Реквием за Иван Костов

“Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било. Сигурен съм, че няма да се превърнете в най-голямото разочарование на живота ми като си оставите каруцата в калта”, обръща се Командира към последователите си."

Така Иван Костов се раздели с политиката след загубата на парламентарните избори на 12 май 2013 г. Най-после! Отдавна очаквано, но когато го направи вече никой не се интересуваше от това.
Нямаше да се занимавам с този политически труп, ако не беше наглата му фраза: "Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било." Ако второто изречение е към съпартийците му, които правилно са поставили въпроса, че лидерството на Иван Костов ги дърпа като чугунена тежест към дъното, то те са явно умни хора, макар, че това са си техни вътрешнопартийни работи. Друг е въпросът, кой нормален, интелигентен и честен, дясно мислещ антикомунист е бил в костовисткото СДС и после в ДСБ. Защото там такива нямаше. Там имаше Мартин Заимовци и Прошко Прошковци.  Асен Аговци и Добрин Митевци,  Христо Бисеровци и Евгений Бакърджиевци, Йордан Цоневци и Иван Чомаковци и хиляди подобни на тях. По време на управлението на Костов той толерираше и издигаше такива като Лиляна Павлова и много други подобни "десни". Но за сметка на това не направи нито един антикомунистически акт. Бившият президент Петър Стоянов наскоро каза нещо вярно за Костов. Но твърде, късно, твърде половинчато и вече безмислено. Да го беше казал, като беше президент. И не само да го беше казал, да беше взел в свои ръце управлението, и да беше изритал Костов, като го е знаел какъв е, и го е виждал какво прави. А че Иван Костов е най-мразеният политик в България след Ахмед Доган и преди Бойко Борисов е безспорен факт. 
Задавал съм на стотици хора въпросът, защо го мразят. Отговорите бяха главно два: "Окраде България!" и второто "Разсипа дясното". Задавал съм и на себе си същия въпрос - защо го мразя? По-скоро го презирам. Някои твърдят, че мразиш онзи от когото се страхуваш. Не е вярно. Омразата е лошо чувство, но тя в повечето случаи е производна от гнева, а не от страха. Особено от справедливият гняв. Никога не съм се страхувал от този демон, дори като беше министър-председател и цялата власт беше в ръцете му. 
В разгара на "зрелия костовизъм" бях на една среща на районните кметове от СДС от София, Варна и Пловдив в Министерския съвет с премиера Костов и вицепремиера Бакърджиев. Поводът беше едно протестно писмо, което бяхме написали трима от районните кметове в Пловдив до Иван Костов срещу Спас Гърневски - тогава кмет на Общината. Иван Костов веднага събра всички районни кметове да "затяга гайките". Два часа стоях в залата на Министерския съвет и слушах удивителни работи от устата на "антикомунист № 1" и заместника му Бакърджиев. Но това заслужава отделно писание. Върнах се като болен в Пловдив.  Приятелите във ВМРО не можеха да ме познаят. Аз им казах само, че съм ужасен от това, което ни готви режимът на Иван Костов.  България бавно си отива при такова диктаторско управление, каквото вече беше почти направено и ако Костов повтори мандата си и доизгради необолшевишкия си режим, народът ни ще загине. Тогава се затворих в няколко поредни съботни и неделни дни в кметския си кабинет и написах "Трактат за българското управление" в което разобличих режима на Костов и го качих в интернет през август 1998 г. А тогава бях кмет на район "Южен" в Пловдив избран от ВМРО в коалицията със СДС. Започнах  битката с костовисткия "путинизъм", не само с перото, но и с меча. Оглавих "анти-костов" вълната. Поведох дясната националистическа и антикомунистическа организация ВМРО в Пловдив, чийто председател на регионалния комитет бях, в неравностойна битка през 1999 г. на местните избори. Въпреки, че върху нас се стовари цялата мощ на държавата ние пробихме двупартийния модел СДС - БСП в Пловдив и вкарахме шест съветника в Общинския съвет. Станахме третата политическа сила в града.  През 2003 г. ВМРО вече без мен (защото се преместих в София) отново вкара съветници и Славчо Атанасов стана кмет на район Тракия. А през 2007 г. той спечели кметската надпревара и беше избран с 56% на първи тур за кмет на града. Тоест ВМРО нанесе първият удар по костовисткия режим след което Царят с НДСВ през 2001 г. го довърши със замах. Така че, никога не ме е било страх от този зъл корумпиран диктатор. 
От 2001 г. се случи така, че се преместих да живея в Драгалевци. За щастие на два километра по-нагоре и по-нависоко от Иван Костов в посока към Бояна. Десет години живях там и нито един път не го видях в квартала, нито в Църквата, нито в Драгалевския манастир, нито в магазините, нито в заведенията. Не видях един човек там, който да го обича и уважава. Да, признаваха, че оправил училището и отчасти пътя през мандата си на премиер, но само това. Един единствен път жена ми го беше видяла спрял с депутатската си служебна кола до един магазин за дървени изделия на долното площадче на квартала. Според нея, защото бил приятел със собственика. Веднага хукнах натам за да го видя в очите този "антикомунист", но той вече се беше прибрал в дома си. Ако го бях заварил, щях да си поприказвам с него. И ако не ми отговореше на някои въпроси щях да му забия един в черната физиономия право в устата с виолетовите му венци. Въпреки охраната му. Имам опит с такива като него в казармата. Бях младши сержант в "же-пе войски" и командвах точно същите такива тъмни субекти с черна кожа и виолетови  венци. Но никой от моите войници не стана премиер. Работят си в "чистотата" или лежат по затворите за кокошкарски кражби и до ден днешен. 
С една дума Костов живееше като затворник в къщата си в собствения си квартал. Даже от време на време го съжалявах. 
  
(следва откъс от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната")
  

"Третият път"

През 2005 г при извънредните кметски избори бях заместник-председател на Секционна Избирателна Комисия в 36-то училище "Максим Горки" в София. Председател беше един много културен и ерудиран доктор от Военна медицинска академия  от "Атака". Оказа, се че и той бил в политиката, даже един мандат е бил депутат от друга партия.  Беше посещавал Индия и дори ходил при Сатия Сай Баба. Даже той му материализирал от въздуха един зрял банан. Обикновено той материализираше часовници "Ролекс" и ги подаряваше на гостите си, но в случая беше направил по-трудното - реален плод. Доктора го опитал, истински бил, дори си взел обелките за спомен. Опитал се да анализира чудото, но нямаше логично обяснение. 
Разговорихме се за национализма и дясното. Стана дума разбира се и за Иван Костов. Питах го вярно ли е, че е бил болен от левкемия и е щял да умре както пишеха във вестниците през 1998-99 г. И че точно във ВМА са го излекували. Той ми отговори: "Това не се лекува. Да, беше си отишъл. На смъртно легло и положението му беше неспасяемо. Медицината не може да помогне в неговия случай."
- Добре, а как тогава оцеля и продължи да убива българския народ в услуга на комунистите?
- Имаше една много известна и успешна екстрасенска и  лечителка. Отиде при нея. Тя го спаси. Той й даде 15 000 долара за благодарност.
- Вие познавате ли я?
- Да, аз редовно пращах при нея неизлечимо болни, на които медицината не може да помогне. Някои от тях тя връщаше от оня свят. Даровита жена. Но тогава и се скарах. Казах й, че е спасила един демон, който съсипа българския народ и тя носи вината за това споделена с него. (за първи път чух това определение за Иван Костов от този лекар и старателно го запомних.) Че е променила съдбата на България към лошо. Че е предизвикала гнева на висшите сили.
- А тя?
- Тя не разбираше какво е направила. Беше аполитична. Но после знаеш ли какво стана? Дъщеря й загина при особено трагични обстоятелства. И тя не можа да я спаси.
- От какво загина?
- От левкемия. Върна й се злото, което причини на българския народ. Поврага й 15-те хиляди долара. Струват ли колкото живота на дъщеря й? Направеното зло се връща като бумеранг към създателя му.
Замислих се. (Баща ми ми беше разказвал една подобна случка. В началото на демокрацията през 90-те години политически активисти от СДС и от БСП главно пенсионери се събираха в градската градина на пейките около фонтана на Арнолдо Цоки (който впрочем плаче за  реставрация) и водеха люти политически спорове. И един ден баща ми там присъства на следния дебат. Един свещеник  се хвалел на седесарите, че навремето спасил живота на някакъв комуняга, като го укрил в олтара на църквата. Жандармеристите не влезли там, защото не предполагали такава скверност и си отишли. Баща ми му казал "Браво, осквернил си "Светая  светих" с присъствието на един безбожник и богохулник!"  Свещеникът спорел, че трябва да се помага на всяка заблудена овца от стадото. Друг един от слушателите се заинтересувал от селото в което става това и от името на спасения. Отецът му ги казал и другият задал уточняващ въпрос за биографията на комуниста. Като се убедил, че става дума за едно и също лице му казал: "Отче ти си спасил един убиец. Жандармерията го е търсила за убийство на полицай. А след 9-ти септември, тоя същия мръсник, само в моето село уби 73-ма души, включително и жени и деца. И околните села пропищяха от него. Така, че иди и се покай". Баща ми разказваше, че свещеникът се изчервил, веднага си тръгнал и повече не се явил на тези политически сбирки.)
- Добре, тя го е спасила и Бог я е наказал. А какво би станало, ако някой убиеше Иван Костов през 1998 г. примерно?
- Ти нали си православен? попита ме докторът - Не можем да вършим убийства. Кои сме ние да вземаме живот - даден от Създателя? Ами, че това нарушава Божествения план за човека и света.
- А връщането към живот на демон, съсипал страната си, не го ли нарушава?
Докторът помълча и започна да обяснява. А аз се върнах назад със седем години в 1998 - ма: "Пред вратата на залата в НДК имаше един костюмар с вид на типична горила. Толкова беше зализан и безличен в тъпия си сив костюм, че сякаш крещеше "Аз съм ченге!". Помислих, че ще претърсва влизащите. Не видях обаче рамков металотърсач монтиран на вратата. Всъщност залата беше наета, но може ли да се събира управленския елит на СДС и държавата в неохраняема зала на НДК? Забавих стъпки и се чудех дали горилата няма преносим металотърсач. (Такъв бях видял за пръв път на конгреса на ВМРО в Петрич през миналата 1997-ма година. С него ни проверяваха при влизане на вратата на читалището. Повечето делегати тогава оставихме пистолетите си в хотела, което никак не беше умно, но за щастие нямаше сакатлъци.) Може би горилата имаше такъв и щеше да проверява влизащите в залата. Преди мене влезе Евгени Бакърджиев. Не видях да го претърсват или проверяват с металотърсач, но все пак това беше вицепремиерът и членът на НИС на СДС. След него влязоха още двама непознати за мен. Охраната или някакви малоумници - активисти на синята партия? Изглеждаха толкова тъпи, че можеше да бъдат и едното и другото. Рискувах и прекрачих след тях. В най-лошия случай щеше да има следния диалог: 
- Имате ли оръжие?
- Естествено!
- Оставете го на пропуска!- Добре!" - и щях да го оставя. Можех да свърша работата и на излизане. Нали щяха да ми върнат „ютията”. Ще си я взема, след това ще седна на барчето в предверието на залата и ще го чакам да излезе.  След това ще тръгна уж за автограф. И като го доближа...

Стигнах до вратата. Попитах горилата небрежно: "Това ли е зала № 48?" - и извадих поканата.  

"Няма нужда - заповядайте"- каза зализаният. Не ми поиска нито паспорта, нито оръжието, нито поканата. Сигурно отвътре има други, които ще го свършат. 

Прекрачих смело и се озовах в просторна, но тъмна зала. Отвътре нямаше нито охрана, нито металотърсачи. Учудих се. 

Залата приличаше на правилен трапец. На наклонените му страни  бяха прозорците - доста големи витрини гледащи в посока към Софийският университет. Между тях беше малката основна стена с някакво тъпо пано. Пред нея беше разположена дълга маса покрита със син плат зад която вече заемаха места Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев, Екатерина Михайлова. В десния й край беше катедрата с микрофона. Микрофони имаше и пред Евгени Бакърджиев и до него пред празния стол на който вероятно щеше да седне „командира”. Костов не беше влязъл, одеве го бях видял да говори с областния управител на Пловдив Андон Андонов в предверието. Към голямата основа на трапеца бяха разположени осем редици столове, групирани в три блока по двадесетина стола на ред. Значи общо имаше около 500 места. В залата вече влизаха тълпи от депутати, кметове, областни управители и министри - целият син елит. Учудих се като видях бившия кмет на Кричим, който не беше от СДС. Зад него крачеше депутата Методи Андреев. Той ме видя и дойде да се ръкува с мен. "Как си кмете? Да знаеш, че ние перущенлии сме по-големи войводи от вас „Вемероистите”! Впрочем какво правиш тук като не си от нашите?"

Като се позамислих той беше прав. Отговорих му нахално: "Покани ме Иван Костов, ако искаш иди го питай защо!" В това време въпросният вече си сядаше на централното място на масата. Отляво му беше Бакърджиев, отдясно Христо Бисеров. Значи това са заместник-командирите. Поне засега.

Методи се засмя нервно и тръгна да си сяда на мястото. Явно те си имаха някакви постоянни места. Огледах се дали не съм заел нечие чуждо място. Колкото и да се озъртах не видях никой от колегите районни кметове от Пловдив - нито Хаджипетров на „Централен”, нито Коста Костов на "Север", нито Панов на „Тракия”, нито моя бивш приятел д-р Генчев на „Западен”. Или бяха закъснели, или нямаше да дойдат или просто не ги виждах в трапаната. За сметка на това четири реда пред мен на първия ред на моя блок седнаха Спас Гърневски и Андон Андонов. Гърневски беше надянал слагаческата си усмивка и гледаше предано към Костов. Оня нямаше как да не го види - кметът на Пловдив явно нарочно беше седнал на първия ред на централния блок. И аз бях тук, но чак на петия изцяло празен ред и седях в левия край. Моите мотиви естествено бяха други...."
Докторът като че ли четеше мислите ми. 
- Не може да се извършва убийство!
- Докторе, знам отлично шестата Божия  заповед, но когато Родината ти загива, може би трябва да се направят някои жертви... Включително нарушение на Божиите заповеди...
- А защо не приемеш, че това е едно изпитание...
- Отлично го знам и съм го издържал. Иван Костов е жив и здрав до ден днешен... А, можеше да не е... Не мога да кажа същото за България.... Впрочем и аз да ти разкажа нещо за Иван Костов. Нарочно говорех малко по-високо. Стаята беше празна, нямаше нито един избирател във времето между  14.00 и 16.00 часа. Исках думите ми да ги чуят представителката на  ДСБ в СИК и разбира се - двете комунистки - едната беше леля на Иво Инджев. И следващата година на президентските избори попаднахме с нея в същата секция, но тогава умният доктор вече го нямаше, а аз бях станал председател на секцията. Тъкмо бяха уволнили Иво Инджев от ченгеджийската телевизия БТВ  (впрочем, продадена от лицето Иван Костов на долнопробния постови от УБО Красимир Гергов под фасадата на поредната телевизия на Рупърт Мърдок) и си говорехме с нея. Но за това по-нататък. Да се върнем на 2005 г. 
Докторът се заинтересува. Започнах да разказвам и забелязах, че всички в секцията наостриха уши.
 - Та, стана по време на местните избори през 1999 г.  Това беше вече времето на зрелия костовизъм. - Комунистките се усмихнаха доволно. Десебарката помръкна. Продължих садистично:
- То след всеки разцвет идва и загниването и смъртта. Така беше и с развитото социалистическо общество (РСО) Учих го в университета. Имам шестици на всички идеологически дисциплини. Тоест съм добре "идеологически подкован". Комунистките, възрастни - приятни и възпитани женици, се чудеха как да реагират.
- След него дойде катастрофата и дворцовия преврат на БКП срещу Тодор Живков на 9-ти ноември 1989 г." Комунистките  посърнаха. Десебарката - една достолепна дама реститутка се обнадежди. Едната комунистка възрази: "Промяната беше на 10-ти ноември!"
Това и чаках, усмихнах се - Да Ви обясня нещо скъпи госпожи.- натъртих на "госпожи". Аз съм историк и знам какво става под повърхността и зад кулисите.  - "Превратът", натъртих на думата - беше на 9-ти ноември, но го обявиха официално на 10-ти за да не се помрачава "светлата дата" 9-ти септември. Заради девятката, но това е една дълга нумерологична тема. Най-кървавата в нашата история дата впрочем.
Забавно ми беше да им гледам израженията на лицата. Как комунисти и десебари, че и седесарката изопваха лица при всеки обрат на мисълта ми. А аз бях едва в началото на садистичния си разказ. Режех ги бавно и мъчително на малки парченца. И не им оставях никакво поле за маневриране. Само докторът се усмихваше доволен.
- Та на местните избори през 1999 г., ВМРО излезе самостоятелно против шайките на СДС и БСП едновременно. Аз водех кампанията в Пловдив, но зад мен бяха цялата организация на ВМРО, националистическите партии БНРП и БНДП, други малки десни партии и левите "Защита" и още някои други - общо 14 организации - всички срещу диктатурата на Иван Костов. И както във всяка предизборна кампания търсехме истината за враговете, за да им я плиснем в лицето и отвратим от тях избирателите им. Сега на това му казват "компромат", но аз като историк им казвам "факти"...
- В случая имахме предимството във ВМРО да има цяла секция от шестдесетина бивши военни и полицаи, уволнени и съкратени в процеса на "реформите". А с нас беше и "Защита". Та бях в едно барче с част от предизборния щаб на "защитниците". Да съгласуваме действия. След като свърши деловата част, минахме на общи теми. Използвах момента и им казах:
- Господа офицери един важен въпрос. Повечето от Вас са летци. Кой може да ми каже нещо за Вашия колега Иван Костов?
Забелязах погледи пълни с недоумение. Продължих: - Никой от Вас ли не чете вестник "Капитал"? - Поясних им - Знаете ли, че премиерът, другарят Иван Костов е бил в школата за селскостопански авиатори в Кременчуг  -  Украйна в братския СССР?
- О, така ли неговата мама - изригна един бивш пилот - полковник от запаса.- Ние военните пилоти си давахме живота за армията и Родината и умирахме по на 40 години при катастрофи и разни аварии... А той, връзкарчето с партийни протекции в школата за селскостопански авиатори... - Изумлението му беше истинско. В Пловдив живеех до един военен квартал. Имаше няколко блока с офицери, един от тях само с авиатори. Там действително имаше  непрекъснато некролози на капитани, майори, полковници и дори генерали от авиацията по на 30 - 40 години. Бързо получаваха чинове и бързо ги погребваха. С "передовая"-та съветска авиационна техника. Наистина "летящи ковчези" имаше в тогавашната армия.   
- И какво г-н полковник - подтикнах го да разкаже.
- Знаеш ли, всички партикоси се бореха за селскостопанската авиация. Първо не си под пагон, второ си с безопасен самолет и  да аварира във въздуха, може да кацне лесно с планиране, трето - заплатата същата, че и по-висока и ред други предимства. А ние не си знаехме времето и семействата.  И ни скъсваха от учения и полети, а докато завършим пилотското - ставахме луди. А връзкарите се бутаха в Кременчуг. Само, че знаеш ли какво, там за да те приемат, се изискваше препоръка от Окръжния комитет на партията.
- Е  да, как няма да получи такава Иван Костов, нали майка му е била дъщеря на АБПФК - "ятак" на пиринския "партизански" отряд.  За да ги подразня, продължих с разясненията. 
- И, господа офицери, знаете моите десни убеждения - това "партизаните" и "ятаците" - признайте си, бяха съветски агенти и шпиони, вдигнали оръжие против Отечеството си. И, не разбирам какво имате против другаря - премиер Костов, че той е Ваш човек и работи за Вас комунягите... - пренавих пружината. Офицерите, макар и до един бивши комунисти, бяха честни и свястни хора. Изхвърлени от армията и полицията след "реформите", си бяха останали патриоти, макар и с ляв и просъветски уклон. Но любовта им към България ги доведе в "Защита" и после естествено в съюз с ВМРО. Това не пречеше да се шегуваме и да си правим груби политически закачки. Както и този път. Повечето от тях разбираха, че се шегувам и ги дразня нарочно, някои усещаха инстинктивно и истинността на думите ми, а други  скрито се дразнеха вътрешно. Но не го показваха. Един бивш полицай обаче вметна: 
- Абе, той май не е бил точно авиатор в Кременчуг. Едни години му се губят в Киев ли, в Москва ли.  А там имаше едни други по-специални школи.
Това ми и трябваше. И аз го знаех от едно друго място. Натиснах грубо с лоста.
- Какви точно школи г-н майор от ІІ-ро главно? Стрелях напосоки, но улучих. 
- Не бях от ІІ - ро главно, а от ІІІ -то, а то не беше главно. Беше си управление.
Показах се вещ по въпроса. - Имаш предвид военното контраразузнаване - ВКР, нали господин майор? А то верно си беше ІІІ-то управление на ДС? Както и ГлПУНА (Главно Политическо Управление на Народната Армия) - политотдела в който бяха ЗКПЧ-тата на армията се оказа отдел на ЦК на БКП? Нали!
- Браво бе момче, ти много знаеш!
- Нали съм историк. И ние десните поназнайваме това-онова за Вас комунистите. И в София като студент бях приятел с един колега, чийто баща беше генерал и работеше в отдел "Социална и национална сигурност" на ЦК на БКП.  Не шефа на отдела - генерал Велко Палин, друг беше, но няма значение, все едно няма да Ви го кажа. Така, че дай да си говорим като "комунист на комунист"...
- Знаехме си, че си наше момче - върна ми го тъпкано един капитан, който беше ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) преди да го уволнят през 1990 г. Беше отказал да напусне БКП, тоест да се деполитизира. - Затова сме заедно в битката срещу Иван Костов. 
Аз не му останах длъжен. -  Не г-н капитан, заедно сме в битката срещу Вашия човек - подставения комунист Иван Костов, не за друго, а защото обичаме България. По-своему, но я обичаме. Аз като десен, Вие като леви, но Родината ни обединява. Дочух одобрителни възгласи.

(следва)

Защо не съм прочел "Винету"?

Откакто започна провалът на ГЕРБ (Глад Емиграция Разруха Безработица) един въпрос не ми дава мира.  Защо не съм чел "Винету"? Когато бившият премиер се хвалеше (и всички му ръкопляскаха на това, включително така наречените интелектуалци), че е прочел само тази една - единствена книга в живота си, аз получих сериозен комплекс за малоценност. 

Как така съм пропуснал точно тази книга? Да, филма съм го гледал, но да си призная не си  го спомням. Май Винету накрая го убиваха? Не помня, честно. Виж от "Едно време на запад" помня всичко. Особено фразите: "Докарахте ли ми кон?, Май сме забравили! Ха-ха-ха!", "Не, докарали сте два коня повече!" 

Опитах се да се самоанализирам, за да си разбера проблема. Обърнах се към прословутата фраза на Димитри Иванов по адрес на Иван Костов, че разликата между тях е "няколко вагона книги". Доколкото все пак другарят Иван Йорданович Костов е професор сега, преди е станал по каналния ред асистент по "Политикономия", после е бил в школа на ГРУ в Москва, всичко това предполага да  е прочел доста повече книги от Бойко Борисов. Като минимум 56-те тома на Владимир Илич Ленин, 47-те тома събрани съчинения на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, шестдесетината тома на другаря Живков (а той беше "написал доста повече книги отколкото е прочел") да не говорим за класиците в жанра - другаря Брежнев с трилогията "Малката земя", "Възраждане" и "Целина", също така тридесетината тома на другаря Благоев, и писанията на другаря Васил Коларов и Георги Димитров тоже, капиталните трудове на академик Жак Натан и академик Тодор Павлов, когото помня с основополагащата статия от 1950 г. в която разобличаваше изобретението "компютър" като вражеско оръжие насочено към света на социализма. То май после се оказа вярно, но това е друга  тема... 

Към всичко това трябва да добавя и другаря Сталин с "Въпросите на ленинизма" и разбира се "Кратката история на ВКП (б)". Сигурно и трудовете на Добри Терпешев, "Наръчника на агитатора" и т.н и т.н. А колко е чел в школата на ГРУ пък, не ти е работа. Малко светлина хвърлят книгите на Суворов (Владимир Резун) по въпроса. Чели са товарищите в школата, яко са чели и то каква литература...

Та значи Димитри Иванов не е съвсем прав. Другарят Костов е чел  и то доста. Мога да гарантирам, защото и мен в Софийския Университет ме караха да чета всичко това. При все, че не учих  икономика, а  "История и философия". И въпреки това имах изпити по "Политикономия". Даже два - "Политикономия на капитализма" и "Политикономия на социализма". Да Ви кажа, първата я разбирах отлично, но от втората ме заболя главата. Мъчех се да намеря разликите в политикономиите на капитализма и социализма  и май открих само една. Че при капитализма има "експлоатация на човек от човека",  а при социализма било обратното.  Та, Димитри Иванов или подценява другаря Костов или наистина е прочел много вагони книги. Представям си го в сравнение с Борисов. Тогава разликата набъбва с няколко кораба книги. 

Защото както и да го гледам и "направо и наобратно" "няколко вагона са си няколко вагона" и са повече от "една" пък била тя и "Винету". В смисъл, че "няколкото вагона книги"  спрямо  единия камион примерно на другаря Костов са доста по-малко съотношение от "няколкото вагона" спрямо едната на другаря Борисов. Тоест вагоните си остават вагони като количество, но като процент растат. 
Малко неясно го казах. Да го обясня по-просто, като Бойко Борисов на закрито партийно събрание на ГЕРБ в Пловдив. Може и на открито: "Защото той е прост и те са прости". Закритото или открито събрание няма да ги направи по-умни, нито него, нито съпартийците му. Виж закритото ще я закрие  простотията му отвън и ще я остави в тесен партиен кръг. Пък то май прихваща. "Подобното, подобно привлича."

Та да обясним съотношенията с един анекдот. Анекдот, а не виц. Ако не знаете разликата идете и се запишете в партия ГЕРБ. Там Ви е мястото. И не четете този текст.  Защото може да е вреден за Вашето здраве. Ток-виж  Ви предизвикал мозъчни гънки. Ако сте гербаджия, по душа и интелект.
На времето в древния Иран  родителите на един 35 годишен "момък" се сватосали с родителите на една 15 годишна девойка. Да, но прикрили възрастта на сина си и сгодили "децата" леко неправомерно спрямо тогавашните традиции. Обидените и излъгани родители на момичето се обърнали към съдията да развали годежа. Защото "дадена дума - хвърлен камък". Съдията ги събрал всички заедно и родители и "годеници" и  попитал родителите на момичето от какво се оплакват. А те казали, че ако възрастовата разлика на жениха и младоженката не била толкова голяма , а била примерно 2 към 1 (30 към 15) не биха протестирали срещу бъдещия брак, за който вече дали дума. Но 35 към 15 е повече от два пъти. 

Съдията дълго мислил и взел правилно решение: "Добре, щом Ви устройва възрастова разлика 2 към 1 така да бъде. Да не нарушаваме дадената дума за брак. И двете семейства ще чакате 5 години. И няма да давате децата си на други за брак. След пет години той ще бъде на 40, а тя на 20 години и условието Ви 2 към 1 ще е изпълнено. Отсъдих!" и ги пуснал да си ходят по живо по здраво.

От вагоните с книги на Димитри Иванов не ми изчезна комплексът "Винету". Дори ми стана по-лошо със съотношенията. Едното в числителя, към вагоните в знаменателя. 
И това ще го поясня. Има един елементарен тест да се провериш колко струваш. Правиш една дроб. В числителя слагаш единица. Винаги и при всички е единица. Това е какво представляваш. В знаменателя слагаш каквото искаш число, може и много голямо. То е каквото си мислиш, че представляваш. Борисов сигурно слага  милиарди. Делиш и получаваш какво си всъщност и как те виждат другите. И "направо и наобратно да го гледаш" това е положението.
Обърнах се към други авторитети. Сетих се за един легендарен равин в Ерец Израел, който през живота си бил прочел само една книга, но тя била "Тората". Ха сега де! И както и да го гледам и направо и наобратно "Тората" все пак е повече от "Винету". Най-малкото като обем, да не говоря по съдържание или смисъл. Остана ми успокоението, че съм я чел. Даже и повече  съм прочел,   защото съм чел "Библията", а тя е доста повече от "Тората". Това е "Тората"+ То от друга страна съм чел и "Зоар" и "Сефер Йецира",  и "Свещенния Коран" и католическия катехизис, и "Тибетското евангелие" и "Книгата на Енох" и някои от ръкописите на Кумран и какво ли още не, но пак се отплеснахме. Все пак не съм чел "Винету". Явно и с една книга или с книга + не става.
Успокоявах се, че вместо "Винету" съм чел Платон и Аристотел, Хераклит тъмни и Питагор,  Тома Аквински и  Еразъм Ротердамски, Николо Макиавели и Сун Дзъ, и Панчатантра, и Жан Жак Русо, и Рамаяна и Монтескьо, и Хегел и Шопенхауер, и Кант и Ницше,  и Макс Вебер и Адолф Хитлер, и Кафка и Бердяев, и Тофлър и Стивън Хокинг и Клаузевиц и Жуков и много други... Даже и Освалд Шпенглер и Арнълд Тойнби...

 Някъде бях чел в едно научно изследване, че в краткия си живот, всеки човек има  капацитет да изчете средно по 600 книги. Като си помисля, че навремето в училище със задължителната и препоръчителната литература давана за лятната ваканция, всяко българско дете като мен  си е си изпълнявало житейската норма само с българската и световната класика изучавана в школото... Значи спокойно можем да умрем. Как ли е минал в училище между капките доктора на физкултурните науки Борисов? 

Може би с препоръката на приятеля си - доктора "Хонорис кауза" на Пловдивския университет Христо Стоичков отправена към студентите: "По-малко учети, повичи ибети!"  Ама не към "студентите" от "Орлов мост". То и те бяха едни студенти...

Комплексът "Винету" продължава да ме мъчи. Явно не си направих психоанализа по метода на доктор Фройд. И неговите творения съм чел. И на ученика и врагът му  Юнг също. И това не помогна.

Не искам  и да си спомням за Толстой и Достоевски, за Пушкин и Лермонтов, за Балзак и Пруст, за Ремарк и Дюма (и двамата), за Чосър и Рабле, за Шекспир и Дойл, за Солженицин и Суворов, за Лондон и Синклер и за стотици други. 

Не ми помагат да заспя. Все си задавам въпроса: "Защо не прочетох "Винету?". Помислих си, че подсъзнателно съм искал да стана премиер. 

И като досега не съм станал, търся вината във "Винету". По-точно в непрочитането му. Той прочел само една книга и станал премиер, а аз не съм прочел само една и не станах. Ама пък точно тази. Пък той "имал воля", пък аз си мислех света като "воля и представа". Жажда за власт, като "Жажда за живот".

И като не се саморазбрах се обърнах към брат,чеда - университетски преподавател. Психолог, психиатър и философ. А той има-няма написани десетина книги по будистка философия. И го питам: "Ти чел ли си "Винету?" А той изпадна в благородно мълчание като Буда. След дълго време на медитация и размисъл получи просветление и ми каза "Не, и като се сетих защо ме питаш, няма и да я прочета!" 

Но той е човек на философията, не става за премиер. Макар, че философът Марк Аврелий пък станал император. И него съм го чел.

А мен все ме човърка да стана премиер. Да взема да се правя на прост та да се разберем ли?

Премиер се ръкува с непремиер

Пък той да си се прави на "пидал" щом иска да изглежда умен. Ако иска и да става, за да е по-реалистично. Одеве, като стана въпрос за Пловдив та се сетих. Той нали там беше на предизборно събрание в едно предприятие и ги пита работниците: "Вие сутринта пикахте ли?" Та се сетих за един виц (виц, а не анекдот, виж по-горе). 

Отишли при една стара болшевичка едни журналисти от вестник "Правда" да вземат интервю с нея за спомените й от работата с другаря Ленин. 
А тя им разказва: "Другарят Ленин, беше толкова добър, толкова обикновен, толкова естествен и  простонароден човек. Нищо човешко не му беше чуждо. Даже веднъж го видях да пикае." Журналистите се изумили: "Ама как така?"

А тя отговаря: "Ами как, така, просто, обикновено, по Ленински!"

Всяко съвпадение е случайно!

И сега пред мен виси въпросът със страшна сила за "Винету".

"Да  го  прочета или да не го прочета?"

"Това е въпросът!"

Престъплението - избори 2011-та г. - ІІ част

А защо стана всичко това? Как така Славчо Атанасов спечели около 76 000 гласа, а Тотев около 62 000, а ОИК обяви около 69 000 за Славчо и малко над 70 000 за Тотев? И в крайна сметка Тотев сега е кмет?

Ами стана ето така.... 

Долев с "оперативно интересни лица"

Във  ВМРО - НИЕ не бяхме наивници. Повечето от нашите активисти бяха стари и проверени кадри, някои в организацията от 1990-93 г. Още когато беше ВМРО-СМД, после ВМРО, после ВМРО-БНД и накрая при разцеплението с Каракачанов, когато се формира ВМРО-НИЕ. Някои от нас бяха правили двадесет години избори. Знаехме си силните и слабите страни. Но положението ни беше тежко. Парадоксално е, че спечелихме изборите през 2007 г. със коалицията ГЕРБ-ВМРО-БНД. Правехме с гербаджиите съвместни изборни акции, съгласувахме действията си. Имахме общ кандидат за кмет - Славчо Атанасов - тогава кмет на район "Тракия", но играехме с две отделни самостоятелни листи за общински съветници на ГЕРБ и ВМРО. Това е груба грешка, описана във всякакви учебници по политология и наръчници за правене на избори. Но в крайна сметка тази странна конструкция победи - Славчо стана кмет на първи тур с около 56% от гласовете, а листите вкараха съответно за ГЕРБ - 13, а за ВМРО - 10 съветника. Тъй като в Общинския съвет има 51 души, за мнозинство трябват поне 26. Тогава към коалицията се присъединиха петимата съветника на "Атака" със официално споразумение и така се получи перфектната комбинация от 28 съветника на десни и националистически партии.

За съжаление тази отлична коалиция беше разбита поради грандоманското и арогантно поведение на гербаджиите. Те спечелиха мажоритарните избори в четирите района на Пловдив, а ВМРО в два - "Тракия" и "Южен". Така имаха свои четири районни администрации, 13 съветника, председател на Общинския съвет, трима заместник-кметове, ("Атака" - един и ВМРО" двама) така, че нямаше от какво да се оплакват. Бяхме се опитали да бъдем честни коалиционни партньори. Когато се разбра, че техния лидер Йордан Кюмюрджиев ще бъде председател на Общинския съвет, един негов колега, тогава виден полицай  беше прекръстил  Славчо Атанасов и му беше казал, "Боже, Господи, как ще работиш с него? Ти познаваш ли го?" Така се и оказа, Кюмюрджиев се опита да бъде кмет, саботираше администрацията, не приемаше никакви споразумения, големееше се с вирнат в небесата нос. При това ГЕРБ още не беше на власт в държавата, те спечелиха парламентарните избори две години по-късно. Имаше случаи тристранната коалиция да се разбере да гласува единно по някакви въпроси от предния ден, а на следващия, по време на самата сесия, ГЕРБ да гласуват обратно, въпреки договорките. На това му казваме политическа педерастия. Както и да е, в края на краищата ГЕРБ се почустваха достатъчно силни да се опитат да свалят от поста му кмета ни и да опитат Общинския съвет да избере Кюмюрджиев за И.Д кмет.
Превратът беше подготвян старателно, бяха се договорили с всички останали групи - "Атака", "СДС", "ДСБ" и малките фалшиви партии. Формално те предложиха едни безумни поправки в нормативите за организация на дейността на Общината, като уж делегираха повече права на районните администрации по отношение на управлението и разпореждането на общинските имоти. Бяха писани от съветничката Дани Каназирева, която като юристка все още беше острието на групата съветници на ГЕРБ. (После й спретнахме едно "активно мероприятие", и ГЕРБ я изключиха, но то заслужава отделно описание. Ще дойдем и до него.). Освен това закриха поста заместник кмет ОСУТСИ (Общинска собственост, устройство на територията, строителство, инвестиции) който се заемаше от представителя на ВМРО - Петко Атанасов. Така се надяваха необезпокоявани да правят далавери в държаните от тях четири районни администрации, без контрол от страна на централната община. В тази инфарктна сесия това беше и прието. Славчо напусна сесията с думите: "От днес Пловдив има нов кмет - генерал Кюмюрджиев (той беше бивш директор на полицията). Аз оставам кмет на Пловдивчани."
Но в следобедната половина на сесията, ВМРО скалъпи набързо нова коалиция с БСП, част от "Атака", и някои съветници от малките партии, и направи контрапреврат. Генерал Кюмюрджиев беше свален от поста председател на Общинския съвет и на мястото му беше избран Илко Илиев от ВМРО. Дани Каназирева, която беше в комисията брояща бюлетините от тайното гласуване пребледня, като видя резултатите. Превратът на ГЕРБ не успя. Славчо запази структурата на общината и правомощията разпределени между централната и районните администрации непроменена. Но веднага уволни гербаджийските заместник-кметове. Беше предложил на най-свестния от тях - генерал Цветков да остане в екипа му. Той се беше съгласил, но от партията го заплашиха и му наложиха да подаде оставка.
Така се получи ново разпределение на силите в общината. Образува се една тройна коалиция от 10 съветника от ВМРО, 10 от БСП и 6 от така наречената "симпатична" група - три малки партии. Впоследствие дадоха  двама заместник-кмета на БСП, двамата си останаха от ВМРО, един от "Атака" и един независим. По-късно Славчо уволни този от "Атака" и независимия, съкрати едното място, а на другото назначи представителя на "симпатичната група - Георги Титюков. И така, докато се появих аз на 15 юли 2010 г. и заех мястото на нашия зам.-кмет Петко Атанасов, който отиде на партийна  работа, като оглави ВМРО-НИЕ. 

За съжаление през 2009 г. ГЕРБ вече бяха спечелили парламентарните избори и вече колеха и бесеха в града. Бившият кмет на район "Източен" Иван Тотев първо стана депутат, а после го направиха областен управител. Тъй като беше човек на Цветан Цветанов, събра цялата държавна власт в ръцете си. Смени веднага през съответните министерства всички местни регионални директори на държавни институции и управителите на държавните фирми и сложи свои приятели от ГЕРБ на местата им. Те веднага започнаха чистки във ведомствата. Тъй като държавните институции имат главно контролни функции, те започнаха тотална атака на Община Пловдив. Полицията, АДФИ, Сметна палата, прокуратурата, следствието се втурнаха на проверки и инспекции и ровеха да намерят нещо против управата. Видни полицаи от ОД на МВР всеки петък пътуваха в София да докладват лично на Цветан Цветанов как върви разработката на ръководството на общината и централата на ВМРО. Всичките ни телефони се подслушваха. В кметския кабинет имаше четири постоянни работещи микрофона. Знаехме разположението им. В моя кабинет също. За това по-нататък. Така и нищо не откриха, но това заслужава отделно описание. В същото време четиримата районни кметове на ГЕРБ престанаха да идват на оперативки и започнаха да саботират работата на централната общинска администрацията. Общината се оказа в железни клещи - притисната едновременно от цялата мощ на държавата, съветниците на ГЕРБ в ОбС, районните им кметове, полицията и контролните органи. Купиха или притиснаха и повечето от медиите в града. В самата администрация се намериха предатели и шпиони работещи за ГЕРБ, като саботираха работата на кмета. Оказахме се в кръгова отбрана.

При това не особено розово положение, дойде време за изборите през 2011 г.  Въпреки всички атаки, пловдивчани си харесваха кмета. Нашата стратегия беше да го пазим чист и с неоспорим авторитет, за да го преизберат. Много внимавахме да няма закононарушения, да не стават гафове и скандали, които да му подронят шансовете за преизбиране. ГЕРБ обаче ползваха всички мръсни хватки в политиката и правеха атаки на всички фронтове. На всичкото отгоре и нашите собствени "коалиционни партньори" ни извиваха ръце, рекетираха и понякога саботираха открито. Оказахме се вплетени в смъртоносна битка, но зад нас беше Пловдив и нямахме никакво намерение да отстъпваме.

Когато аз пристигнах на 15 юли 2010 г и поех поста заместник-кмет, познавах по-голямата част от администрацията на общината. С много от тях бях работил преди. Знаехме се с повечето и от видните фигури в държавната администрация и съдебната система. Пловдив е малък град. Аз доста бързо се ориентирах кой-кой е и за кого работи.

Опитвах се да поддържам и добри служебни отношения с герберските представители, между тях имаше и свестни хора, но ако им напиша имената, значи да ги хвърля на кучетата.  Даже и при редките си служебни отношения с Тотев се опитвахме да решаваме някои въпроси, важни за града във взаимен интерес. Въпреки, че често ни правеше и кални номера. Основният ни проблем, бяха шпионите и саботьорите на ГЕРБ в администрацията. Имаше случаи наши служители да получават директни нареждания от областния управител Тотев коя преписка как да решат, коя да забавят, коя да отхвърлят в зависимост от политическите им интереси, как да лъжат кмета и т.н. Или кои плащания към коя фирма да се направят, а кои да се бавят, за да се създава напрежение. Това беше основната им цел, да създадат хаос в администрацията и да отблъснат избирателите с обвинения в некадърност и корупция на нашата управа. В това отношение гербаджиите бяха перфидни мръсници. Изнасянето на информация от общината беше ежедневно и ежечасно, а запазването на тайна - все едно със сито да се мъчиш да пренасяш вода.

Като встъпих в този най-тежък ресор отговарящ за градоустройството, общинската собственост, строителството, инвестициите, управлението на отпадъците, озеленяването и какво ли не още, се оказах дясната ръка на кмета. В началото работния ми ден беше дванадесет часов. Кметът събираше заместниците си рано сутринта преди официалното работно време - още в 7.30. Пиарите разпределяха помежду ни медийните задачи. След това в осем започваше кратка административна оперативка по важните въпроси на града по ресори за съгласуване на общите задачи на отделните заместник-кметове.

Изглед от кабинета ми в "кулата"

Оттам се прибирах в кабинета си в "кулата" и започвах да решавам своите конкретни задачи. В ресора ми имаше 106 души. Не броя работниците в общинските предприятия "Чистота"  и "Озеленяване". Обикновено виках директорите на дирекции и самостоятелни отдели и им поставях задачите. Но после започнах да правя разширени сбирки и с началници на отдели и сектори, експерти и главни специалисти. Нарушавах йерархията и свиквах отделни хора от всичките си дирекции, за да работим по някой важен проблем където се искаше разнородно експертно мнение. Така в кабинета ми се оказваха едновременно архитекти и инженери, юристи и геодезисти, служители от жилищното настаняване и незаконното строителство. Така от една страна опознавах хората си, от друга ги сглобявах като единен екип, като рушах заварените "китайски стени" между отделите и дирекциите, а от трета получавах свежи идеи.  Имах много свястни служители,  които за съжаление в болшинството си вече са уволнени при чистките на Тотев. Следваха безкрайни, комисии, съвещания, срещи, приемни часове и накрая за капак след работното време имаше и представителни мероприятия, откривания, изложби и други, които трябваше да уважим.

Напрежението беше огромно, но аз съм биткаджия и издържах. За една година успях да опозная, овладея и насоча в желаната посока работата на администрацията си в голяма степен. А това е къртовски труд. И ако в началото ме посрещнаха с недоверие, съмнение и пренебрежение ("поредния тъп политик с диплома по "история и философия" да си позволява да командва нас инженерите, архитектите и юристите, за чиято работа нищо не знае"), накрая ме почустваха като свой и установихме дори приятелски отношения. Е, тези, които уволних, понижих и разместих, едва ли ме обичат.

Но във всеки случай,  когато влязохме в изборната битка, аз имах вярна армия зад себе си. От 15 юли 2010 до октомври 2011 г. постепенно се окопитихме, заздравихме фронта и дори преминахме в контранастъпление. При много от срещите ми с Тотев, той ми казваше: "Знаеш ли, че имам пълна информация, какво става в общината. Вашите хора през час ми докладват. Получавам документи, преди да са достигнали до кмета." Преувеличаваше, но в общи линии беше вярно. Само, че той беше младок и нищо не разбираше от политика. 

Един път бях с една красива и млада журналистка от София и отивахме да пием кафе край общината. Срещнахме Тотев и той изтърси нещо подобно и пред нея. Аз се подсмихнах и нищо не казах. Продължихме с нея по главната. Като подминахме г-н областния, тя ме изгледа и каза: "Боже какъв е тинейджър, истински дечко, така ли се говори? Това ли е кандидат-кметът на ГЕРБ?"  Къде ли беше научила тази дума "дечко" на нейната крехка възраст? Аз и отвърнах: "Нека да се хвали, а аз знам вчера, какво са си говорили Цветанов и Борисов в София в ........ от ............часа за кметските избори и за кандидатурите на Тотев и Здравко Димитров. И каква папка е извадил Цветанов и е ударил с нея Борисов по главата. Но да не съм идиот да му се похваля. При това го знам от два независими източника, а във ВМРО сравняваме информацията и с трети."

"А, защо го казваш на мен, ако се върна и му кажа сега? Или да вдигна телефона на Цветанов?" - зададе тя логичния въпрос.

Отвърнах й: "Истината е най-голямата лъжа. Да приемем, че му кажеш, Тотев ще изпадне в паника, ще звъни направо на Цветанов, оня глупак ще се паникьоса също и ще започне да издирва къртицата. Ще се  възцари страх и недоверие, ще има паника и истерия горе. Отлично за нас! А може би това е целта ми?" - изгледах я нахално и присмехулно в очите. "Вторият вариант е да не ми повярваш и да кажеш, че си измислям. Дали пък не искам точно това?" Тя се обърка, реши, че я баламосвам, но то си беше истина. Имахме хора които ни докладваха от Министерския съвет и дори от заседанията на Изпълнителната комисия на ГЕРБ в която беше и Тотев. А имахме подводници и в областната управа....
- Има и трети вариант - продължих да я обърквам - може просто да искам да впечатля една хубава жена като теб. Казах ти, истината е най-голямата лъжа...

С нея седнахме демонстративно в едно от кафенетата на главната срещу общината. При това на външните маси на самата улица. Когато исках да ме видят с кого говоря така правех. Когато обаче сядах на маса с приятелите от ГЕРБ от които получавах „оперативна информация” отивахме на други места. Там не само не можеха да ни видят, но и не можеха да влязат.

Поръчахме си кафета и си разменихме сведения и клюки за ставащото в града и столицата. Нея обаче я човъркаше информацията за случилото се в София между двамата първи в държавата. Каква тема за дописка, но нямаше да й я пуснат. Тя опита да повдигне темата отново:

-    Наистина ли Цветанов е ударил премиера с папка по главата? Или това е образно казано? 

-    Да, и не само това, в отговор Борисов пък му е направил главата квадратна на Цецко Тъпото. – отвърнах неопределено. 

-     Какво „да”, реално ли е станало всичко или правиш хипербола?

-    Мисли малко бе мой,то момиче, като ги гледаш отстрани тези двамата хубавци горе, не можеш ли сама да прецениш? Не им ли виждаш езика, възпитанието и държането? 

-   Добре, ако те издам сега на Тотев и Цветанов горе вземе да търси кой изнася информация нали в крайна сметка ще го намери! С цялата мощ на МВР и държавата? Или просто ме лъжеш? 

Отпих си бавно от кафето с наслаждение и дълго мълчах. Играех си с търпението й. Женското любопитство е голяма работа. 

-    Е добре, ще ти разкажа една истинска история от София. Един приятел ми звъня преди много години с молба за помощ. Имаше голяма търговска фирма в люта конкурентна битка с други четири сходни компании. Непрекъснато си правеха кални номера и изнасяха информация за цени и доставки. Такъв им беше бизнесът, че това е ключово важно за тях. Отидох при него, той ми каза съмненията си откъде и как изтичат сведения от фирмата му. 

-       Как се казва тази фирма? – прекъсна ме тя. 

-   Абе, Вие журналистките сте много нагли. Това от образованието ти ли е или от възпитанието? Приличаш ми на следовател с тези въпроси. Слушай без да ме прекъсваш иначе няма да ти го разкажа. И не пипай диктофона. Най-добре го прибери заедно с мобилния в чантата и я постави на ето този стол. Придърпах един страничен стол и тя послушно прибра техниката в чантата си и я остави там. 
-  А твоя телефон, не го ли подслушват, прибери го и него. 
-  Моят е безопасен, после ще ти покажа. 
- Я! - изгледа ме с учудване -  Добре, продължавай сега!  

-  Имаш ли микрофон залепен за тялото с тиксо? Ела в тоалетната да те проверя! 

-  Много американски филми си гледал! И това „неприлично предложение” ли е?  

-  Да, но без двата милиона долара. Все пак не си Деми Мур! – направих кратка пауза. Тъкмо щеше да се обиди, започна леко да цупи устни, когато чу продължението на фразата ми: „По-хубава си от нея, но за сметка на това по-млада!”  Нацупването разцъфтя  в чаровна усмивка. 

-     Разказвай де! 

-     И без повече конкретни въпроси! 

-     Добре. 

-    Та сформирах екип с едни приятели специалисти и започнахме да ровим във фирмата. Разбира се в извънработно време и в събота и неделя. Списък на персонала, кой има достъп до тази информация…  Лог файловете на компютрите… Абе изобщо безнадеждна работа. Никаква защита на електронната мрежа, никакви кийлогъри не беше поставил, нито филтрация на трафика. Никакви записи на действията на компютрите, никакви прехващачи на скрийншотове. Никакви пароли, никакви нива на достъп, никакво криптиране, изобщо нулева защита... 

-   Говори на български моля те.  

-  Все едно, да беше завършила компютърни системи и технологии. Като Тотев, той е инженер по това. 

-       Така ли? – това не знам защо я впечатли. 

-       Да не хукнеш сега да му вземаш интервю?  Убих те! Тя се усмихна тънко. 

-       А ти откъде ги разбираш тия неща като си историк? 

-       Самоук съм, идват ми отръки. Та взехме и разпечатки на разговорите по служебните мобилни телефони, сравнение на номерата... Проверки… С една дума всичко като по учебник, или като в треторазряден шпионски филм, то е едно и също… Да, ама повечето служители имаха и лични телефони, а там работата беше изтървана. Колко му е да излезе на обяд да звънне от личния на конкуренцията и да каже внасяме това, във митница Варна на такава и такава цена. И работата свършена. 

-  И какво направихте? 

-  Шефът ни каза, че тази чувствителна информация я знаят трима души и да се ограничим с тях. Но понеже си имаше доверие на хората предположи, че има бръмбари в кабинета си където я коментират. – допих си кафето и погледнах часовника. Вече беше 17.35, работното време беше свършило и служителите излизаха от централната сграда на общината. Като минаваха покрай нас, някои кимваха за довиждане, аз им махвах с ръка, някои заобикаляха отдалеч. Тя внимателно наблюдаваше и каза: „Личи си кои не те обичат.” 

-   Да, заварих много седесари, десебари и хора от времето на Гърневски и Чомаков, те наистина ме мразят. Нали бяхме съюзници и после врагове през 1999 г. Обичат си тоя, който ги е назначил. Но пък с някои от тях се разбираме отлично. Както и да е, работното ми време е свършило мога да пия една бира. Ти искаш ли нещо? 

Тя отказа. Аз махнах на сервитьорката да ми донесе една „Каменица”. 

-   Та шефа твърдеше, че има бръмбари, а аз се съмнявах във хората му, тези тримата с вътрешната информация. Две жени и един мъж. Жените бяха под подозрение разбира се. 

-   Ти си женомразец и типичен балканец! Защо не в мъжа! 

-  Жените са неверни по определение създания. Не случайно са прекрасни актриси и шпионки. Не ги знаеш какво мислят, какво чувстват и какво изразяват външно. Тези трите никога не съвпадат.  Да не навлизаме във психологически и философски анализи. Та аз за всеки случай проверих какви компактдискове са записвали на компютрите си жените. И мъжа разбира се. Седнахме с момчетата една събота и цял ден сравнявахме файл по файл. Макар, че е глупаво, можеха да го пратят по пощата, по ефтипи, по скайп, да си го копира през блутуут на телефона, на флашка, на каквото се сетиш. Или просто да разпечата доставните цени на хартия на принтера да си ги пъхне в дамската чантичка и "адиос". 

-   Ето пак за жените, не можеше ли мъжа да си го скрие в джоба на палтото?  

-   Може. Но мъжете са умни, ще го изпрати електронно. Тя ме изгледа свирепо. 

-   Ако се е страхувал, че системния администратор следи трафика, няма да го направи.  

-  Първо не беше така и всички го знаеха. Освен това още тогава имаше Тор. 

-   Какво е това! 

-   Скандинавски Бог скъпа, няма значение. В погледа й се четеше недоумение. 

- Та да се върнем на темата. Жените бяха под подозрение, французите са казали „Шерше ла фам!” Както и да е, шефа настояваше да проверим за бръмбари. И една събота докарах в офиса моите хора от полицията със специалната техника. 

-   Ти да не си работил в ДАНС? И как изнесоха тая техника? 

-  Не още, .... тогава  нямаше ДАНС, после ..... го създадоха.  

-  Не си работил още в ДАНС, защото го е нямало, или после си работил там? 

Ах, тези журналистки държат на фразата! 

-  Не съм работил там, но ме подслушваха в разработката „Галерия”. 

Тя се заинтригува. 

- Така ли, и мен също, разкажи!  

- Това е класифицирана информация, да не се отплесваме – в очите й се четеше разочарование. 

-  Добре де, някой път като се видим в София. Та,  докарах полицаите с техниката срещу заплащане разбира се.  Какво се правиш, че не знаеш, винаги е имало черен пазар на такива услуги. – тя гледаше изумено - Обикновена корупция, нищо лично. Който си плаща, може и да си поръча. Има цяла борса за такива работи. Въпросът е да знаеш къде да търсиш, ако ти трябва нещо такова съм насреща. Само, че не по телефона. 

-   Дай повече информация! – заговори в нея журналистката. 

-  Не си пипай чантата, и май наистина трябва да те замъкна в тоалетната за да те проверя за микрофони. 

-   Срещу три милиона долара може – усмихна се мило тя.  - Нали съм била по-хубава от Деми Мур...

-   Не скъпа, ние в България за жени пари не даваме, безплатни са ни. Нали сме "мъжкари" като премиера Борисов? Това я жегна, явно имаше защо...  Ясно, и тя му е пипала мускула като Миролюба Бенатова...

-   Добре де и какво стана? 

-  Търсиха цял ден, целия офис провериха. Понеже служителите понякога си идваха на работа в събота и неделя, шефът им беше забранил този уикенд под предтекст, че ще е пръскано с отрови срещу хлебарки. Отлично  беше организирано. Дори в неделята наистина беше уредил фирма да пръска. Всичко беше точно. Нямаше никакви бръмбари. Шефа беше разочарован. По техниката не открихме нищо, оставаха хората. Беше дал вече доста пари и отново в мъртва точка. 

-   И дойдохте до горките жени пак, нали? 

-  И до мъжа, никой не изпускаме. Седнахме с полицаите да пием кафе и аз донесох захарницата, никога няма да забравя това. Сложихме си захар и пием. По едно време се споглеждаме всичките, шефа, аз, полицаите. Вкусът на кафето странен. Но никой от възпитание не повдига темата. И аз пробих първи мълчанието. „Абе, момчета не е ли странна тази захар? Всички вкупом потвърдиха, отворихме захарницата, а вътре сол! Ти пила ли си кафе със сол, да ти поръчам едно, да го пробваш?”  

-  Не благодаря, много си мил, някой друг път – усмихна се. 

-  Умряхме от смях, като се видим все това си припомняме. 

-  Какво стана с течът на информация? 

- Ограничихме се до тримата, все пак едва ли шефът си даваше сведенията на конкурентите. Дадохме му указания какво да направи, но няколко месеца, нямаше резултат. Както и да е, нищо не стана, поне ние не му помогнахме и не ни вика повече. След една година отивам да го видя в офиса и гледам един балкон на който преди пушеха служителите, със  заключена врата и залепени лепенки по вратата и касата с печати и пише „Излизането забранено”! Помислих, че е опасен, че може да се срути. 

-  Седнахме в кабинета му и си говорим, и като се сетих го питах. А той: 

-  Помниш солта в кафето? Толкова усилия напразно! А то, тъпа работа. Моите тримата в които се съмнявах бяха пушачи, аз защо не пуша. И там на тоя балкон пушеха, че вътре бях забранил. А то както гледаш офис сграда, ама и апартаменти тук - там. Отдолу за мой „късмет” да живеел някакъв служител на най-големия ми конкурент. И шефа му като разбрал къде живее, му забранил да идва на работа в офиса  и му плащал да си стои вкъщи и да подслушва долу на балкона по цял ден. Пие си кафето, включил си техниката и получава заплата за това. Е, неудобно,  че цялото работно време е вкъщи, но и заплатата му прилична. Та моите хора в които се съмняваше излязоха точни. Само им забраних достъпа до балкона. Сега си пушат в стаята. 

-  Да - засмях се - пушенето наистина е вредно за Вашето здраве, затова и аз не пуша. А ти как разбра? 

-   Е, хайде сега такива въпроси, приятели сме, дай да не си разваляме приятелството.  

- И отидохме да пием бира и да си говорил за жени и политика, завърших случката. 

Тя беше силно заинтригувана. 

-   И, какво намекваш, че така изнасяте информация от МС и от централата на ГЕРБ?  

-  Не, казвам, че животът е странен и никога не знаеш откъде ще ти дойде солта в кафето. 

- Впрочем сега ще ти покажа една магия. Набери ме, вече можеш да си вземеш телефона, разреших й.  Взех моята „Нокия” от масата и я пъхнах в специалното калъфче, но във втория му джоб. Тя набираше упорито, но телефонът ми не звънна.  

-   Какъв сигнал ти дава – поинтересувах се. - "Телефонът на абоната е изключен, или е извън обхват."

Отворих калъфчето, извадих телефона и го преместих в предния джоб. „Сега пак ме набери”. Този път звънна. Впечатлих я.   

- Видя ли за какво си говорим? 

Тя взе калъфчето, отвори го, извади телефона и разгледа двете джобчета. На пръв поглед нищо необикновено. Докато любопитстваше и обясних: 

-   Обикновен евтин китайски боклук, отвори Интернет и ще си го поръчаш. В България ги внасят сума ти фирми. Просто единия джоб е с материя направена с нанотехнологии непропускаща сигналите. Елегантно, просто и ефикасно, освен ако не объркаш джобовете – засмях се. - Така създавам ядове на хората на Цветанов, които ме подслушват,  докато си говоря с хубави журналистки. 
- Да, но ти сега го пъхна в калъфа, досега ти беше отвън на масата. Значи са могли да ни подслушват?
- За какво да обезопасявам телефона, като съм с хубава жена на масата, при това журналистка, тя винаги ще те предаде и изнесе информация нали е жена? 

Тя ми размаха заканително пръст.

***

Та политиката си е война, в която разузнаването е особено важно. Но по-важно е контраразузнаването. А там ГЕРБ бяха слаби. Първо, много бързо хванахме техните хора в нашата администрация. Половината поставихме под контрол, други следяхме изкъсо. Но най-глупавите използвахме за канал за фалшива информация. Нищо ново под луната - просто класика в жанра. Такъв беше например един от моите директори на дирекция. Аз го виках през пет минути да "съгласувам"  и да "искам съвет" и демонстративно говорех в ресора, че ми е дясна ръка и му имам пълно доверие. Даже го оставях да ме "замества". Що глупости и дезинформация е препредал в ГЕРБ... Друг един капан направихме на съветника Спас Гърневски, който играеше с ГЕРБ макар и да беше костовист. Подхвърлихме му един доклад през негова вярна директорка на дирекция, той го обяви триумфално по медиите, а след това извадихме доказателства за точно обратното. Направихме го смешен тъкмо през изборния период. Това е много сладка история и ще стигнем и до нея.

От друга страна, във ВМРО имахме една тактика да споделяме информацията която сме придобили за враговете без да назоваваме източниците си (защото ни подслушваха по телефоните). А източниците ни бяха приятели, познати и роднини в ГЕРБ. Пак, казвам, че Пловдив е малък град.

И така в жестока битка на "тихия фронт" направихме първия си голям удар. Няколко месеца преди изборите, наш агент изнесе от ГЕРБ един секретен обучителен видеофилм правен в Пловдив по време на частичните избори за кмет на район "Източен" през 2009 г. (Агентът ни си е жив и здрав и още е голям човек в ГЕРБ - Пловдив.  Поздрави приятелю, скоро пак ще ни потрябваш, но ще те пазим!) Та, във филма главен герой беше Тотев, който инструктираше щаба как да фалшифицират бюлетини, като ги правят недействителни, как полицията да прибере "на топло" емисарите и активистите на ДПС преди изборите, как да им обещават на циганите в Столипиново нарушения на законодателството в тяхна полза (да им узаконят незаконните къщи, построени на заграбена частна и общинска земя във вреда на българските собственици и на общината разбира се), и много други "хубави работи" - общо по пет члена на Наказателния кодекс. Бивш кмет на района беше Тотев, но след парламентарните избори той стана депутат за кратко и веднага напусна Народното Събрание, за да го направят областен управител. Това наложи да се правят избори за нов районен кмет, които "спечели" Петър Петров. А Тотев вече като областен управител му "организираше кампанията". Ако гледате филма тук, ще разберете защо пиша "спечели" в кавички.

Пазехме филма за да ударим в подходящото време. Трябваше да е доста преди изборите, за да не кажат, че е компромат и да ги превърне в жертви. Но от друга страна достатъчно близо, за да може честните хора да разберат, що за мутренска бай-Ганьовска шайка е ГЕРБ и как прави изборите.

Извадихме го в подходящия момент през лятото на 2011 г. Пуснахме жалба и в прокуратурата разбира се заедно с филма като веществено доказателство. Аз не хранех особени надежди, пловдивската прокуратура е известна като най-сервилната към управляващите. И винаги е била такава, независимо кой управлява. Ако перифразирам думите на Соня Колтуклиева към един сегашен медиен "герой" прокуратурата в Пловдив е известна с "политическото си фелационерство". Тя винаги е превивала угоднически гръбнак пред властимащите. Слагаше се на Иван Костов, слагаше се на кмета Чомаков, слагаше се на Цветанов. Тя никога не е съблюдавала закона, а винаги е гледала накъде духа вятъра и си е завъртала съответно задните части към поредния властимеющ. 

Даже пловдивските съдии ги презират за безгръбначието им. Понеже някой може да се сети, че омразата ми към тях е твърде лична, ще призная, че е така и ги мразя. И наистина е лично, но донякъде и принципно. Защото като районен кмет и съветник образуваха 14 преписки  срещу мен, не за друго, а защото подавах сигнали срещу активисти на СДС, срещу кмета Гърневски и даже срещу министъра в правителството на Иван Костов - Вилхелм Краус. Всичките ми жалби бяха отхвърлени естествено, но прокуратурата ми спретна наказателно дело, за "оказан натиск върху полицията" когато бях общински съветник. Съдеха ме и две съдебни инстанции ме признаха за невинен. Тогава аз заведох дело срещу пловдивската прокуратура за вреди и морални щети и на две съдебни инстанции в Пловдив ги признаха за виновни и ги осъдиха да ми платят обезщетение от 2500 лв, макар, че аз и адвокатът ми претендирахме за 11 000 лв.
Да, та чувствата ни с пловдивската прокуратура са взаимни. По-нататък ще стане дума по време на протестите срещу Кирил Рашков как отново кръстосахме шпаги. И с кой прокурор какви думи си разменихме по телефона по време на митингите и защо.

С две думи така и стана, прокуратурата не направи нищо по този филм. А Тотев веднага трябваше да излезе от политиката и да бъде съден. Впрочем и сега не е късно, давността не е минала... Сещай се господин Цацаров...

Поне стана медиен скандал.  Филма го прожектирахме на Общинската сесия пред журналистите, пратихме го в Европейската комисия, качихме го в Ютюб и Вибокс. Но не беше достатъчно. Трябваше нещо по-силно...

откъс от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната" 

(следва)