  и докато се начудя той отмина. Като дойдох в офиса колегите ми бяха купили подарък, че същия ден имах рожден ден и ги черпих. Питаха ме дали ми харесва. Махнах пренебрежително с ръка. Вече бях получил подаръка си – видях частично реализирана мечтата си от 1996 г. . Царят в България и на власт. Е , не като Цар, а като премиер, но да не бъдем максималисти.

Но сега през 2005 приказката беше към своя край, той беше загубил властта си от лошите и натикан в идиотската тройна коалиция с БСП и ДПС. И ето на хоризонта се появи новата надежда бодигардът на Царя – генерал Бойко Борисов. С любезното съдействие на фондация „Ханс Зайдел”. За чийто проект работеха десетки фирми и стотици хора.
Та издавахме списание за чудо и приказ. Ясно е кой плащаше. И разбира във всеки брой преминаваше „тънката червена нишка”, както казваха комунистите навремето.  Да, годината беше 2005, Бойко Борисов вече беше избран за кмет на София. Когато с трима колеги и шефа ходихме в Столичната община да му занесем сигналните броеве от първата книжка, шефът влезе  в кабинета му, а ние останахме в приемната на секретарката. От другата страна се виждаше вратата на заместник-кметския кабинет на Цветан Цветанов. Нямаше го, както винаги беше на обиколки в страната. Той така си изкара в Общината, не ходеше изобщо на работа. Въпреки това от заплатите и „от хонорарите” си купи осем апартамента. Но тогава пред вратата му ние не знаехме това. Нито, че е толкова близък със строителя, който е в обща фирма със сина на Рамадан Аталай. И продали на Цецко апартамент на „приятелска цена”. А пък Рамадан Аталай си има фотоволтаичен парк, за който хората разбраха едва тази година. Шефът излезе доволен от кметския кабинет и тръгнахме. Отидохме в офиса при редакторките. Отворихме първия брой. На първата страница сияеше прекрасна снимка на софийския кмет и имаше негово послание. Нещо в смисъл, че мястото на България е в Европа. Прочетох го и се учудих: „Брей, интелигентно написано, личи си опитната редакторска ръка?”. Главната редакторка ми отговори: „Бъркаш, не сме го писали ние. Пратих колегата до кмета да го вземе и той е видял как Бойко лично сам и без ничия помощ го е написал собственоръчно.” Бях впечатлен. Правилно бях гласувал за кмета.

А, иначе списанието чертаеше пътя на новопроектираната формация, която щеше да управлява България, да я извади от кризата и я направи част от Европа, когато свали тройната коалиция от власт.

Докато се бях отплеснал в спомени, в семинарната зала влезе хер Волфганг Глезкер – представителят на фондацията „Ханс Зайдел” за България. Достолепен възрастен немец, с чисто арийски вид, несъмнено интелигентен и както по-късно разбрах доброжелателен към България. За мен той беше новата ни надежда. Представителят на по-големия немски брат, който ще помогне на стария си съюзник България. Все пак две войни бяхме заедно в окопите и страдахме заради тях. Време беше, да ни измъкнат от калта. Винаги съм харесвал Германия и немското.

(Особено германките. Брат ми навремето имаше една красива приятелка Хелга – руса и синеока арийка и за малко да се ожени за нея. Но тя нямаше късмет, разделиха се. Иначе брат ми щеше да живее в Германия. Е, сега той живее във Франция. Тогава бях малък и забелязах хубавата Хелга, от която не откъсвах поглед въпреки че бях на шест години, да слага захар на салатата от марули. Гледах я учудено, но тя го разбра другояче и поднесе лъжица със сладката салата към устата ми. Намръщих се и отказах такъв бълвоч. Тя се засмя деликатно и не настоя. Оттогава харесвах германките и мислех като порасна да си намеря за жена такава. Само нямаше да й давам да ми слага захар на салатата.)

Та любовта ми към немското, естествено се прехвърли в надежда към дясната консервативна християнска фондация на крупния баварски индустриален капитал – „Ханс Зайдел”, която не пестеше германските пари за да възроди дясното в Родината ми.

Залата притихна и всички напрегнато зачакаха встъплението на  хер Глезкер. Той откри с кратко слово, а преводачката беше брилянтна. Започна политическата дискусия. Този път той направи едно дълго изказване, поради изчакването за превода то стана два пъти по-дълго. Говори пространно, как България е спряла развитието си и е затънала. Как е низвергнала Царя си приеман навсякъде в Европа като законен държавен глава. Как държавата ни се разпада от корупция и престъпност. Как търпим вредни етнически партии като ДПС и посткомунистически като БСП. Охули тройната коалиция. От една страна се зарадвах, че мислим абсолютно еднакво, но от друга страна, като български националист, не можех да се стърпя да слушам упреци, колкото и деликатно и приятелски да бяха поднесени. Като дойде времето за въпроси и дискусии, го попитах: „Г-н Глезкер, Вие сте прав безспорно за много неща. И аз мисля като Вас. Но не забравяйте, че в началото на миналия век Запада мисли за България като „Прусия на Балканите”, ние имаме страхотно държавно, стопанско и културно развитие прекъснато от двете злощастни войни в които бяхме съюзници с Вас и после 45 години съветска окупация. Сам виждате какво стана с източните Ви провинции след такава окупация, още не можете да оправите бившето ГДР. При цялата мощ на западна Германия, а ние нямаме Западна България да ни помага. И накрая още едно сравнение – говорите за меко казано „неестествената” тройна коалиция”, но това не показва ли още един паралел и близост с Германия? В момента и Вие сте в патова ситуация след изборите и направихте дясно – лява коалиция? Не е ли тя неестествена като нашата тройна?”

След този въпрос хер Глезкер се сепна. Замисли се и последва много дълъг отговор за политическата система в Германия, средната класа, християнските ценности, консерватизма изобщо и отликите с България. Беше прав за много неща. От една страна беше тъжно, че скоро няма да ги стигнем, но от друга се убедих, че техния политически проект да създадат дясна, християнско-консервативна партия на дребните и средни предприемачи в България е най-доброто, което може да ни се случи.  Посоката беше правилна, милионите на фондацията бяха добре дошли. Пътят към Рая беше открит. Големият германски брат мислеше за нашето щастливо бъдеще. ГЕРБ  беше на хоризонта…

Но пътят към ада винаги е постлан с добри намерения…


(следва „Престъплението – избори 2011 г.”)
 
Откъси от книгата „Силите на светлината срещу слугите на сатаната”


По въпроса за гледачките и предсказателките



Борисов, Тотев и Долев
Беше адски горещ юлски вторник. „Вторник ден за дела” казваше навремето един приятел, когото после назначих за шеф при мен в район „Южен”, когато бях избран там за кмет на района през 1995 г. и след няколко месеца го уволних за корупция. Оттогава вече не сме приятели, но запомних думите му. Много време мина оттогава, вече бях бивш кмет на района, после станах бивш общински съветник, бивш пловдивчанин живеещ в София, бивш администратор, бивш консултант в частни фирми. Изобщо като се запознавах с някого се представях винаги с „бивш” на шега. Като ме питаха какъв съм сега, отговарях „Сега съм бъдещ бивш заместник-кмет на община Пловдив”.

Но да се върнем на горещия юлски вторник. Бях се постарал да освободя времето от 12 до 14 часа като го разтоваря от всякакви срещи, комисии и оперативки, които иначе изяждаха цялото ми работно време от 8 до 17.15. След това започваха разни представителни мероприятия и често се връщах вкъщи към десет вечерта. Обикновено  кметът ми бъркаше програмата, като или ме викаше на спешни срещи, или ми възлагаше спешни задачи за „вчера”, или ме пращаше на важни мероприятия, на които той не искаше или не можеше да отиде. Този път обаче той замина сутринта за София и „Слава Богу!” не ме остави да го замествам, защото се връщаше същия ден вечерта. А иначе често ми се случваше вечер късно или сутрин рано да ми звънне и да ми каже „Отивам в отпуска или командировка от утре си в моя кабинет.”  Аз бях единственият от петимата заместник-кметове  на Община Пловдив, който нямаше кабинет в централната сграда на общината на пл. „Стефан Стамболов” № 1. Моят беше в бившия партиен дом на ОК на БКП – грозна остъклена сграда тип небостъргач на централния площад до хотел "Тримонциум". Традицията установена от времето на кмета Чомаков беше в тази сграда да е заместник-кмета отговарящ за строителството, архитектурата, общинските имоти, инфраструктурата, по-късно чистотата и озеленяването. Първи там се беше нанесъл по негово време д-р Недялко Генчев. След тригодишното си заместник-кметствуване си построи четириетажен хотел „Юлия” в Слънчев бряг. След това се скараха с Чомаков, нещо не можаха да разделят и кметът го уволни. А заместник-кметът на София Цветан Цветанов с няколкомесечните си заплати си купи  осем апартамента освен вилата. Д-р Генчев може записки да си води от него. След това имаше друг, после трети заместник-кмет и четвърти поред в небостъргача дойдох аз. При д-р Генчев в кабинета имаше едни тръбни сини мебели. Когато дойдох аз, те вече бяха в коридора, за да сядат посетителите. В кабинета се мъдреха тъмнокафяви кожени дивани и фотьойли. Около шестотин метра деляха местообитанието ми на десетия етаж на небостъргача, на който казвах „кулата” от централната сграда на  общината.  Беше неприятно да се спускаш отгоре с асансьора, който чакаш десет – петнадесет минути, да прекосиш напечените от слънцето площад и отсечка от главната, за да влезеш в тихата, прохладна и красива централна сграда  с кулата на покрива. После се катериш до втория етаж по изтърканите от хиляди посетители каменни стълби, за да влезеш в кабинета на кмета. Когато ме оставяше да го замествам, трябваше да съм там и да управлявам не само моя ресор в бившия партиен дом, но и цялата администрация разпръсната в 17 сгради и шест районни администрации с общо 646 служители в над тридесет дирекции и други звена. Тогава моите служители в партийния дом много се радваха, някои и се разпускаха, тръгваха си по-рано от работа или излизаха в работно време по лични дела без да ме питат.  Дали работеха беше още по-интересно. И това при свиреп шеф като мен, от когото иначе трепереха. Тези които ме познаваха бегло избягваха да пътуват в асансьора с мен, или като ме видеха по коридорите на някой от десетте етажа се пъхваха в най-близката стая, дори да не е тяхната. Ако нямаше път за отстъпление плахо ми казваха „Здравейте” и се надяваха бързо да се разминем. Аз обаче се спирах и подхвърлях някоя шега зад която прозираше нездрав интерес към текущите им занимания.  А когато имах повече време влизах в кабинетите им и ги разпитвах надълго и нашироко за сегашната им работа и изпълнението на поставените от мен задачи. Не съм чак толкова лош  човек, но чиновниците в администрацията трябва да се държат изкъсо иначе ти се качват на главата. Казвам го като бивш чиновник, тръгнал от главен специалист и стигнал до зам.-кмет, през всички стъпала на административната стълбица. Тези пък, които ме познаваха повече и от по-дълго време казваха, че съм „добър човек”. Къде беше истината си знам аз… Може би затова толкова харесвам филма „Ван Хелсинг”.  Кейт Бекинсейл го пита: „Едни казват за Вас, че сте светец, а други, че сте убиец. Кое е вярното?”. А той мисли и отвръща: „И двете предполагам!”. Пак се отплеснах, да се върнем на горещия вторник.

Та този ден си бях само заместник-кмет и в гадната пловдивска юлска жега бързах да се скрия в прохладните помещения на ресторанта „Хемингуей” – на сто метра от централната община. Влязох и попитах къде е масата на Божана Апостолова - известна пловдивска поетеса, по-позната като собственик на издателство "Жанет 45". Келнерът ме поведе през лабиринт от тъмни помещения и ме настани на личната й маса. Видната пловдивска издателка беше точна и дойде след две минути, нали тя ме  покани и беше домакиня. Не помня какъв й беше поводът да черпи, но откарахме два часа на ядене и бира. С нея редовно спорим. Тя е много цапната в устата и не цепи басма никому, дори и на мен. Най-обича да плюе политиците,  а аз й го връщам  по посока на „бизнесмените”, към които се числи и тя. Коментирахме и скандала с Давид Черни  Шварц, в който заехме диаметрално противоположни позиции. Даже й подарих разпечатка на електронното си писание по този повод с посвещение и автограф и тя го прие с интерес.
Накрая естествено опряхме до текущата политика – беше 2011 година и през октомври имаше местни и президентски избори. Тъкмо й казвах: „Това ще го правим през втория мандат” и тя ме прекъсна: „Втори мандат няма да имате!”.  „Ооо, така ли и защо?” – поинтересувах се искрено. От политиката и администрацията придобих навика дълго, търпеливо и внимателно да изслушвам хората. От това винаги има полза. Тя сподели, че има една лична гледачка при която ходи и винаги й познавала. Даже се съветвала с нея за бизнес дела. Та тя и казала. Тъй като съм по образование историк и философ съм свикнал да проверявам информацията документално. Затова настоях да ми предаде точните й думи. Божана я цитира надявам се точно: „Славчо Атанасов хората много го обичат и всички ще гласуват за него. Той ще спечели изборите, но Тотев ще ги фалшифицира  и ще бъде кмет!”.

Аз се разсмях. Как ли не, най-краткият виц в Пловдив беше: „Иван Тотев – кмет!!?”. Ние правехме социологически проучвания с две водещи агенции в България и те показваха убийствена разлика. Кметът Славчо Атанасов щеше да спечели на втори тур с голям резултат пред Тотев. Самият Тотев не го харесваха съпартийците му, нито премиера Борисов и като кандидат кмет щеше да има по-слаби резултати от партията си  ГЕРБ. Той ни беше най-удобният противник. Даже като ходех на предавания в Пловдивската обществена телевизия при журналиста  Митко Русков, който макар и стар приятел все ми задаваше гадни въпроси,  казвах в ефир, че предпочитам Иван Тотев да е кандидат кмет на ГЕРБ, защото е съвсем неизбираем и за нас е най-удобният противник. Дори веднъж замествах Славчо и в кметския му кабинет бях извикал тогавашния районен кмет на „Западен”  Здравко Димитров (сега областен управител) по някакъв въпрос. Той упорито се бореше в ГЕРБ да бъде издигнат за техен кандидат-кмет. Кандидатурата му се поддържаше от Бойко Борисов, спортист – спортиста поддържа, (да не кажа нещо друго). Това я правеше обречена, защото Иван Тотев беше кандидатурата на Цветан Цветанов. Не се учудвайте, Бойко винаги е бил по-слабата фигура и марионетка на Цецко физкултурника, който реално управляваше партията, а чрез службите и държавата. И досега също. (По въпроса за войната между Борисов и Цветанов по-нататък.) Та, на Здравко в прав текст му казах следното: „Здравко ти си опасен конкурент. Журналистите те харесват, стоиш добре на телевизията, хората те уважават. Работиш добре като районен кмет, силно избираем си. Затова ще работим против тебе с помощта на всички наши подводници в ГЕРБ. Ние искаме срещу нас на изборите да излезе Иван Тотев за да го отвеем още на първи тур.” Здравко в началото се радваше на думите ми, а в края им пребледня. Чудеше се какво говоря, бъзикам ли го, пробвам ли го, не беше свикнал на такава брутална откровеност в политиката. Казах му: „Същото го казвам няколко пъти, но по - деликатно в разни телевизии и по вестниците”. Дори един път при Митко Русков в ПОТВ се изгаврих и казах: „Ще взема да махна Иван Тотев от поста му и ще поставя за областен Здравко Димитров! Той е консенсусен, с него ще работим по-лесно.” (По-късно той наистина стана областен, но не по начина който предвиждах. Идеята беше след като Иван Тотев загуби изборите на балотаж и Славчо пак стане кмет, Бойко да вземе главата на Цветанов за неудачната му кандидатура, да разжалва Иван Тотев и да го изгони не само от областната управа, но и от изпълнителната комисия на  партията. Да сложи Здравко като областен управител. С него щяхме да работим къде, къде по-добре.) Като казах това в пряк ефир Русков пребледня: „Г-н Долев, Вие току-що отрязахте главата на Здравко Димитров! Сега в ГЕРБ ще го обявят за предател!”. Отговорих му „Е, и! В политиката няма сантименталности! А в ГЕРБ да си се оправят!” Русков явно симпатизираше на Димитров и искаше да го види кандидат – кмет, а това беше моят кошмар. Тогава балотажът щеше да е страшен и непредсказуем. Друго си беше удобният Тотев…

Смеех се на думите на Божана от сърце. Като човек от управлението, който ходи пеша по пловдивските улици и си общува нормално с обикновените пловдивчани по магазините, пазарите и барчетата знаех настроенията. Ние щяхме да имаме втори мандат въпреки тоталната война, която държавата беше обявила на Община Пловдив. Показваха го и социологическите изследвания и настроенията в конкурентните партии. Казваха го и журналистите наблюдавали политическите процеси в Пловдив вече 22 години. Да, Славчо Атанасов щеше да повтори мандата си. Божана се ядоса на веселието ми и повтори назидателно: „Славчо Атанасов хората много го обичат и всички ще гласуват за него. Той ще спечели изборите, но Тотев ще ги фалшифицира  и ще бъде кмет!”.

Продължих да се смея и не смеех да отпия от бирата да не се задавя…

Само три месеца по-късно, през октомври вече не ми беше смешно…  Нито на пловдивчани, нито на българите. И в Европейската комисия не им беше до смях.... 
На 17-ти септември Славчо Атанасов със заповед ме остави да го замествам като ИД (изпълняващ длъжността) кмет и излезе в служебна отпуска за да се кандидатира в изборите за втори мандат. (По-късно и Общинският съвет ме преизбра с 31 гласа от 51 за ИД кмет както е по закона). Казах му на раздяла пред журналистите: „От теб господин Кмете, приемам кметския кабинет и на тебе ще го върна!” Наложи ми се да управлявам Пловдив в най-лошото време. Предстояха масовите протести срещу Кирил Рашков заради убийствата в Катуница и фалшификациите на изборите. Тогава не знаех какво ме очаква … Нито пловдивчани знаеха какво им се пише…



Откъси от книгата „Силите на светлината срещу слугите на сатаната”

"Йон компютърс" - Монтана

"Йон компютърс" - Монтана
Компютърен магазин и сервиз

Последни новини

powered by Surfing Waves