Важни писания

сряда, 4 юни 2008 г.

10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

Баща ми Иван Илиев Долев на младини през 40 -те години беше легионер и се издигна до длъжността Окръжен водач на Съюза на Българските Национални Легиони за Пловдив. За свой заместник той избра Георги Андонов (баща на бившия Пловдивски областен управител Андон Андонов 1997-2001. Когато по-късно баща ми отиде да учи в школата за запасни офицери в Банкя, Жоро Андонов го замести на поста окръжен водач). Като завършва школата е произведен в офицерски чин и с взвода си е командирован в освободителния корпус в Егейска Македония. Там частта му е пратена да защитава от евентуален морски десант на англичаните крайбрежието на полуостров Халкидики, между втория и третия полуострови. След деветосептемврийския преврат частта му е изтеглена в София.

В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.)

След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив.

Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева.

Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962 г. в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока.
На 10 юни 1977 г. рано сутринта в новия ни току-що построен апартамент нахлуха десетина служители на Държавна сигурност с двама свидетели (така наречените поемни лица - обикновено ОФ или БКП активисти.) Арестуваха баща ми, а те извършиха обиск в жилището. Взеха някои негови писания и колкото и да е смешно екземпляр на чешкия вестник “Литерарние листи” от 1968 г. в който бяха публикувани прословутите “2 000 думи”. Тогава бях петнадесетгодишен хлапак, но ми направи впечатление, че ченгетата не знаеха какво точно търсят. Имаха надлежна прокурорска заповед за ареста и обиск, но видимо търсеха каквото и да е за да се захванат за нещо. Даже един от тях намери моята колекция от стари ордени, пагони и кокарди от царската армия, някои от които бяха от личната униформа на баща ми и зарадван извика началника. “Другарю полковник - вижте царски ордени - пазят се, съхраняват се.” Аз се изхилих по тинейджърски гадно и казах “Ордени, медали - безобидни неща! Не са пушки и пистолети.”

Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях.

Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другият глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент.

След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни.
В старата ни къща нямаше почти нищо. Те обаче забелязаха капака за избата и се зарадваха. Попитаха дали има нещо вътре. Аз садистично им обясних, че там само баща ми е влизал и не знам. Това ги зарадва и единия вдигна капака, а другия се опита с красивия си костюм и вратовръзка да се спусне по прашасалата и покрита с паяжини стълба. Нямаше ток и той направя няколко неуверени крачки в тъмното. За мое най-голямо съжаление се усети и се върна разочарован. В избата от години имаше спукана водопроводна тръба и подът беше само кал и вода. Представях си как ченгето стъпва с лъскавите си обувки и ... (го поглъща блатото с бълбукане. Той крещи, другия го хваща за ръката да го изтегли и онзи го повлича. Двамата потъват задружно, над главите им се затваря тинята, а аз с чувство на добре свършена работа затварям капака на избата и потривам ръце. Това беше от един английски филм) ... изругава, за окаляната си обувка и се дръпна рязко нагоре. (това беше реалността). Върнахме се в апартамента, те направиха опис на иззетите вещи, майка ми се подписа и те си тръгнаха.
Тогава разбрах две неща. Първо, че властта те набеждава за виновен и те арестува, а след това търси какво си направил и с какво точно да го докаже. Второто, което разбрах бе, че в прословутата Държавна сигурност работят пълни леваци. Като им гледах нескопосаните въпроси и методи на търсене ги съжалих. При едно от свижданията с баща ми в ареста на следствената служба на ул. “Развигор” N: 1 в София той успя да каже на майка ми (нямаха ли телевизионни камери и записващи устройства в стаята за свиждания?) къде е скрил “опасните” си ръкописи. При обиска не ги бяха намерили. В направения от него дрешник в моята стая в един от шкафовете се вдигаше подовата дъска 50х50 см и под нея в 6 зелени пластмасови водопроводни тръби бяха навити листове хартия. При пръв поглед в недовършения дрешник личеше, че всички подови дъски се вдигат, тъй като дори не бяха заковани. Нещо повече - бяха с различен цвят и размери и не пасваха. Поне на филмите царската жандармерия и полиция първо търсеха под подовете. Както и да е, с майка ми изгорихме ръкописите в които баща ми пишеше за принципите на демократичното управление и охулваше комунистическия тоталитаризъм. Сега вече не можеха да докажат, че е враг на системата. Това обаче не им и трябваше. Те си го знаеха и не се стремяха да доказват. Тогава в България се наказваше, не защото правиш нещо против комунизма, а защото си си го помислил. (На запад върху този аспект на тоталитаризма беше обърнала внимание Хана Арендт, но гражданите на Западните страни не можеха да го осмислят.)
Няколко дена преди ареста баща ми беше разказал на майка ми един сън. “Звъни се на звънеца в новия апартамент. Той става, отива до входната врата и поглежда през шпионката. Вижда група хора с тъмни дрехи. Отваря вратата и един от тях с пистолет го прострелва в крака.” После се събужда. Майка ми казваше, че наистина описанието на групата от съня отговаря на групата ченгета, които на 10 юни дойдоха.
А защо всъщност беше ареста, сами предположихме. Когато купихме апартамента и се нанасяхме в него, между хола и трапезарията имаше една малка преградна стеничка около метър широка. Баща ми и майка ми решиха да я премахнат за да се получи просторно помещение от двете стаи. Когато една събота с леля ми и съпруга й - художника Атанас Пацев и други приятелски семейства с майка ми отидохме за уикенда на планина, баща ми остана и сам събори стената. Когато се върнахме беше пребледнял и разстроен. Показа ни две миниатюрни микрофончета с големина около 6 см в диаметър монтирани в най-долния ред тухли, замаскирани в специално издълбани гнезда с гипс и свързани с кабели отиващи към стената. Той ги беше изскубнал. Кабелчетата бяха останали в дупката в пода от съборената стена. Баща ми нареди отгоре паркет. Значи някой е искал да ни подслушва в жилището ни цял живот, и децата ни и внуците ни също. Разпитахме братовчедка ми Виолина. Те с мъжа й бяха купили горния над нас апартамент. Бяха дали една бутилка ракия подкуп на офицера (блока се строеше от Строителни войски) и той изпрати една събота войничета да съборят същата стена в техния апартамент малко преди приемателната комисия. Подразбрахме, че циганчетата - войници са събаряли стената до половината, след това офицера ги отпратил, защото дошли едни цивилни хора, които продължили. На другия ден стената я нямало. Следователно и в други апартаменти беше възможно да има микрофони, а защо не и във всички апартаменти. Освен хора като баща ми в блока щяха да живеят и партийни секретари, учители, офицери от Строителни войски. Не беше лошо държавата да знае какво говорят и мислят всички те.

Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор.
Развинтената ми фантазия веднага си представи как в целия блок, във всички апартаменти има микрофони, които по кабелчетата отиват до пощата, откъдето стигат до милицията (нашето Трето районно управление на МВР беше на 300 метра от пощата), където в специални стая стоят хора със слушалки на главата и подслушват периодично определени апартаменти и включват магнетофоните при нещо по-интересно. А дали нямаше микрофони и в спалните? А защо това да не беше принцип при строежа на всички нови блокове? Всеки апартамент, блок, жилищен комплекс екипиран, в милицията стаи с хиляди превключватели надлежно надписани - апартамент 71 етаж VII вх. “Б” блок 126 ж.к. “Тракия”. Щрак и слушаме дали другарят Иванов не казва на гостите или жена си новия виц против другаря Живков? Ако трябва и ще го запишем на лента и утре ще му го пуснем. Може би не сега, но след година - две или десет. Ако не на него, на сина му на внуците му. Да видим дали тогава ще отричат, че са “врагове на народа” пардон на партията и държавата или лично на другаря Живков. Хубава идея.
Бедни ми Джордж Оруел в “1984” г. си го предсказал с телеекраните в жилищата, но през 1977 г. БКП и държавата нямаха тези технически средства и поставяха само микрофончета, но не и камери в апартаментите. И през 1984 г. проверих, но още нямаха пари за камери. Май си избързал с книгата си, трябваше да я наречеш “2004”, но пък комунизма рухна през 1989 г. Жалко!
Една вечер в края на юни на вратата се позвъни и един добродушен служител на ДС каза доброжелателно на майка ми, че в София ни разрешават свиждане с баща ми. Следствието вече било приключило и трябва да се разберем за адвокат за процеса. “Така, че вземете детето и идете” - завърши той.

На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена.

За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба.

После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно.
В крайна сметка откриването на микрофончетата докара на баща ми третото пребиваване в затвора от 1977 до 1980 г. Осъдиха го заедно с Васил Златаров, Стефан Вълков и Георги Гавазов, като ги обвиниха, че създали група за противодържавна агитация и пропаганда по чл. 108 и 109 от бившия Наказателен кодекс. Баща ми го включиха в групата главно заради това, че им разби подслушвателното устройство.

неделя, 1 юни 2008 г.

Безумието "авторски права"

В епохата на Интернет безумието "авторски права" продължава да трови отношенията между творците и почитателите им по вина на издателите. Защото има подмяна на понятието. Нарушени "авторски права" би трябвало да означава плагиатство. Тоест някой ти е откраднал идеята и я е представил като своя. Това наистина е неморално и подсъдно. Но големите звукозаписни, филмови, издателски и софтуерни компании го изопачават, като се опитват да му придадат друг смисъл, че "авторски права" означава да се плати за дадено произведение и то не на автора, а на тях. А те колко ще дадат на автора е отделен въпрос.

Парадоксът е, че не можеш да защитиш например "авторските права" на една статуя поставена в парка. Скулпторът си е получил хонорара за нея, но нима ще искаш такса от всеки, който я погледне? Ако зависеше от "издателите" и това щеше да стане. Ами какво да кажем за библиотеките? Това не е ли чисто пиратство? Срещу символична такса всеки да чете книги каквито поиска без да плаща на издателите? Малоумието на грабителските компании, наречени за удобство "издатели" стига дотам, че се опитваха да забранят и Интернет! Защото тези пладнешки грабители изискват да им се плаща много, винаги и в крайна сметка потребителят да няма пълни права върху произведението, което е купил. За това бяха всичките им опити да кодират дисковете и цифровите формати за аудио и видео или електронни книги. Докараха нещата дотам, че ако си купиш една песен, можеш да я слушаш само на устройството от което си я купил и не може да я прехвърляш на друго, макар, че е твое. Или пък ако си купиш филм, можеш да го гледаш само един път и т в рамките на 24 часа и после дискът се саморазрушава или пък трябва пак да плащаш за ново гледане.

Слава Богу тези им жалки опити за налагане на "цифрово" робство се провалят един след друг с гръм и трясък. Даже вече са разкодирани и Blu Ray дисковете, преди още да са станали масови. Човешкият дух е свободен и всякакви опити да бъде окован във вериги, били те и цифрови ще предизвиква яростна съпротива. Никакви закони, никакви съдебни саморазправи с "пирати", хакери или младежи дръзнали да свалят от Интернет филм или музика, която харесват няма да спрат стремежа към свобода и свободен обмен на идеи. Още преди време Джон Пери Барлоу в блестящата си студия "Да продаваш вино без бутилки" обясни това, но никой не го чу. "Издателите" не четат такива неща. Сега с радост ще гледаме как намаляват печалбите им, секват продажбите и да се надяваме скоро да фалират. От това никой няма да загуби нищо. Едно паразитно звено ще си отиде, като освободи от задушаващата си прегръдка творци и публика.

Но какво да правят писателите, музикантите, артистите, изобщо всички творци, ако всичко е свободно и безплатно? Те от какво ще живеят? Е, това е един неприятен за тях въпрос. Ще им напомня магическата дума "живо представление". Преживяването ти в театъра или операта не може и да се сравнява с това да гледаш постановката записана на видео. Един жив концерт на любимите ти музиканти не може да се усети и съпреживее по същия начин и с най-добрите цифрови записи. И точно тук им е проблема на някои. Онези, които не могат да пеят и свирят например, освен на плейбек. В който плейбек са вложени всички чудеса на компютърната техника за обработка на глас и музика. Или на разни актриси като известната в миналото Ким Бейсинджър, чието изваяно тяло в някои от филмите й се дължеше на фотомонтаж с тялото на не толкова известна манекенка. После "издателите" съдиха манекенката защото се разприказвала по вестниците. С една дума творци, върнете се към живото общуване с публиката. Тогава тя ще ви оцени реално колко струвате. Не се крийте зад техниката с надеждата тя да даде глас на грачещия, красота на актьора, талант на бездарния. Просто няма да стане.

А вместо да кълнете новите технологии ги използвайте. И сами можете с помощта на мрежата да предлагате своите произведения и да искате пари за тях. Друг е въпросът дали ще ви ги купят. Това зависи от вас. Примерите вече са много. Стивън Кинг написа книгата "Да яхнеш куршума" само за електронно разпространение и тя се продаваше успешно само за един долар. Групата Рейдиохед пусна новия си албум в Интернет на цена каквато купуващия го сам си определи да плати, дори и да е 0,00 долара. Много почитатели го изтеглиха безплатно, но и много платиха и от тази акция музикантите получиха 8 000 000 долара. Така, че примери има.

Ако не Ви е страх да се изправите пред голата истина за реалната Ви ценност като творци опитайте да пуснете безплатно произведенията си в мрежата и да предложите вариант за плащане по желание на читателя/слушателя. Може пък и да забогатеете. В най-лошия случай ще успеете да коригирате самооценката си изправяйки се пред безмилостния съдник - публиката въоръжена с такова мощно измервателно оръжие като Интернет.

Александър Долев

противник на "авторските права" както ги разбират "издателите"

Експериментът с авторските права е тук.


сряда, 21 май 2008 г.

Инвестор.бг разкри кой се опитва да фалира Първа Инвестиционна Банка

И аз си мислех, че в този престижен форум пишат някакви зализани юпита, поне с MBA, работещи в банки или финансови структури, каращи лъскави возила и получаващи много пари за познанията си как да управляват паричните потоци. (Всъщност знаете ли какво е MBA? Магистър по бизнес администрация? Това е един лъскав документ, който удостоверява, че имаш право да работиш това, от което абсолютно нищо не разбираш.) Всъщност съм грешал. Там пишат блестящи детективи и разследващи журналисти. Още на 20 май те са разкрили чрез Гугъл първоизточника на слуха за фалита на ПИБ.
SSSS пише: "Ето кой седи зад статията " Как точно ще фалира Първа Инвестиционна Банка?" в www.sarakt.info за фалита на ПИБ." И цитира моето скромно име.
Някакъв hoult пък отсъжда:
"За мен такива като долев дето разпостраняват лъжи и манипулации за да се докопат до валста заслужават само затовр. То е ясно че всичко това е на политическа основа и дано ги разкрият кои са и да ги натикат да гният зад решетките."
Правописът е запазен, но да го поправя момчето - дилърче, имената на хора се пишат с главни букви. Нищо лично, не че е неуважение към мен. Неуважение към езика ни е. Той продължава:
"ИСКАМ ДАМС ДА СЕ ЗАНИМАВА С ТОЯ ДОЛЕВ ЗА МАНИПУЛАЦИИТЕ КОИТО Е ПУСНАЛ ЗА ПИБ.". Ей, дилърчето, Държавната Агенция за Младежта и Спорта, ако ми изпрати момичетата от отбора по синхронно плуване да се занимават с мен, нямам нищо против. Виж, ако дойдат ония костюмарите от ДАНС няма да ми е приятно.
После hoult с мъка прави интелектуално усилие, бавно съобразява, че от блога ми се влиза в сайта с биографията ми, натиска два бутона и я открива. С възторг от откритието си я публикува във форума.
Някакъв kif, като я прочита, сглобява заговора - аз съм пловдивчанин, а там управляват моите приятели от ВМРО в коалиция с ГЕРБ. А Бат, Бойко естествено има интереси в СИБанк. Ерго, аз пускам слуха за фалита на Първа Инвестиционна Банка, акциите й падат и СИБанк я купува или пък ако фалира, още по-добре - един конкурент по-малко.
Така, мастерите по бизнес администрация разкриха заговора. Обаче докато ме коментират сайта ми се появява в цитатите им непрекъснато. Тук пак се налага едно техническо уточнение. Ако не сте прочели изцяло SEO love както ви препоръчах в предното писание да ви дам един кратък цитат от него за да разберем механизма на търсачката Гугъл: "Регистрирайте се във форуми и сложете вашия линк в подписа си. Колкото повече регистрирани потребители има форума, толкова по-лесно ще се слеете с тълпата. Ако не се сещате какво да пишете, скарайте се с някой от модераторите. Статистически погледнато всеки спор с модератор се развива на поне 5 страници, а всеки ваш пост е още един линк. Най-вероятно някой ще се застъпи за вас, но дори и да ви баннат, шанса да изтрият мненията ви е минимален, така че линковете си остават. След два дни се регистрирайте отново и се оплачете на админа от модераторски произвол." Като го прочетох много се смях, но то разбира се е вярно. По-смешното, е че дилърчетата са ми свършили страхотна услуга. Блогът ми от 19 май насам е посетен десетина пъти, главно от мен, а днес вече излиза на втора страница в Гугъл сред 64 400 резултата за фалита на ПИБ. Ако още малко ме покоментират, току виж изляза и на първо място. След като в такъв авторитетен форум има десетки препратки към мен, явно съм капацитет. Поне така си мисли Гугъл докато ме индексира.
Както е тръгнало утре ще ме потърсят за мнение от Financial Times. А трафикът към сайта ми ще се увеличава по експоненциална крива и ще печеля все повече и повече от рекламите на Гугъл.
Благодаря Ви момчета! Ако не друго, ще ме направите с няколко цента по богат! Така, че пишете за мен! Скоро ще стана по-богат и известен от фамозния Апостол Апостолов и то даже и без неговата безценна помощ.

събота, 17 май 2008 г.

Как точно ще фалира Първа Инвестиционна Банка?

Кратко техническо обяснение. Има един страхотен блог на SEO love , който освен всичко друго има здраво чувство за хумор в текстовете си. За да разберете механизма на Интернет търсачката Google, трябва да го прочетете и освен това ще се заливате от смях. Но сериозният му пример е следният кратък текст”

Пари от Интернет” изглежда така:

Правейки пари в Интернет, печеля повече пари, отколкото пари съм печелил някога. Всички спечелени пари от Интернет (а това са много пари) ги инвестирам обратно в Интернет, за да правя още повече пари от Интернет. Лесни пари в Интернет има и това са парите, които аз изкарвам от Интернет.”

С това поставено във вашият сайт Google, директно ще ви индексира и покаже страницата Ви най-отгоре и на първо място в резултатите върнати за търсенето: „Пари от Интернет”. Даже и преди фамозният Апостол Апостолов. И така, ако вече сте изчели SEO love и сте изтрили сълзите от смеха, а корема вече не ви боли, да преминем към темата: „Фалитът на Първа Инвестиционна Банка – мит или реалност?”

Обърнете внимание на горната екранна снимка. Направена е на 17 май 2008 г. в 15.08 часа. Всемогъщият Google дава 15 000 препратки към новини, статии, анализи и коментари за думите: „Първа Инвестиционна Банка фалит”. Само, че в Интернет слухът не е тръгнал от БГ Мама както се твърдеше, а от коментари в Инвестор БГ. Оттам вече лавината за фалита на първа Инвестиционна банка тръгва през БГ мама и влиза във всички форуми и блогове, докато накрая излезе по медиите.

И оттук става интересното. Миналата година SG Експрес банк беше подложена на такава Интернет атака (в по-малък размер), но тъкмо когато стана скандала с френския им дилър изгърмял 5 милиарда евро. Въпреки благоприятната ситуация банката в България не фалира, дори слуховете не стигнаха до офлайн медиите.

Сега обаче виждаме друго. Първа Инвестиционна Банка наистина се разклати първо софтуерно. Маса от клиентите й се изнервиха на ядовете в електронното й банкиране. Официалното обяснение на Първа Инвестиционна беше – проблем с новия софтуер. Поради това пред касите в клоновете й се наредиха ядосани хора, главно от фирми, теглещи по-големи пари от сметките си, защото не знаеха кога ще могат да разчитат пак на електронно банкиране, а не защото вярваха в слуха за фалита на Първа Инвестиционна банка. Това веднага се отрази в офлайн медии и в новинарски сайтове, които снимаха и писаха за тези опашки от ядосани клиенти, с което подхраниха слуховете за фалита на Първа Инвестиционна банка. На другия ден обаче имаше проблеми и с банкоматите на ПИБ – може би пак поради новия софтуер. Това наля масло в огъня и хората си помислиха, че има нещо вярно в слуха за фалита на Първа Инвестиционна Банка, а оправданието със софтуера е опит за замазване на положението.

Получи се ефектът в барчето на ферибоота. Корабът пътува със 500 пътника от които мъже са 250, но от тях 60 не желаят да пият бира понеже ще шофират. От другите 190 евентуално 80 биха пили по една, а 50–тина по две, защото са от организирани групи с автобуси и няма да шофират. Останалите 60 не обичат бирата или им се вижда много скъпа на ферибоота. И от 250-те жени евентуално 20 пият по една бира. И така в бара на кораба има точно 300 бири и те биха стигнали на всички 200 бираджии (80 + 50х2 + 20) ако няма паника. В един момент обаче излиза от бара на палубата развеселен веселяк и вика на своята компания за майтап: „Елате, че бирата в бара свършва!” Петте му събутилници вкупом хукват и вземат по две. Останалите потенциални бираджии виждат гълчавата и чули-недоразбрали се запътват в началото бавно към бара, но по-нетърпеливите хукват и тълпата със стадния си инстинкт се юрва като лавина. Настава блъсканица на бара първите вземат по четири-пет бири за приятелите останали по-назад. По-задните виждат че предните се презапасяват и те вдигат поръчките. Някои купуват повече за да препродават после с печалба на останалите жадни. За минути тристата бири са разграбени и са останали жадни на опашката, за които няма. Бирата, която беше със сто бройки повече от потенциалните клиенти, се оказва със двеста бройки по-малко от реалните клиенти.

Поредният удар дойде от офлайн медиите. (Тук освен вестници и списания, включвам радиа и телевизии.) Когато те започнаха да коментират темата за фалита на Първа Инвестиционна Банка като отричаха, задействаха тоталитарния рефлекс от преди 1989 г. когато официалните медии опровергаваха слуховете за повишение на цените, а после другарят Живков ги вдигаше още на другия ден. Този тоталитарен рефлекс се затвърди от събитията с банковата криза от 1996 г. когато банките фалираха и хората си изгубиха спестяванията. Тогава да си припомним – финансов министър на Жан Виденов беше Димитър Костов, който сега е подуправител на БНБ. Когато той сега се появи по медиите за да говори, за съотношението лев-евро и да казва, че банковата система е стабилна и няма да има фалити на банки, какво точно постигна? Да точно така – задейства изтъркания трик с 25-тия кадър в рекламните клипчета, стар колкото света. А и Сергей Станишев с това, че дал на ДАНС да издирва виновните за „слуха” за фалита на първа Инвестиционна банка, задейства старите рефлекси за ДС преследваща хора разказващи вицове за другаря Живков.

Тоталитарните рефлекси са си живи и здрави. А Цеко Минев каза: „Слухът за фалита на първа Инвестиционна банка прилича на много добре организирано и премерено активно мероприятие на бивши ченгета..". Според него някой се е възползвал от момент, в който банката е уязвима и сменя софтуера си. Смешно е, защото той самият е упрекван, че е ченге, и не би трябвало да налива масло в огъня за фалита на Първа Инвестиционна Банка като пуска конспиративни теории за ченгета, която тема е толкова вече изтъркана, че вече е смешно.

Черешката на тортата обаче беше директорката на първа Инвестиционна Банка Мая Георгиева, която опровергавайки слуховете за фалита на банката покани вложителите да си изтеглят влоговете с думите: „Който се чувства несигурен, да заповяда да си изтегли парите”. Само това трябваше.

Последен удар нанесе днес вестник "Капитал". Той така цензурираше форумите си, че изтри и въпроса: "А защо форумът БГ мама не може по същия начин да фалира например "Булбанк? Има ли дим без огън?". Цензурата вбеси пишещите и администратора не смогва вече да трие писанията, че Първа Инвестиционна Банка фалира. Точно като в онова анимационно филмче, в което ораторът пред огромна зала търпеливо изчака да утихнат всички викове и разговори и когато настана пълна тишина направи грешката да каже "Тишина моля". Услужливи гласове подеха отвсякъде "мълчете, тихо!", други им отговориха: "Не говорете", продължиха с "млъкни идиот" и какафонията настана отново.

С една дума лавината за фалита на първа Инвестиционна банка тръгна. А Интернет е такава медия, че от 15 000 писания, че „Първа Инвестиционна Банка няма да фалира”, при търсене с Google излизат 15 000 резултата „ПИБ – фалит”.

Допълнение: Днес - 19 май 2008 г. като зададете в Гугъл ключови думи ПИБ - фалит - излизат 46 200 резултата.

Бирата във ферибоота наистина ще свърши.



сряда, 30 април 2008 г.

Отново кръв в София

За пореден път събитията в София и България потвърдиха дванадесетгодишния цикъл. Пак се проля българска кръв. Имам предвид, че 2009 г. е дванадесет години след 1997 г. когато пак имаше кръв. А в онези далечни времена аз бях на площадите и улиците в Пловдив. Но за тази особеност на българското летоброене 1949-1961-1973-1985-1997-2009 г. накрая.
А сега приликите и разликите. Защото и тогава започнахме със страха и апатията и се чудехме как да ги превъзмогнем. Народът беше смазан и обезверен. Банките фалираха, нямаше хляб, когато отивах на работа кафето в павилиончето на спирката струваше 40 инфлационни лева, а като излизах в обедна почивка вече беше 60 лв. Жан Виденов и престъпната му комунистическа шайка, наричана "правителство" освен некадърници и крадльовци, бяха и арогантни гьонсурати. В интервю по телевизията министър от кабинета на въпроса: "Защо няма хляб?" отговаряше невъзмутимо: "Така ли, не съм забелязал да няма." Та тогава в Пловдив ние десните управлявахме. Бяхме спечелили общинските избори през октомври-ноември 1995 г. с размазващ успех. Коалицията беше шестпартийна СДС - ВМРО - монархисти и още три малки партийки. Имахме кмет на община, 5 районни кмета (единия от които аз) с пълни болшинства в районните съвети и 28 съветници от общо 51 в Общинския съвет.
Но през цялата 1996 г. се развиваше икономическата и политическа криза и ние едвам удържахме с оскъдния бюджет да крепим общинските социални дейности. Заплатите закъсняваха, нямаше никаква възможност за инвестиции в каквото и да било. Беднотия и глад. Хората, които ни избраха започнаха да се отчайват. Коментарите в началото бяха "и тези нищо не направиха", а после ескалираха до: "да бяхме гласували за комунистите, поне правителството щеше да отпуска повече пари на общината." Когато започна и хлебната криза се наложи да въведем едва ли не военно положение и да конфискуваме хляба от общинския хлебозавод като въведем квоти за централизирано разпределение. Първо захранвахме детските градини, училищните столове и болниците с оскъдните бройки и ако нещо останеше се пускаше на пазара. Огромните опашки по магазините го разграбваха за секунди. А червената областна управа саботираше доставките на брашно. Наложи се да съберем частните хлебопроизводители в картел и да им наложим квоти за брашно и да регулираме производството, цените и продажбите им. Абсолютно незаконно при пазарна икономика, но неизбежно. Изобщо мила картинка, но се справихме като при военно положение. Но не за това ми е думата. Повечето хора помнят това време.
Думата ми беше, че липсваше каквото и да е желание за съпротива. Точно тогава ВМРО опита дръзко да направи един митинг с факелно шествие на площада пред общината. СДС се отдръпнаха, защото се страхуваха от апатията на хората и мислеха, че такова масово мероприятие ще се провали. А това ще удари. по авторитета им. Но ние рискувахме и го проведохме на 18 ноември 1996 г. под надслов "Долу правителството, незабавни избори?" Нямаше много хора, само около 2000 души главно активисти на ВМРО и седесарски и други десни симпатизанти. Но града като че ли се събуди. Няколко дена по-късно в централата на СДС обсъждахме проявата и всички се удивляваха, че народът като че ли все пак започва да преодолява апатията. СДС дори смятаха да преосмислят стратегията си да правят само събрания, а да избягват митинги и шествия.
След това започнаха Коледните и новогодишни празници и накрая се стигна до 10 януари 1997 г. Събитията ги помним. Всъщност съм описал нещо като очевидец тук... За онези младежи, които поради възрастта си не ги помнят.
Един вестник през 2007 г. в опит за анализ на десетгодишнината от народното въстание срещу комунистическата мафия написа, че това повече нямало да се повтори. Ето част от анализа му, който той илюстрира като започва с една моя тогавашна площадна реч: “Пловдивчани! Братя българи! След пролятата кръв на 10 срещу 11 януари в София вече няма връщане назад. Тази кръв е достатъчна, за да напишем хиляди “кървави писма”, които ще изпратим в цяла България, за да вдигнем народа на въстание.“ Площадната реч на кмета на район „Южен“ в Града под тепетата и член на ВМРО Александър Долев бе характерна за зимата на 1997 г., когато мнозина усетиха как въздухът трепери. Според едни масовите вълнения отпреди 11 години бяха последният случай, когато улицата непосредствено е диктувала дневния ред на политиката. Според други народът бил подмамен да участва в тв революция, режисирана от олигарси и чужди посолства. Едва ли някой ще забрави обаче обсаденият от жива верига парламент, разпръснатите из улиците барикади и младежките шествия. Студенти в карнавални костюми, интелигенти и бизнесмени, опозиционни активисти, лекари с престилки и миньори с кирки се почувстваха извикани на сцената, за да завъртят колелото на историята. Близо месец Софийският университет действаше като революционен щаб на КПСС (Координационния преподавателскостудентски съвет). Изпълнените с хора заради стачкуващия транспорт улици тананикаха песничката на Васко Кръпката „Когато падне БКП, не искам аз да съм отдолу, за да не падне върху мен“. Или напяваха популярните хитове на „Каналето“ „Седем-осем и ще си паднала“ и „Пътнико Виден, пътнико off“. Протестът напомняше и на ритуал по прогонване на червените духове – маскен бал и „Кой не скача, е червен!“ Нещо като продължение на 10 ноември, в което главната роля е иззета от Политбюро и предадена на тълпата, която скандира “Няма да работим за червените“. Пълният текст тук>>>
А сега приликите и разликите между 1997 и 2009 г.
Първо приликите:
Първата, е че и тогава и сега продажните медии обслужващи управленската мафия внушаваха и насаждаха апатия и отчаяние, като защитаваха правителството и наричаха протестиращите "маргинали и лумпени".
Второ - и тогава и сега опозиционните политические партии се мъчеха да изведат хората на масови демонстрации, но не успяваха. Докато народното недоволство кипна внезапно и нережисирано и се изля на 10 януари 1997 г.
Трета прилика - и тогава проституиращите журналисти натрапваха тезата за "купените и платени" протестиращи. Как им раздавали алкохол и пари. Разбира се, и тогава и сега имаше пияни лумпени, някои сигурно и платени, но това е в рамките на нормалното.
Четвърта - и тогава, както и сега, протестиращите нямаха ясни искания. Те просто отидоха да протестират срещу престъпната шайка заграбила властта. Макар, че и тогава както и сега властта на червените се дължеше не на изборен успех, а на масово негласуване на разочарованите през 1994 г. както се получи и през 2005 г. Поука: винаги, когато си останеш в къщи в единствения изборния ден, след това се налага с месеци да демонстрираш по студените площади и улици, за да изкупиш глупостта и безхаберието си.
Пета прилика. Полицията и тогава по заповед на началниците се държа като банда страхливци и мухльовци. През 1997 г не посмяха да атакуват множеството, докато от площада не си тръгнаха отрядите на ВМРО и изобщо по-младите и буйни хора. Когато останаха малко и по-възрастни хора се втурнаха безпричинно да ги бият. с кръвожадна жестокост. Преди това не смееха да приберат в ареста платените и пияни хулигани трошащи врати и прозорци на Парламента. Сега през 2009 г. беше същото, бездействаха пред футболните хулигани платени от криминални структури да провалят протеста, а после се втурнаха да бият непълнолетни ученици, млади студентки и пенсионери. И в двата случая проляха невинна кръв.
А разликите:
Първо през 1997 г. всички масово бяхме на площада. Митингите и демонстрациите бяха многохилядни, а сега с мъка се събират 1000 до 3000 души.
Второ, колкото и да ми е тъжно, ВМРО е вътре в Народното събрание, а през 1997 г. беше отвън при народа си.
Трето, от немай къде през 1997 г. протестиращите изтикаха напред за водачи СДС. Не че заслужаваха, не бяха и подготвени организационно и психологически, както и впоследствие се оказа с корумпираното управление на Иван Костов отвратило всички, които го направиха премиер с протестите си. Сега няма дори кого да избутат напред.
Другите прилики и разлики ще се проявят при развитието на събитията. Сега сме само в началото. Въпросът е да не се направят грешките, които ние допуснахме.
Защото, ако ние тогавашните протестиращи си бяхме свършили работата, сега България щеше да е друга. Нямаше да има комунистически и депесарски мафии. Камо ли да вземат властта. И сега отново трябва да си отвоюваме България. Защото шайката съветско-турски агенти, които ни управляват са долнопробна антибългарска сган, с която трябва да се разправим със средствата на народното въстание. За да има изобщо България.

понеделник, 21 април 2008 г.

Разбиване на фалшивите митове

Най-гледаният клип в Ю-Тюб с участие на българин (и австриец) е този. Нашият човек поне е комик и няма излишни претенции. За сметка на това клипът му е гледан над 20 000 000 пъти.
А Валентина Хасан направи пълен резил за България. Сега на запад мислят българките за тъпи, грозни, дебели, с пълна липса на певчески данни малоумнички, носещи турски имена.
На всичкото отгоре и със самочувствие. Горката Марая Кери се срещна с нея, ръкопляска на простотиите й, и възпитано каза, че уважава хората, които следват мечтите си. Какъв по-голям резил от това наистина деликатно изказване.
Единственото, което ме успокоява, е че не само в България има малоумници. Все пак осемте милиона идиоти гледали клипа на Валентина Хасан, не са само българи, а от цял свят. Както е казал народът "простотията не по горите, а по хората ходи!"

четвъртък, 17 април 2008 г.

За разликата между "левите" и "десните" педерасти


Педерастията и лесбийството са престъпления забранени от Господ Бог. В Библията има на десетки места проклятия към практикуващите ги. Заради такива неща Господ изгаря Содом и Гомор с огън и жупел. Всъщност педерастите и лесбийките са прокълнати от Господ, но ако говорим с медицински и психологически термини това са болни хора имащи психически и физиологични отклонения . Към тях трябва да изпитваме смес от съжаление, състрадание и християнско милосърдие. Защото тяхната болест е ужасна и лечение май досега няма открито.
В политически план обаче има някои особености. Педерасти има във всички партии и администрации във всички страни по света. Това е неизбежно, защото просто живеем в демократични общества. Имаме си ги и в България. Имахме си ги и в "леви" и в "десни" управления. Явно така ще бъде и занапред.
Спомням си колко подигравки отнесохме ние - десните активисти навремето, заради историите на "нашия" премиер Филип Димитров с "приятеля" му Константин Мишев. Или пак "нашия" министър на вътрешните работи Йордан Соколов. Разбира се, тогава твърдо и злобно отричахме очевидното, като комунисти на разпит. Сега обаче се чудя какви сме били идиоти. Ами нали същите тези хора са били вербувани от органите на ДС за явочници и това го пишеше тогавашния комунистически печат открито. Нищо, че сега не им извадиха досиетата. Състоянието им и зависимостите им провалиха декомунизацията. Само заради това, тези типове заслужават сурово, но справедливо наказание.
Виж, в една Холандия също имаше "десен" педераст - Пим Фортаун. Но той си признаваше открито какъв е, направи си дясна партия и дори вкара нейни депутати в Парламента. Това е легалния, демократичен начин. Вярно и той завърши зле - уби го негов бивш любовник. Така, че приятели десни и националисти - да внимаваме и по-добре да си нямаме работа с педерасти в нашите редици. Те са двойно зависими, и от жени, и от мъже.
Докато ние, нормалните хора, сме зависими само от жени, но това е неизбежно. Да, защото повтарям, педерастите са ненормални, те са болни, каквито са и педофилите, геронтофилите, зоофилите, некрофилите и прочие там хора с душевни, психологически и физиологични отклонения. Много трябва да внимаваме с тях, защото ако им дадем власт ще направят бели.


Примерът със Сергей Станишев. (проследете връзката от заглавието). Нищо против нямам да ме управлява педераст, ако си беше признал това още преди изборите, за да направят гласоподавателите своя информиран избор. Дали да гласуват за него или не. Както за Фортаун в Холандия. Ако Станишев беше избран легално, аз като убеден демократ, щях да го преглътна и колкото и да ми е неприятно, да продължавам да живея в такава държава. Защото "Глас народен - глас Божи!" .

Но да крие заболяването си, да става зависим от любовници и естествено от службите на Румен Петков, които са го филмирали и фотографирали и записали и после един месец България да търпи резилът да има вътрешен министър мафиот - когото Европа не може да гледа и с право, това вече ми идва малко в повече.
Така, че неуважаеми педерасти и лесбийки, съчувствам за Вашите заболявания, но искам когато се кандидатирате за каквото и да било да ги обявите предварително публично, за да не ставате впоследствие (ако случайно бъдете избрани) зависими от мафиотските групировки, които търсят точно такива като Вас за да им прикриват престъпленията. И в този смисъл една бисексуална Невена Гюрова е с много по-достойна позиция, защото публично в блога си е обявила каква е. И ако някога иска да бъде народен избранник, поне няма да е зависима.
Не, че ще гласувам за нея. Ще гласувам отново за онези, които са от малцинството. Тоест българи, националисти, нормално сексуални, православни, семейни, работещи, честни и почтени. С една дума свестни хора. Толкова малко останахме такива, че вече сме малцинство. Време е да претендираме за човешките си права. Че току-виж накрая изчезнем.
А другаря Сер гей, го поздравявам с една апокрифна песничка на един таен форумец, която открих в мрежата.

АПОКРИФНА ПЕСНИЧКА
автор неизвестен

О, политически мъжаго,
за тебе в песента се пей!
Размахваш своята тояга,
другарю премиер Сергей!

А ехото навред се лей
Сергей гей, гей...
Сергей гей, гей...

Доган зад тебе се подсмихва -
дюкяна му разтворен зей,
и те калесва с твърда лихва,
другарю премиер Сергей!

А ехото навред се лей
Сергей гей, гей...
Сергей гей, гей...

Народа ти нагъва пасти
и в яростта си сълзи лей.
Аман от мазни педерасти,
другарю премиер Сергей!

А ехото навред се лей
Сергей гей, гей...
Сергей гей, гей...

Posted by Picasa

"Йон компютърс" - Монтана

"Йон компютърс" - Монтана
Компютърен магазин и сервиз

Последни новини

powered by Surfing Waves